Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (50)

XLVIII

Магус бе напуснал залата преди известно време, повикан да разрешава спешни въпроси, и бе оставил хората си сами да умуват по проблема, заради който ги бе събрал. След половин час президентът се върна на заседанието и зае мястото си на масата.

— Е? — попита той, докато оправяше сакото си. — Какъв капан ще заложим на нашите гълъбчета?

Подчинените му седяха с наведени глави и не се осмеляваха дори да се спогледат. Само Балам, и то заради отговорността на поста си като шеф на сигурността, се почувства длъжен да отговори на въпроса.

— Обсъдихме проблема, велики Магус, и истината е, че… ами, няма да е лесно. Те не използват кредитните си карти, не се обаждат на приятелите и роднините, които подслушваме. Трябва да се надяваме, че…

— На какво да се надяваме? — прекъсна го Магус, изгубил търпение. Той изгледа гневно хората си. — Няма да чакаме повече! Трябва ние да поемем инициативата, разбрахте ли? Не можем да висим тук и да чакаме късметът да ни се усмихне, което може никога да не се случи!

Балам прекара опакото на ръката си през челото, за да избърше капчиците пот, които се стичаха от скалпа му.

— Може би, ако предупредим полицията във всички европейски страни…

Върховният ръководител го прониза с тъмните си очи и издаде неразбираем ръмжащ звук.

— Само полицията ли? — саркастично попита той. — А защо не и армията? А може да обявим извънредно положение в целия Европейски съюз? Или да свикаме Съвета за сигурност на ООН, за да вземе решение? Само това оставаше! — Магус повиши тон. — Да обявим извънредно положение и да приемем становище, защото вие сте абсолютни глупаци и не можете да се справите с един елементарен проблем!

Сарказмът му беше приет единодушно. Мъжете останаха мълчаливи и дори Балам се примири.

— Беше просто идея…

— Глупава идея — сряза го шефът му, като се поуспокои. Изправи се в креслото и сключи пръсти. — Онова, което трябва да направим, е да се поставим на мястото на Томаш Нороня. Прегледах обажданията му през годината и забелязах, че нашият човек често звъни в старческия дом, където живее майка му. — Той се усмихна презрително. — Мамино детенце, значи.

Забележката предизвика пресилен смях на масата; всички искаха да угодят на шефа, особено по време на такъв напрегнат разговор.

— Днес сте в настроение, велики Магус…

Лидерът на организацията разпознаваше подмазването; знаеше, че е духовит, но не бе казал нищо кой знае какво, че да оправдае това хилене. Страхът караше тези мъже да пълзят в краката му.

— Искам да кажа, че в момента нашият приятел умира да се обади на милата си майчица — каза той по-скоро на себе си, отколкото на хората в залата. — Вероятно се досеща, че подслушваме телефона й, не мислите ли?

— Да, велики Магус.

Той не обърна внимание на всеобщото единодушие, което премина през залата. Подчинените му бяха просто едни „да, сър“ същества, празноглави хлебарки, които се съгласяваха с всяка идея, която предложи. Паразити, това бяха те.

— Ако бях на мястото на Томаш Нороня какво щях да сторя, за да говоря с майка си? — Замислено прокара пръсти по полираното махагоново дърво на масата, поставяйки се на мястото на жертвата. — Ако не може да й се обади по телефона… ако не може да се обади…

Магус внезапно спря да движи ръката си и вдигна глава със сияещ поглед.

— Сетих се!