Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (49)

XLVII

Вратите се затвориха със съскащ звук, композицията сякаш въздъхна шумно, за да събере сили, разтресе се и се плъзна по релсите, набирайки скорост. Томаш и Ракел се взираха неспокойно в тълпата на перона на гара „Аточа“ и се отпуснаха едва когато влакът напусна станцията и пое на изток.

— Ако бяхме хванали АВЕ^[1] — промърмори испанката, — за два часа щяхме да сме там.

Историкът поклати глава.

— Прекалено рисковано е — заяви той. — Високоскоростните влакове вероятно са под наблюдение. Комбинадо^[2] е по-бавен, но по-дискретен.

Агентката от Интерпол не възрази. Знаеше, че спътникът й е прав. Всъщност единствената причина за забележката й бе лошото й настроение. Томаш бе прекъснал момент на интимна близост, за да мисли за глупавата криптограма. Що за мъж би постъпил така? Да не би да е работохолик? Или не я желае достатъчно? Подобно нещо й се струваше невъзможно; нито един мъж, поне такъв, който харесва жени, не я беше отхвърлял. А след това португалецът я бе накарал да си вземе нещата, да излезе и да изтегли пари, преди да са блокирали сметката й, и да се качи на влака, без да й даде някакво обяснение.

— В Барселона ли отиваме?

— Не — отвърна Томаш. — Ще хванем друг влак.

— За къде?

Историкът докосна устните си с пръст, сякаш устата му бе запечатана.

— По-късно ще ти кажа.

Ракел изпъшка недоволно.

— О, защо е този театър?

— Мерки за сигурност — каза той. — Ако съм научил нещо от тази история, то е да казвам само онова, което е абсолютно необходимо. Представи си, че те хванат… — Отново поклати глава. — Не, има неща, които е по-добре да не знаеш. Когато подходящият момент настъпи, ще ти ги кажа.

Спътникът й бързо се учеше, помисли си агентката от Интерпол. В една тайна операция бе изключително важно всеки член на екипа да знае само онова, което бе необходимо. Ракел съзнаваше това и въпреки необяснимата си неприязън се примири да остане в неведение относно крайната цел на пътуването им. В трезора на банката тя се бе научила да се доверява на Томаш и разбра, че трябва да запази това доверие до границите на разумното. Погледът й се рееше сред крайпътния пейзаж — къщи с тухлен цвят, заменени по-натам от ширещите се жълти плата в околностите на Мадрид. Познаваше добре страната си и тези гледки не бяха нови за нея. Въздъхна отегчено и реши да се поразсее с нещо.

Тя се взря в Томаш.

— Защо не ми разкажеш останалото?

Спътникът й, който бе затворил очи, за да се опита да си почине, смръщи чело във въпросителна гримаса.

— Останалото?

— Нали не си забравил, че в апартамента ми обясняваше за финансовата криза. Щеше да ми кажеш още нещо, когато онези идиоти нахлуха.

— А, да. Щях да говоря за кризата на еврото и държавните дългове.

— Това има ли връзка с нашето разследване?

— Разбира се.

— Тогава ми разкажи.

Португалецът разтърси глава, сякаш така щеше да накара мозъка си да работи; за човек, който допреди секунди е подремвал, не бе лесно да се концентрира веднага върху такава тема.

За щастие той бе университетски преподавател; умът му бе трениран и умееше да се мобилизира.

— За да разберем кризата на еврото, трябва да се върнем във времето — започна той. Както винаги, интуицията на историк не му изневери. — Спомняш ли си разказа ми за Първата световна война и заемите на европейските съюзници от американските банки?

— Да, спомена, че това е причината Голямата депресия да се разпространи в Европа.

— Какво направили европейските съюзници, за да платят дълговете си към американците? Тъй като войната се водила главно на територията на Франция и Белгия, немската индустрия останала непокътната и заплашвала да завладее Европа. Тогава на Германия били наложени тежки репарации и така накарали немската държава да плати дълговете на съюзниците. Заради тези репарации, но също и за да ги бойкотират, германците започнали да печатат пари като луди. Това довело до инфлация, а след това и до хиперинфлация. Предполагам, имаш представа как се е отразила на обикновените хора.

— Цените се увеличили…

Томаш се разсмя.

— Увеличили се? Не, скочили до небето! Ще ти разкажа една история, която ще ти помогне да разбереш какво се е случило. Един студент седнал на маса в ресторант във Фрайбург и, поглеждайки менюто, видял, че кафето струва пет хиляди марки. Той си поръчал кафе, а след известно време си поръчал и второ. Това прави десет хиляди марки, нали?

— Да.

— Когато дошла сметката, се оказало, че студентът дължи четиринадесет хиляди марки. Тоест в периода между поръчките на първото и второто кафе цената му се вдигнала. Това е хиперинфлация. Друг пример. Американец отишъл в Берлин и дал един долар бакшиш на готвач. Готвачът се прибрал вкъщи и събрал семейството си. След дълго обсъждане семейството решило да отвори тръст^[3] и да повери инвестицията от един долар на някоя банка. — Томаш показа показалеца си. — Един долар.

— Madre de Dios! Наистина ли е било толкова зле?

— Ужасно. В началото на 20-те години животът в Германия бил истински ад. Хората получавали заплатите си ежедневно под формата на торби, пълни с банкноти, и веднага хуквали по магазините, за да напазаруват, защото знаели, че на следващия ден всичко ще е много по-скъпо. През 1923-та хиперинфлацията в Германия достигнала шестнадесет милиона процента на година и приключила с въвеждането на нова валута в края на същата година. В периода след тези събития Германия имала да плаща репарации и дългове към еврейските банкери заради хиперинфлацията. Западният либерализъм бил дискредитиран и няколко години по-късно Хитлер взел властта с обещанието да разчисти сметките с миналото.

— Muy bien — каза Ракел, като искаше да продължи темата. — Но каква е връзката на всичко това с кризата на еврото?

— Хиперинфлацията от двадесетте години оставила дълбоки следи у германците. — Томаш вдигна два пръста. — След това се установили две безспорни аксиоми в германската икономическа политика. — Сви един пръст. — Първа аксиома: стабилността на цените е изключително важна. Германците научили, че инфлацията унищожава богатството и социалния капитал, затова трябва да се избягва на всяка цена. Инфлацията е парично явление, тоест тя е резултат от решението на което и да е правителство да печата пари. Колкото повече пари се напечатат и стигнат до икономиката, толкова по-висока става инфлацията.

— Интересно — изненада се испанката. — Винаги съм смятала, че инфлацията е спонтанен икономически феномен. Никога не съм знаела, че може да е умишлено предизвикана и прекратяването й да е въпрос просто на едно решение.

— За да се спре инфлацията, е достатъчно да се преустанови потокът на банкноти към икономиката — повтори Томаш. Сви и другия пръст. — Втора аксиома: независимостта на централната банка не подлежи на обсъждане. Решението за печатане на пари е на централната банка. Ако банката е подчинена на политиците, ще постъпи както искат те, а не непременно така, както е правилно от икономическа гледна точка. Един политик може да води определена парична политика, която е добра в краткосрочен план, тоест ще му помогне да спечели гласове преди изборите, но в дългосрочен план може да е пагубна. Затова германците знаят, че централната банка не трябва да зависи от политическата власт. Това им позволява да провеждат адекватна парична политика, вместо да зависят от предизборните амбиции на управляващото правителство.

— Разбирам — каза Ракел със замислено изражение. — Ясно е като бял ден. Може би трябва да направим така и в Испания.

— И го правите. Вие, португалците, италианците… всички в момента работим върху този процес.

Спътницата му го погледна недоверчиво.

— Сериозно?

— Разбира се. Нарича се евро.

Испанката се разсмя.

— А, така ли? Браво!

Томаш се облегна назад. Влакът направи плавен завой и се отправи на изток, а слънцето се премести отдясно. Сноп слънчева светлина се спусна върху двамата пътници и Томаш усети леката топлина, която проникваше отвън.

— Двете аксиоми на германската политика се оказали истински успех през следващите десетилетия — каза той, продължавайки разходката из икономическата история. — По времето на петролния шок от 70-те години например отговорът на Съединените щати и повечето европейски страни бил да увеличат държавните разходи и дългове и да печатат пари. Вследствие на това инфлацията нараснала около 20–30 процента и безработицата се увеличила. Но Германия, със своята мания за стабилност на цените, отказала да печата пари и запазила държавните разходи. Така инфлацията била по-ниска от седем процента и безработицата не била толкова висока. Тоест немската икономика излязла победител от сблъсъка на икономическите теории през седемдесетте.

Впечатлена, Ракел подсвирна.

— Muy bien, muy bien…

— Макар и със строга и независима парична политика, Германия винаги е имала развита индустрия. За да могат да са конкурентоспособни, страни като Франция, Великобритания и Италия прибегнали до печатането на пари, за да обезценят собствената си валута. Французите например, с по-евтин франк, успели да продават стоките си на по-ниски цени от немските.

— Не трябвало ли тогава и германците да обезценят своите пари?

— Точно в това е въпросът — изтъкна историкът. — Немската държава, която не искала инфлация, не обезценила марката.

— Тогава как запазили конкурентоспособността си?

Томаш разпери ръце и се усмихна, сякаш се канеше да разкрие тайната на Колумбовото яйце.

— Като намалили заплатите — отвърна той. — С по-ниски заплати на работниците немските продукти поевтинели. Това им гарантирало, че в страната няма да се породи инфлация.

Агентката от Интерпол свъси вежди.

— Ами населението? Синдикатите? — учуди се тя, в гласа й личеше скептицизъм. — Съгласили ли са се?

— Трябва да разбереш, че германците приемат всичко, което избягва инфлацията — настоя португалецът. — Всичко. Хиперинфлацията от двадесетте години е национална травма. Освен това разходите за присъединяването на Източна Германия им припомнили значението на паричната стабилност. Германските синдикати, които не са ръководени от радикали с ограничени разбирания, осъзнали проблема за конкурентоспособността и действали в единомислие с правителството за понижаване на цените на стоките, произведени в страната, без да се прибягва до девалвация, която би породила инфлация — нещо, което централната банка не би допуснала.

— Но как се понижават цените на стоките? С орязване на заплати?

— С намаляване на разходите за производство — отговори Томаш. Вдигна три пръста. — Тоест намаляване на разходите за три неща: суровини, корпоративен данък и заплати. Проблемът е, че цената на суровините не е контролирана, следователно този разход не може да се намали. Може да се понижи корпоративният данък, но това би се отразило зле на приходите, които финансират социалната система. При това положение останали само заплатите. Това и направили.

— По дяволите! — възкликна Ракел. — Трябва да са били мъже на място, за да го направят.

— Сега разбираш ли? Докато другите европейски страни запазвали конкурентоспособността си, прибягвайки до девалвация на собствената си валута, като по този начин косвено намалявали заплатите, Германия правела същото, намалявайки заплатите директно. Европейците и особено французите се ядосвали на това, дори и само защото германците извадили на показ некомпетентността на техните правителства. Освен това французите научили, че немската централна банка — Бундесбанк, разполагала със сериозен резерв, и поискали да им го отнемат чрез Европейската икономическа общност. Но така и не успявали. — Томаш вдигна ръка, сякаш с това слагаше край на историята. — И в една хубава нощ през 1989-а Берлинската стена паднала.

Испанката го погледна неразбиращо.

— Берлинската стена ли? — попита тя. — Какво общо има Берлинската стена?

— Това бил шансът за осъществяването на германската мечта — обясни Томаш. — От Втората световна война Германия била разцепена на две, символично разделена от Берлинската стена. Падането на стената представлявала възможност двете държави да се обединят. Кой германец би загърбил шанса да…

— Знам това — прекъсна го тя нетърпеливо. — Но каква е връзката на тези събития с кризата на еврото? Ето това не мога да разбера.

— Проблемът е, че Великобритания и Франция се противопоставяли на това обединение, тъй като се опасявали, и с право, че завръщането на Велика Германия ще наруши равновесието в Европа. Със солидното си индустриално производство германците отново щели да станат арогантни и да се превърнат в заплаха. Подобно нещо било неприемливо.

— Добре, но Германия наистина се обедини.

— Защото накрая Франция отстъпила — обясни Томаш. — Но го направила само в замяна на компромис от страна на Германия.

— Компромис? Какъв компромис?

— Единна валута — разкри историкът. — Французите казали на германците: „Ще ви позволим да се обедините, ако вие дадете марката. Искаме достъп до големите резерви на вашата Бундесбанк“, казали французите. „Трябва да сме сигурни — добавили те, — че щом Германия се обедини, тя няма повече да представлява заплаха за нас. Единственият начин да го постигнем е с обща парична единица. Тя ще върже Германия към останалите европейски страни“.

За пръв път от известно време испанката кимна с глава.

— А… разбирам.

— Германците приели сделката и три години след падането на Берлинската стена Европейският съюз подписва Договора от Маастрихт за създаване на единна валута.

— Еврото.

Знаейки, че дяволът се крие в детайлите, Томаш прехапа устни.

— Само че споменът за хиперинфлацията все още бил жив в съзнанието на германците. Освен това паричната им политика запазила безработицата ниска. Защо да рискуват? Познавайки добре неразумните действия на своите европейски партньори и страхувайки се, че останалите страни, които въведат единната валута, ще провеждат същата катастрофална изборна икономическа политика, която накрая ще тласне Германия към пропастта, те наложили някои условия за реализирането на проекта. Тъй като категорично държали на стабилни цени, като част от договора германците поискали създаване на Пакт за стабилност с клауза, която предвижда ограничение на бюджетния дефицит до три процента от БВП и таван на държавния дълг до шестдесет процента от БВП. Който наруши тези ограничения, незабавно да бъде санкциониран. Освен това си дали сметка, че веднъж попаднали под чадъра на еврото, много страни биха могли да харчат парите на германските данъкоплатци и затова настояли да се включи клаузата за непредоставяне на помощ при затруднения (no bail-out), тоест никоя държава няма да плаща дълговете на друга, която е харчила неразумно. Въвели още и абсолютна независимост на централната банка, по-късно наречена Европейска централна банка, която има правомощия да печата пари и чийто приоритет е запазването на стабилността на цените.

— Естествено, всички се съгласили.

Томаш направи гримаса.

— Всъщност не. Французите например смятали, че централната банка не може да е независима, тоест трябва да бъде ръководена от политиците. Освен това се противопоставили на упоритата борба с инфлацията. Техният приоритет не бил ценова стабилност, а икономическо развитие. Сблъсъкът между Франция и Германия бил жесток и казват, че на конференцията в Дъблин финансовите министри на двете страни едва не се сбили.

Тази история накара испанката да се разсмее.

— Французи и германци да се бият? Ах! А ние ги мислим за много възпитани…

— Външният вид лъже, скъпа моя — усмихна се Томаш. Изчака емоциите да се успокоят и отново доби необходимото сериозно изражение, за да завърши разказа си. — В крайна сметка германците получили почти всичко, което искали.

— Почти?

— Франция успяла да добави към задачите на Европейската централна банка и задължителната политика за икономически растеж; така по нейно настояване Пактът за стабилност се превърнал в Пакт за стабилност и растеж.

— Небезизвестният ПСР.

— Точно така. Имало и още нещо, което французите извоювали и което се оказало изключително важно — предотвратили въвеждането на автоматични санкции за страните, нарушили ограниченията за бюджетния дефицит и държавния дълг. Тези санкции били заменени от лека заплаха под формата на разпит от страна на Европейската комисия.

— И защо това да е важно?

— Защото намалява ефикасността на ограниченията относно дълговете. Ако на едно лакомо дете забранят да яде торта, но то знае, че нищо няма да му се случи, ако наруши забраната, какво мислиш, че ще направи?

— Ще изяде тортата, разбира се.

— Затова премахването на клаузата за автоматичните санкции се оказва решаващо. Без нея налагането на ограничения в дефицита и държавния дълг се превърнало просто в думи.

— Прав си, така е.

— Тоест политическите компромиси попречили на германците да възпроизведат характеристиките на марката в еврото. — каза Томаш. — И още по-лошо, мерките вече не били съобразени една с друга и така се създали пробойни в европейската парична структура. Това се оказал един критичен минус в единната валута в контекста на сериозни оперативни трудности, които се предвиждали за еврото.

— Какви трудности? За финансовата криза ли говориш.

Томаш поклати глава.

— Кризата идва след това — каза той. — Забележи, зад съществуването на дадена валута винаги стои централизирана държава. Португалия беше централизирана държава и имаше своето ескудо, Испания също беше централизирана държава и имаше песета. Предизвикателството пред Европейския съюз обаче бе да създаде валута, която да не се свързва с определена държава. Подобна амбиция никога не е постигала успех.

— Но и никой не е опитвал…

— Напротив, в Европа са опитвали неведнъж, и то по различни начини. През XIX век например Италия, Швейцария, Франция и Белгия създали Латинския валутен съюз, към който по-късно се присъединили и други страни, включително Испания и Гърция. Разпаднал се през 20-те години на миналия век. Крах претърпял и Скандинавският валутен съюз, създаден през XIX век. Самият Европейски съюз има вече два опита — системата „Змия в тунела“^[4], и ЕКЮ — и двата неуспешни. Истината е, че свързващото звено между всички успешни валутни съюзи е единно, централизирано управление с правомощия за изготвяне на общ бюджет, събиране на данъци, разпределяне на богатствата по региони и теглене на заеми. Освен това трябва да има трудова мобилност. Ако човек не може да си намери работа в Евора, отива в Лисабон и това не представлява никакъв проблем. Ако друг не успява да се устрои в Чикаго, заминава за Детройт. Никое от тези условия не е съществувало, не съществува и в момента в Европейския съюз. Няма силна централизирана държава, а трудовата мобилност е просто смехотворна.

— И въпреки това са смятали, че еврото ще проработи? — учуди се Ракел. — С магия може би?

— Почти — съгласи се историкът. — Европейските политици, въодушевени от внушителността на проекта, объркали реалността със своите желания. По-разумните, от своя страна, знаели, че еврото няма да проработи без европейско политическо единство, но смятали, че с времето единната валута би могла да доведе до подобно обединение.

Чуха потракването на порцеланови съдове и видяха жена с престилка да минава по коридора на вагона с количка, отрупана с чинии и бутилки. Усетил апетитния аромат на топла храна, Томаш проследи количката с поглед.

— Е? — поинтересува се Ракел. — Гладен ли си?

— Разбира се. Ще ядем ли?

— Само ако обещаеш да ми разкажеш и останалото.

Португалецът бе толкова гладен, че лигите му потекоха като на кучето на Павлов. Въпреки това изражението му остана неопроменено. Отмести поглед от количката към спътницата си и се усмихна.

— След малко ще разбереш какво е бъдещето на еврото.