Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (51)

XLIX

Не можеше да се каже, че обядът, сервиран във влака, беше шедьовър на кулинарното изкуство, но при дадените обстоятелства се отрази добре на стомасите на пътниците — октопод по галисийски с пикантни картофки и чаша „Риоха“.

— Октоподът е много добър — отбеляза Томаш, докато дъвчеше пипалата му. — Опасявах се да не сервират паеля.

Ракел му хвърли обиден поглед.

— Защо? Нещо против паелята ли имаш?

Спътникът й разбра, че е направил погрешен ход. Та нали тя му бе поднесла паеля в апартамента си в Сесеня?

— Аз? Не, разбира се, че не — побърза да изясни той, засрамен от собствения си гаф. — Паелята е… превъзходна! — Надяваше се да е прозвучал убедително, но не бе много сигурен в това. — Всъщност днес ми се хапваха морски дарове. Знаеш как е, аз съм португалец и…

Той не довърши думите си, но не беше и необходимо. Тя схвана смисъла. Томаш сведе поглед към октопода си и след това спря поглед на чашата вино; струваше му се невероятно да е толкова гладен. Или всъщност не бе толкова необичайно. Все пак бе прекарал последните четиридесет и осем часа, тичайки насам-натам, подложен на постоянен стрес и без да хапне нормално. При това положение само аскет или тибетски монах не би изпитвал глад.

— Еврото — обади се изведнъж испанката. — Какво е бъдещето на еврото?

Томаш преглътна парченцето пипало, което предъвкваше от половин минута.

— За да разберем бъдещето, първо трябва познаваме миналото — каза той, верен на принципите си. — Формално еврото възниква през 1999-а и влиза в обращение през 2002-ра. За да въведат единната валута, страните трябвало да изпълнят поставените в ПСР бюджетни критерии за дефицита и държавния дълг и точно тогава започнали проблемите. Представи си, че икономиката е автомобил. За да влезе в еврозоната, една страна не може да има фиат, нито дори мерцедес. Трябва да разполага с болид от „Формула 1“, разбираш ли? В действителност малко държави отговаряли на тези условия, поради което започнала една невероятна бюджетна гимнастика с включени множество жонгльорски номера, за да се стигне до достойната за „Формула 1“ цифра. Италианците например въвели нов данък, чиято цел била единствено да изпълни критериите. Франция прехвърлила в държавния бюджет сумите от пенсионните фондове на „Франс Телеком“^[1]. Испания и Португалия също подготвили своите фокуснически номера, за да накарат някои неудобни разходи да изчезнат.

— Предполагам, че гърците са били най-зле…

— Гърците били толкова зле, че дори с измама не успели да влязат в еврозоната от първия път. Техният модел на икономическо поведение винаги включва прекомерни разходи и неразумно управление на държавата, последвани от криза, рестриктивни мерки и неизплащане на дълговете — непрепоръчително минало за новата парична единица. Гърция разполагала с миникупър, управляван от куц едноок водач, и искала да се състезава в Гран При на Германия с ферарито на Михаел Шумахер.

— Алонсо — поправи го испанката, смеейки се. — Фернандо Алонсо.

— Или пък неговото. Важно е да разберем, че дефицитът и държавният дълг на Гърция били извън контрол. — Томаш замълча неочаквано, създавайки драматична пауза. — Но, о, чудо! Гръцката икономика претърпяла истинска метаморфоза между 1999-а и 2001-ва година — бюджетният дефицит паднал на един процент! — Историкът вдигна ръце с театрален жест. — Алилуя, алилуя! Случило се чудо! Гърция изпълнила критериите! Немощният миникупър се превърнал в чисто нов автомобил на „Формула 1“.

Ракел отново се разсмя.

— То се знае…

— А нима не е така? Манипулацията на бюджета в Атина достигнала фантастични размери, но успяла да изпълни изискванията и Гърция най-сетне влязла в еврозоната. За страните от така наречения Средиземноморски клуб — Гърция, Португалия, Испания и Италия, приемането в еврозоната означавало членство в клуба на богатите. Те възприемали единната валута като кулминацията на един процес, а не като начало на предизвикателство. Фатална грешка. Онова, което глупаците, управляващи тези страни, не схванали, е, че участвали във „Формула 1“ и трябвало да се състезават на изключително високо ниво като равни с висококонкурентни икономики като германската. Влезли веднъж в еврозоната, те вече не можели да обезценят собствената си валута, за да се изправят срещу германците, нито да печатат банкноти, когато се почувстват нещастни. Единственият начин да оцелеят бил да произвеждат стоки, които да се търсят, на цени, каквито купувачите били готови да платят. Нищо повече.

— Не знам защо, но се съмнявам да сме правили нещо подобно…

— Разбира се, че не. Страните от Средиземноморския клуб смятали, че са се промъкнали на грандиозно парти, без да си платят билета. И истината е, че в началото еврото било истински купон. С въвеждането на силна парична единица, която Европейската централна банка подкрепяла с ниски лихвени проценти, страните от Средиземноморския клуб открили, че могат да теглят заеми и да пръскат пари, както си знаят. Положението се влошило през 2003-та, когато дори Франция и Германия престъпили ограниченията за държавния дълг, установени в Пакта за стабилност и растеж, и не им се случило нищо. Щом не се наказват едни, няма да се наказва никой, нали така? Стартовият изстрел за пиршеството бил даден. Веднъж сграбчили кокала, периферните страни от еврозоната се впуснали да теглят заеми. Португалците — за да купуват къщи, да ходят на почивка и да строят магистрали до всички населени места с повече от пет хиляди жители; французите и ирландците — за да издуват още повече огромния балон на недвижими имоти; гърците — за да… вероятно, за да приготвят повече мусака.

Двамата се разсмяха.

— Вече ми е ясно, че настъпил всеобщ пир — отбеляза Ракел. — Признавам, че тогава бях изумена от всичките пари, които се раздаваха отвсякъде. Сякаш растяха по дърветата и трябваше само да протегнеш ръка и да си набереш…

— Всъщност се случило точно това. Но трябва да припомним, че лесните кредити не са явление, типично само за еврозоната. Ниските лихви и дерегулацията на пазара на деривати в Америка генерирали големи суми пари, които пълнели балона на недвижими имоти в САЩ и Обединеното кралство. Евтините кредити лесно потекли към периферията на еврозоната, харчени по неправилен начин в публичния и частния сектор. В Португалия например държавата похарчи кредитите за скъпи благоустройствени проекти, а частните заеми бяха пръснати за къщи, автомобили и ваканции на Карибите или в Бразилия. Тези пари не бяха вложени в нещо, което да върне печалба.

— Да, по това време телевизията постоянно излъчваше реклами на банкови заеми с ужасно ниски лихви за каквото се сетиш…

— Именно — съгласи се Томаш. — Банките от периферията на еврозоната щели да вземат тези пари отвън, те не били плод на националната икономика. Някои от страните — членки на Средиземноморския клуб, харчели на година с десет процента повече, отколкото произвеждали. И още по-лошо — тъй като разполагали със силна валута, те вдигали значително заплатите преди избори, произвежданите стоки поскъпвали прекалено и никой не искал да ги купува. От 1999-а до 2009-а Португалия увеличила заплатите в държавния сектор със седемнадесет процента, докато през същия период Германия ги намалила с осем процента. В такива условия през първите десет години от въвеждането на еврото германците удвоили износа преди всичко към страните от периферията. Еврозоната се разделила на кредитори и кредитополучатели, износители и вносители, което нарушило равновесието.

— Нима не е било възможно да се предвидят тези неща?

— Възможно е, естествено. Проблемът е, че управляващите в страните от Средиземноморския клуб, до един с членски карти и платен членски внос в Клуба на глупаците, решили да се преструват, че нищо не се случва, и избрали да живеят във въображаем свят. Тази фантазия била поддържана от факта, че еврото винаги е било по-скоро политически, отколкото икономически проект.

— Да, вече го спомена. Начинът, по който Франция обвързала Германия.

— Икономистите, които се погрижили за подробностите, били напълно наясно с огромната заплаха, която се криела зад въвеждането на единна парична единица в такъв разнороден регион, без да е подчинена на унифицирано централизирано управление, но се надявали, че в икономически план еврото ще представлява един вид катализатор на промените в страните от Средиземноморския клуб. Тези надежди се оказали илюзия. Още Маркс е твърдял, че икономиката е инфраструктурата на обществото. Еврото било опит за налагане на един политически проект без наличието на икономическа инфраструктура. Нямало как да проработи.

— Но е проработил, Томаш — обори го испанката. — Достатъчно е да видиш, че в продължение на толкова години всичко беше наред.

— Тестът за стабилност на една валута не се прави в добри времена, скъпа. Латинският паричен съюз, Скандинавският паричен съюз, „Змия в тунела“ и ЕКЮ функционирали много добре в периоди на просперитет, но се сринали, когато нещата се объркали. По същия начин и еврото беше стабилно, когато имаше евтини кредити и всичко беше цветя и рози. Но дали единната валута ще издържи на евентуален срив на икономиката? Готови сме за тест…

Смарагдовозеленият поглед на испанката засия.

— Тестът беше при кризата през 2008-а…

— Точно така — потвърди Томаш. — Както вече ти разказах, фалитът на „Лемън Брадърс“ предизвикал криза на доверието в международната банка. Никой не знаел кой притежава несъстоятелните секюритизации на ипотеки и като предпазна мярка банките престанали да отпускат заеми помежду си, страхувайки се да не изгубят парите си. Кредитите били спрени и парите към Европа секнали. Европейските банки останали без пари и също спрели да дават заеми, като първо започнали да орязват отпуснатите кредити на страните с нововъзникващи пазари в Източна Европа, прибалтийските страни, Унгария, Румъния, България и Украйна, а след това и в периферията на еврозоната. Без пари след известно време компаниите в тези страни започнали да фалират, засягайки и банките, на които дължали заеми, като по този начин предизвикали ефекта на доминото. Германия, Франция, Великобритания и други страни, представляващи центъра на Европейския съюз, се видели принудени да спасяват банките си от банкрут, докато МВФ трябвало да помогне на Унгария, Исландия, Беларус, Украйна и Латвия. Тъй като фирмите затваряли, а хората губели работата си, приходите от данъци намалели и се увеличили разходите за обезщетения на безработни.

— Точно както през 1929 година.

— Свиването на световната икономика през 2008-а и 2009-а е идентично на стагнацията, настъпила в периода 1929–1931 година. — Историкът вдигна пръст. — С една разлика. През 1929-а държавите първоначално избягвали да се намесват в процеса. Един британски икономист — Джон Мейнард Кейнс^[2] проучил реакциите след срива на Уол стрийт и заключил, че в епоха на свити пазари държавите трябва да използват бюджетния излишък за подпомагане на икономиката, за да предизвикат търсене и да отключат наново потреблението на стоки, произведени в дадената страна. Например Кейнс защитавал теорията, че е по-добре да се плаща на един човек да копае и заравя една дупка, отколкото да бъде безработен, тъй като ако има пари, той може да ги похарчи за родни продукти и така да съживи икономиката.

— Има логика…

— Така е — съгласи се Томаш. — Тъй като европейските и американските лидери изучавали доктрините на Кейнс за реакциите при подобна стагнация, те решили да следват тази рецепта и обявили пакети от милиарди, за да спасят икономиката. Приличало на състезание, защото всяка страна твърдяла, че ще налее повече пари от другите. Дори Гърция и Португалия, които били бедни като църковни мишки, обявили пакети на стойност милиарди евро! Валели пари отвсякъде!

— Но това не помогнало…

— Нямало как! Кейнс бил предвидил използването на излишъка от добрите времена за съживяване на икономиката по време на криза, но истината е, че нямало никакъв излишък. Тъй като Средиземноморският клуб и други страни прекарали добрите си времена, натрупвайки дефицит, не им останали пари, които да ползват в периода на криза. Освен това Кейнс бил пределно ясен в твърдението си, че масовото инжектиране на държавни пари трябва да се случва само в извънредни случаи, а управляващите започнали да го правят твърде често. Икономиките се пристрастили към тази псевдокейнсианска рецепта, поради което тя престанала да бъде ефикасна. В известен смисъл е подобно на дрогата, разбираш ли? Ако пробваш малко наркотици, те имат поразителен ефект. Но ако продължиш да ги употребяваш, те постепенно губят въздействието си, докато станат неефикасни. Приемането на повече дрога не помага, а отказът е болезнен. Същото се случва и с псевдокейнсианската икономическа рецепта. Накрая, и със сигурност най-важното: Кейнс формулирал своите решения за затворени и защитени пазари, каквито били по негово време; при тях, ако дадеш пари на хората, те щели да консумират родни продукти и по този начин да съживят националната икономика. Но светът се променил, икономиките разрушили своите защити и се отворили. Това означава, че когато португалският или испанският пазар иска пари от чужбина и ги предоставя на своите граждани, за да възкреси потреблението, хората отиват в супермаркета и купуват вносни стоки.

— Разбирам! — възкликна Ракел. — Тоест кейнсианският модел престава да финансира икономиката на страната и започва да налива парите в чужда икономика, нали? Ако е така, единственият практически ефект от финансовата инжекция е увеличаване на бюджетния и търговския дефицит.

— Именно! И така, когато сегашната криза се проявила, вдъхновени от погрешно интерпретирани и неефикасни в новия международен ред на отворени пазари кейнсиански идеи, страните решили да задлъжнеят още повече, за да се справят с дълговата криза! Все едно човек да бяга към пропастта, убеждавайки сам себе си, че ще се спаси, ако бяга още по-бързо. Тоест управляващите решили да трупат нови дългове, за да върнат старите, предоставяйки пари, които незабавно щели да изтекат в чужбина, като така създали същинска пирамидална схема, която неизбежно щяла да се срине, когато кредиторите спрат да отпускат пари.

— Боже, опази! — възкликна Ракел. — И никой ли не го е забелязал?

Историкът вдигна пръст.

— Само една страна отправила предупреждение за тази лудост! — възкликна Томаш. Той й намигна. — Не се ли досещаш коя?

Ракел се разсмя.

— Не ми казвай, че е Германия!

Томаш кимна.

— Докато американците и останалите европейци възхвалявали предимствата на неограничените разходи, германците заявили, че няма да участват в това безумно надбягване, и предупредили, че никой не може да живее дълго над възможностите си. Всъщност те първи забелязали, че причината за кризата са лесните пари и че тя не може да бъде преодоляна с още дългове.

— Така ли е възникнала кризата с държавните дългове?

— Да, но не само. Наистина, в началото еврозоната действала като стъклен похлупак. Ако се замислиш, първите страни, които пострадаха от удара на кризата, не са част от еврозоната. Икономиките на Исландия, прибалтийските страни и страните от Източна Европа претърпяха незабавен крах, а исландците дори започнаха да се чудят дали няма да е по-добре да се присъединят към еврото, за да се предпазят.

— Спомням си — каза испанката. — Тогава как се е отключила кризата на еврото? Започна заради Гърция, права ли съм?

— Трябва да имаме предвид, че инвеститорите изгубили много пари заради финансовия колапс. Тези, които имали акции, изгубили милиони. А някои от притежателите на облигации също останали с пръст в уста. Банките престанали да отпускат заеми и инвеститорите, опарени от загубите, започнали да преразглеждат инвестициите си. Нали кредитните агенции били оценили токсичните секюритизации с рейтинг ААА? Щом сгрешили в оценката си за тях, дали не били допуснали грешка и при други оценки? Инвеститорите били много нервни и страхувайки се да не изгубят още пари, започнали да изследват щателно инвестициите.

— Тогава насочили поглед към Гърция…

— Всъщност не инвеститорите били тези, които привлекли вниманието към Гърция — поправи я историкът, — а самите гърци.

— Шегуваш се!

— Наистина. Когато започнало да става ясно, че трупането на дългове няма да разреши нищо, консервативното правителство на Гърция, което било объркало сметките и престъпно увеличило дълга на страната, най-сетне приело замразяване на заплатите. Социалистите казали, че строгите мерки няма да решат проблемите, че ще излязат от дълговата криза само с нови дългове и други псевдоксейнсиански празни приказки, които печелят гласове, но не водят доникъде, освен до още по-сериозна катастрофа. През октомври 2009-а в Гърция се провели избори и избирателите, уморени от кризата, гласували за социалистите и смешните им обещания, че ще прекратят рестриктивните мерки. Когато взели властта, готови да зарежат обещанията си, за които предварително знаели, че са нереалистични, социалистите обвинили своите предшественици, че са подменили цифрите. Обикновената схема. Искали да обявят, че били обещали да сложат край на рестриктивните мерки, но, о, нещастие! Когато се добрали до властта, установили, че ситуацията била много по-зле, отколкото си представяли, и глупости от този род, поради което мерките останали.

— Тук в Испания политиците правят същото, независимо от кой цвят са — отбеляза Ракел. — А в Португалия?

— Същото е — потвърди той. — За да докаже, че нещата били по-лоши, отколкото очаквали, новото правителство разкрило, че бюджетният дефицит за годината няма да е четири процента, както били съобщили предшествениците им, а дванадесет процента. Онова, което не знаели, е, че тези глупави приказки се следят от международните инвеститори, които били много разтревожени за сигурността на парите си. Значи, Гърция имала дванадесет процента дефицит? Инвеститорите прегледали инвеститорските си портфейли и много от тях открили, че с течение на времето се били сдобили с множество гръцки облигации. Дали били сигурни? Дали Гърция щяла да ги плати? Налегнали ги съмнения. Дали не било по-добре да се освободят от тези облигации, докато е време?

— Ха! — възкликна Ракел, ококорена. — Тогава ли започнали да продават…

— Много от тях да, но повечето си казали: „Добре, Гърция е в еврозоната, следователно гарантират за нея — няма проблем“. И инвеститорите малко се поуспокоили, макар че останали нащрек. Веднага след това се провела европейска среща на върха, в края на която журналистите задали някои въпроси относно дефицита на Гърция. Лидерите отговорили, че проблемът касае изключително Гърция, и насочили вниманието им към клаузата no bail-out, която фигурира в Договора от Маастрихт и всъщност постановява, че никоя страна от еврозоната не е длъжна да плаща задълженията на друга. Като чули това, инвеститорите се опомнили. В онзи момент те разбрали, че Гърция няма пари да плати онова, което й били отпуснали, и че никой няма да поеме този дълг. Изпаднали в паника, те незабавно започнали да разпродават облигации с гръцки задължения.

— А кредитните агенции?

— Те също си изпатили от допуснатите грешки в оценките на американските токсични секюритизации и разбрали, че са надценили сигурността на гръцките облигации. Затова започнали да свалят оценката.

— Как това засегнало останалата част от еврозоната? Как стигнало до нас?

— Чрез същия механизъм. Виждайки, че в споразумението за еврото съществува клауза no bail-out, инвеститорите започнали да преглеждат сметките на всички страни, въвели единната валута, и в някои от тях открили огромни пролуки. Обзело ги безпокойство. Инвеститорите притежавали облигации, емитирани в Португалия, Испания, Ирландия и Италия, и започнали да разбират, че ще видят парите си на куково лято. Затова било добре да ги продадат, докато още могат. Проблемът бил, че никой не искал да ги купи. Пазарът на държавните дългове бил парализиран, а страните от Средиземноморския клуб, които се издържали с пари от заеми, вече нямало от кого да поискат.

— Жестока атака на пазарите, а?

— Каква атака? Това са приказки на глупаци, които се опитват да преследват миражи и да си измият ръцете от собствените си отговорности, хвърляйки вината върху изкупителни жертви без лица! Вярно е, че поради нерегулираните пазари на деривати се появили продукти, които позволяват на онзи, който заложи, че дадена страна ще фалира, да печели пари, като случая с credit default swaps^[3]. Тази схема изиграла някаква роля, макар това да било възможно само защото страните сами се предложили. Истината обаче е, че инвеститорите, включително и пенсионните фондове, изведнъж се сетили, че ако отпуснат пари на страни, които имат дългове, никога няма да ги видят. — Томаш посочи събеседницата си. — Представи си, че от десет години съм безработен и идвам при теб с прокъсани панталони и поискам да ми заемеш двадесет хиляди евро, за да отида на почивка на Карибите и да направя първоначална вноска за закупуването на мерцедес и къща с басейн в Монако. В реална ситуация би ли ми дала парите?

— Разбира се, че не! — засмя се Ракел. — Бих ти казала да си опичаш акъла и да отиваш да работиш.

— Точно така ни отговорили и инвеститорите — Той имитира разговора. — Искате пари? Първо си намерете работа и постоянен доход и тогава ще се видим. — Заговори отново с обичайния си тон. — Ние сме изтичали при Германия с прокъсани панталони и протегната ръка и сме поискали тя да ни плати дълговете. Тя само ни изгледала. „А не прочетохте ли клаузата no bail-out в споразумението, което подписахте? Не ви ли предупредихме, че вие сами трябва да платите собствените си дългове? Защо не спазихте границите на дефицита и държавния дълг, които подписахте?“

Ракел се ококори.

— Madre mía! Хубави въпроси…

— А нима не са? Повечето европейци, и особено тези от Средиземноморския клуб, били свикнали с чековата книжка на Германия. Уплашена от огромните си дългове за касапницата през Втората световна война и Холокоста, Германия живяла в лишения в продължение на десетилетия. Португалия имала нужда от магистрала? Германците я финансирали. Трябвало да се плати почивката на бедните в Гърция? Германците платили. Испанците искали високоскоростен влак? Германците платили. Германия използвала чековата си книжка, за да се освободи от ужасяващото си минало, и водила тази политика в продължение на десетилетия. Франция чертаела политическия път, а Германия покривала разходите. — Разсече въздуха с ръка. — Но това се променило.

— Не разбирам. Защо?

— Защото поколението, което управлява Германия днес, не е живяло по време на Втората световна война и не вижда причина да изкупва греховете на своите предшественици. И защото, както се опасявали Великобритания и Франция през 1989-а, обединението на Германия възвърнало националната гордост и арогантността на германците. Съединението на двете Германии създало най-голямата страна в Западна Европа като икономика и население — гравитационния център на континента. Освен това обединението било икономически труден процес и немците добре помнят колко трябвало да платят, за да подпомогнат комунистическа Германия. Току-що излезли от този кошмар, който им струвал икономическа криза до 2005-а, някой идва и им казва, че трябва да платят, за да помогнат на страните от Средиземноморския клуб да се измъкнат от бъркотията, в която се били натикали сами. Както можело да се очаква, на тях шегата не им се сторила смешна. „Ние? Да платим? Да платят онези, които са били на купона! Отивайте да работите, мързеливци! Кранчето секна!“ — каза той с преправен глас, после додаде: — Тоест Германия с чековата книжка вече я няма.

— Но, Томаш, смяташ ли, че наистина сме се нуждаели от външна помощ?

— А не сме ли? — Историкът направи жест във въздуха, сякаш рисуваше голям правоъгълник. — Представи си, че икономиката на Португалия или Испания е банкомат със сто евро наличност. Всяка година се теглят десет евро. За да ги възстановим, след като не можем да печатаме пари, искаме десет евро назаем от инвеститорите. Когато те спрат да дават пари, продължаваме да теглим от банкомата, но без да внасяме. Оставаме с деветдесет евро, на следващата година — с осемдесет, после — седемдесет. Липсват пари в икономиката, разбираш ли? Теглим, за да плащаме вноските, но не печатаме пари, за да ги възстановим, нито някой ни дава назаем.

— И как се разрешило това?

— За да избегне непосредствен срив на еврото, Германия също трябвало да осъзнае, че нейните банки, които били заели доста пари на страните от периферията, за да купуват немски продукти, а и по други причини, биха се оказали в затруднено положение и дори пред фалит, ако допуснат незабавна и абсолютна неплатежоспособност на страните от Средиземноморския клуб. Затова накрая отстъпила и позволила на Европейската централна банка да започне да купува дълговете на средиземноморските страни. Тъй като нито един инвеститор не искал да ни заеме и стотинка, защото знаел, че няма да си възвърне тези пари, Европейската централна банка се притекла на помощ и започнала да купува дългове, които никой друг не искал. Оттогава страните от периферията на еврозоната живеят на гърба на Европейската централна банка, разбираш ли? — Пъхна ръце в джобовете на панталоните си и ги обърна навън. — Ако не беше ЕЦБ, нямаше да има заплати, пенсии и помощи за когото и да било.

Ракел не отговори, размишлявайки над онова, което току-що бе чула.

— Слушай, как ще се измъкнем от това?

Томаш се размърда на седалката, сякаш чувстваше неудобство. Не беше ясно дали се дължи на неудобната поза, или на въпроса на Ракел.

— Всъщност ме питаш дали страните от Средиземноморския клуб, в това число Португалия и Испания, ще останат в еврозоната — отбеляза той. — А също и дали еврото ще се срине, или ще издържи.

— Всъщност да — потвърди испанката. — Какво ще стане?

Историкът погледна през прозореца и видя, че около железопътната линия изникват сгради; в далечината се простираше дългата синя ивица на морето, напръскана с бели точки, които бяха туристически лодки и платноходки, плъзгащи се по спокойните води на Средиземно море.

— Пристигаме в Барселона — отбеляза той. — Ще ти разкажа за бъдещето на еврото…

— Ах, чудесно!

— … по-късно.