Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (53)

LI

Море от хора изпълваше „Лас Рамблас“^[1] в самия център на Барселона: едни се движеха целенасочено нанякъде, други се разхождаха безгрижно и зяпаха витрините. Томаш не виждаше изгледи трафикът да се раздвижи, затова нетърпеливо протегна ръка и побутна рамото на таксиджията.

— Оставете ни тук — каза той предвидливо на португалски, знаейки че каталунците не харесват кастилски. — Ще повървим пеша.

Пътниците слязоха на ъгъла на улица „Ла Бокериа“ и Ракел, която добре познаваше града, махна с ръка към най-високата точка на булеварда.

— Площад „Каталуня“ е там горе.

— Да вървим тогава.

Заизкачваха се по „Лас Рамблас“ с бърза крачка, като спряха само да си купят сладолед — ягода и шоколад; бяха гладни и похапването на нещо сладко щеше да им даде енергия. Тръгнаха отново и след няколко минути стигнаха до площад „Каталуня“. Задръстването беше ужасно и навсякъде бе пълно с хора и коли. Завиха наляво и влязоха в огромната сграда на FNAC^[2].

— Сега ли намери да си купуваш книги? — възнегодува испанката. — Какво търсим тук?

— Не и книги — отвърна Томаш, отправяйки се право към секцията с компютрите. — Искам да купя лаптоп.

Ракел се ококори от изненада.

— За какво?

— Трябва да се свържа със старческия дом на майка ми — обясни той. — Ако се обадя по стационарен телефон, ще разберат, че сме в Барселона. Ако ползвам мобилен, могат да ни проследят чрез GPS. Остава само компютърът.

— Защо не отидем в някое интернет кафене?

— Защото онези ще засекат IP адреса, от който е изпратено съобщението, и ще разберат, че сме в Барселона.

Агентката от Интерпол се плесна театрално по челото.

— Прав си, разбира се — възкликна тя. — Бях забравила за това.

Лаптопите бяха изложени на два дълги щанда. След като ги разгледа, Томаш избра малък модел с издръжлива батерия и на ниска цена; седемчасова батерия и достъп до Wi Fi го устройваше напълно.

— Този е идеален.

 

 

Улица „Монцио“ представляваше тесен проход само за пешеходци, толкова забутана, че се стори на Томаш идеалното място, за да спрат и да влязат в интернет. Минаха през сводеста врата и влязоха в „Четирите котки“, ресторант, чиято атмосфера напомняше бар с приглушената си жълта светлина. Избраха си маса в салона, близо до затъмнените прозорци, възможно най-далеч от вратата.

— Как само уцели мястото, Томаш! — каза Ракел, любувайки се на украшенията и старите фотографии в рамки, окачени на стените. — Знаеш ли къде сме?

— В ресторанта, който е посещавал Пикасо — отвърна историкът. — Защо?

Испанката се засмя и го плесна по ръката.

— Невъзможен си! — смъмри го нежно тя. — Понякога си мисля, че знаеш всичко.

— Не бих казал. Но съм учил история на изкуството и Пикасо беше задължителен. Този ресторант се е превърнал в Център на модернистичното движение.

Сервитьорът се приближи до масата и им подаде менюто. Ракел взе менюто, отпечатано на голяма брошура, и преди да разгледа ястията, обърна корицата към своя спътник, за да му докаже логото на „Четирите котки“, което представляваше облечен в сиво мъж с бастун, седнал до дървена маса в градината.

— Виждаш ли? — каза тя. — Самият Пикасо е нарисувал картината.

Разгледаха менюто. Томаш поръча на каталунски arros caldos de llamantol^[3], докато Ракел предпочете да говори на кастилски, спирайки се на entrecot de vaca^[4]. Историкът изчака сервитьорът да се отдалечи, постави лаптопа на масата и го включи. Когато установи връзка с интернет, той влезе в сайта на старческия дом, за да потърси електронния адрес. След това отвори електронната си поща. Имаше много непрочетени писма. Той разгледа списъка, по-голямата част бяха спам. Сред безполезните съобщения видя един имейл от факултета, който веднага отвори. Беше последната служебна бележка, която гласеше, че заплатата му е преведена по сметката, до която, заради полицията или някой друг, нямаше достъп. Видя и други съобщения от приятели и колеги от факултета. Отвори две от писмата. Един от колегите, който бе чул новината, че го издирват за убийство, му задаваше разни въпроси; друг му изказваше съжаленията си. Заради уволнението или заради замесването му с полицията, запита се Томаш, тъй като съобщението не изясняваше. Върна се в кутията и разгледа отново непрочетените писма.

Замръзна.

— Какво е това?

Томаш изрече тези думи с такова изумление, че разтревожи Ракел.

— Какво става? — попита тя. — Случило ли се е нещо?

— Филипе! — възкликна Томаш все още невярващо. — Имам имейл от Филипе!

— Какво?!

Двамата впериха погледи в екрана на лаптопа. В кутията имаше непрочетено писмо от Филипе Мадурейра. Без да губи време, Томаш го отвори и двамата погълнаха съдържанието, където се говореше за комата и срещата в „Уфици“ на другия ден в полунощ, за да говорят с въпросния Мефистофел.

— Филипе е жив! — възкликна радостно Томаш, като се обърна към испанката. — Жив!

Двамата се прегърнаха, за да отпразнуват добрата новина; всичко това им се струваше невероятно, приличаше на холивудски филм с щастлив край.

— Още не мога да повярвам!

Погледът на историка се върна към екрана, за да се убеди, че е прочел правилно.

— Но… той издъхна в ръцете ми! — каза той. — А и телевизионните новини и вестниците съобщиха, че съм издирван за убийството на Филипе. Интерпол научиха за случая от португалската полиция.

— Издъхнал е в ръцете ти? — повтори Ракел. — Понякога състоянието на кома може да се обърка със смърт. Колкото до новините, може би всичко е било планирано от нашите преследвачи. Обикновено полицията дава грешна информация на медиите, за да заблуди заподозрените, които издирва. Това е обичайна практика. Онези искат да докопат диска и за да го постигнат, са инсценирали смъртта на Филипе.

Томаш чувстваше огромно облекчение, сякаш от плещите му се бе смъкнал огромен товар.

— Толкова се радвам, че е жив! — възкликна той. — Ранен, но жив! Мили боже!

Те отново се върнаха към съобщението, като този път обърнаха внимание на инструкциите, които то съдържаше.

— Иска да отидем във Флоренция — отбеляза Ракел, след като го прочете отново. — Утре. — Тя се обърна към своя спътник.

— Явно ще трябва да сменим посоката на пътуването.

Историкът пъхна ръка в джоба си извади два билета за влак, които бе купил от гара „Аточа“ в Мадрид.

— Нашата цел е Флоренция — разкри той с триумфална усмивка. — Това съобщение само потвърждава онова, което подозирах.

Испанката недоверчиво разгледа купените преди няколко часа билети. Действително бяха за влака, който щеше да потегли тази нощ от Барселона за Флоренция. Щяха да са там на сутринта.

— Флоренция? — учуди се Ракел, като се взря в Томаш. — Планирал си да отидем там? Защо?

— Нали си спомняш новините, които гледахме днес следобед, докато бяхме в апартамента на приятелката ти? Съобщиха, че утре започва предварителното заседание на Международния наказателен съд за престъпленията срещу човечеството, които са довели до тази криза. Тази информация се въртеше в ума ми, когато си спомних нещо, което Филипе ми бе споменал. Той ми каза, че последният път, когато се е къпал, бил в Италия. Това може да означава само, че е скрил диска именно там.

— Добре, но как стигна до Флоренция?

— С помощта на новините по телевизията. Съдържанието на скрития в Италия диск е свързано с престъпленията, довели до кризата, а МНС се събира във Флоренция, за да разследва същите тези престъпления. Логично е Филипе да съхранява диска именно там, не мислиш ли?

Ракел отново го прегърна.

— Гениално! — възкликна тя. — Ти наистина си гениален!

Сякаш притеглени от невидима сила, двамата сляха устните си в целувка, но усетиха нечие присъствие и се обърнаха. Беше сервитьорът, който бе донесъл омарите с ориз и говеждата пържола и ги гледаше с явно неодобрение. Подобни сцени в ресторанта не му се струваха уместни. Мъжът и жената неохотно се разделиха и направиха място за чиниите.

Когато сервитьорът се отдалечи, Томаш отново впери поглед в екрана и прочете писмото. След това кликна на reply и написа отговор.

Здрасти, Филипе,

Толкова се радвам, че си жив, братле! Аз съм с приятелката ти Ракел и не можеш да си представиш какво преживяхме заради теб, негодник такъв! Престори се на умрял или ни заряза с чудесен подарък в ръцете, а? Хитрец си ти!

:-)

Криптограмата е добре измислена, да знаеш. Доста си поблъсках ума, докато я разгадая. Накара ме да си спомня времената в гимназията „Афонсо де Албукерке“ в Кащело Бранко. Спомняш ли си какви шаради измисляхме?

Утре в полунощ ще бъдем в Уфици. Положението не е розово и наистина се нуждаем от помощ. Надявам се този Мефистофел (що за име има тоя тип, трябва да е прозвище) да ни измъкне от бъркотията. Освен онези, които те простреляха, полицията също е по петите ни. Истински кошмар. Ще ти разказвам.

Прегръщаме те,

твои приятели: Томаш и Ракел.

Историкът изчака испанката да го прочете и когато тя одобрително кимна с глава, натисна бутона send и изпрати писмото.

— Тази криптограма… — прошепна Ракел. — Какво ни казва?

Томаш излезе от електронната си поща и изключи компютъра.

Докато изчакваше, вдигна поглед към агентката от Интерпол и се усмихна.

— Точното място, където се намира дивидито — отвърна той. — Това ни разкрива криптограмата.

Отново сведе поглед към лаптопа и се приготви да изпрати още едно съобщение, този път до директорката на старческия дом, където живееше майка му. Това беше другият проблем, който не забравяше нито за миг.