Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (43)

XLI

Откриха убежище в един парк и се свлякоха задъхани на закътана пейка. Плътна редица храсти скриваше мястото от любопитни погледи. В пролуките съзряха черния мерцедес с тъмни стъкла, който бързо обикаляше улиците. Явно се опитваха да ги открият, но в същото време внимаваха да не ги проследят: накрая изчезнаха на юг.

— Загубиха следата — въздъхна облекчено Томаш. — Мисля, че се измъкнахме…

Чуха сирени и след секунди видяха три полицейски коли с включени сигнални лампи, следвани от линейка, които минаха по улицата край парка и се устремиха към банката.

След като вече бе нормализирала дишането си, Ракел се изправи.

— Да тръгваме.

Португалецът й хвърли смаян поглед.

— Къде?

Агентката от Интерпол на свой ред го изгледа изненадано.

— В полицията, разбира се — отвърна тя. Виждайки разтревоженото изражение на събеседника си, тя се поколеба. — Защо?

— Полудяхте ли?

— Какъв е проблемът?

Томаш посочи с палец в посоката, в която бяха изчезнали полицейските коли.

— Ако попаднем в ръцете на полицаите, свършено е с нас.

Испанката завъртя очи нетърпеливо.

— О, не говорете tonterias^[1] — смъмри го тя. — Трябва да отидем в полицията и да разкажем какво се случи. Те веднага ще пуснат заповед за издирване на мерцедеса и за залавяне на онези престъпници.

Агентката от Интерпол понечи да тръгне, но португалецът я задържа за ръката.

— Помислете, Ракел — помоли я той. — Имаме си работа с много влиятелни хора. Те ще извъртят нещата и ще ни обвинят, че сме убили охранителя на банката.

— Глупости!

— Така ли мислите? Тогава нека ви попитам нещо. След всичко, което се случи през последните часове, още ли вярвате, че аз съм убил Филипе?

— Разбира се, че не. В апартамента в Сесеня чух с ушите си един от тях да казва, че той…

— Тогава защо се крия? — попита Томаш с нападателен тон. — И защо португалската полиция ме търси и е изпратила на Интерпол информацията, че аз съм убиецът? Защо?

Двамата се гледаха един друг, докато той излагаше аргументите си, а тя ги обмисляше. Съображенията на събеседника й бяха съвсем уместни, даде си сметка Ракел. В думите му имаше логика.

— Наистина ли мислите, че ще ни обвинят в… убийството на човека от охраната?

Томаш продължи настойчиво да се взира в нея.

— Бъдете сигурна в това — увери я той. — Може би не веднага. Сега типовете бягат, а и трябва да уведомят шефовете си за случилото се. Но след няколко часа ще видите как полицията ще смени позицията си. Веднага ще се появят свидетели, които ще твърдят, че аз или вие сме убили охранителя, и докато се усетим, ще са ни пипнали. — Португалецът постави ръка на гърдите си. — Спомнете си, че те успяха да накарат телевизията да излъчи снимката ми. Филипе бе убит от главатаря на групата, а онези типове изкараха мен главен заподозрян. — Той кимна в посоката, в която се бяха отдалечили полицейските коли. — Ако отидем там, с нас е свършено, разбирате ли? Свършено!

Агентката от Интерпол се замисли върху думите му. Да бяга от полицията, означаваше да се обърне срещу инстинктите си. В крайна сметка тя бе полицай. Как би могла да се усъмни в хората си? И все пак в казаното от Томаш имаше логика. Дискът, който всички търсеха, може би уличаваше твърде влиятелни хора; само така си обясняваше факта, че бе станала заложница в собствения си апартамент на отряд професионалисти, който търсеше материала, скрит от Филипе. Самият Филипе й бе казвал колко деликатна е операцията, заради която я бе потърсил за помощ. Нима това не бе доказателство, че се случва нещо важно? Предвид всичко това какво можеха да сторят един обикновен агент от Интерпол и един безработен професор по история срещу сериозните интереси, които въпросното дивиди заплашваше?

Тя въздъхна и се примири.

— Какво предлагате да направим?

Томаш на свой ред се изправи, готов да продължат пътя си.

— Трябва да бягаме.

 

 

Отвориха вратата на апартамента в мадридския квартал „Трес Оливос“ и надникнаха вътре. Холът тънеше в мрак; само няколко снопчета светлина проникваха през спуснатите щори и огряваха танцуващите във въздуха прашинки, които искряха като диамантен прах. Миришеше на застояло и бе очевидно, че от дни, може би седмици тук не бе влизал никой.

— Чие е това жилище?

— На колежка от Интерпол, която е в командировка в Хага — отговори Ракел. — Връща се следващата седмица и ме бе помолила да поливам цветята.

Всичко в апартамента носеше отпечатък от женско присъствие и добър вкус — до прозорците имаше цветя и цветът на завесите бе в тон с този на дивана и абажура. По стените бяха окачени малки картини, а по мебелите имаше подредени снимки в рамки на слаба жена около тридесетте — сама или с други хора, вероятно роднини. Томаш взе една снимка.

— Това ли е тя?

— Да. Казва се Марилу. — Ракел спря и го погледна. — Защо? Харесва ли ви?

Томаш вдигна очи от фотографиите и я удостои с най-чаровната си усмивка.

— Не колкото вие.

Комплиментът накара Ракел да се разсмее.

— Ах, тези португалци. Никога не пропускат възможност да покажат своята галантност.

— Не ми казвайте, че не ви харесва…

Испанката се изчерви, докато навиваше на пръста си сребърната верижка, която носеше на шията си.

— Не казвам това.

Историкът се бе подготвил с още комплименти, не всеки ден му се случваше да остане насаме с такава красавица в апартамент и тъкмо щеше да каже нещо за очите й, когато вниманието му бе привлечено от нещо в стаята.

Стационарен телефон.

— Мислите ли, че мога да го ползвам? — попита той, вече поставил ръка върху апарата. — Дали приятелката ви ще има нещо против?

Ракел изненадано повдигна вежди.

— Какво правите, по дяволите? — поинтересува се тя. — На кого ще се обаждате?

Португалецът вдигна слушалката.

— В старческия дом, където е настанена майка ми — отвърна той. — Трябва да разреша един сериозен проблем. Намалиха пенсията й и собствениците на дома искат да платя…

Агентката от Интерпол изтръгна телефона от ръката му и го постави на мястото му.

— Не го докосвайте!

Томаш бе смаян от тази забрана.

— Защо? Проблем ли има?

— Не разбирате ли, че вероятно подслушват телефона в дома на майка ви? — попита тя. — Ако се обадите, веднага ще разберат къде сме!

— Моля?

— Това е елементарно, Томаш. Винаги, когато преследваме беглец, наблюдаваме роднините му. Той се свързва с тях и — хоп, ние го хващаме. Винаги работи. — Тя се взря в телефона. — Със сигурност и те правят същото.

Объркан, португалецът отстъпи назад, взирайки се в телефона, сякаш излъчваше смъртоносна радиация.

— Тази сутрин телефонирах в дома — каза той. — Мислите ли, че… че…

Испанката завъртя блестящите си очи.

— Всичко е ясно! — възкликна тя. — Така са разбрали, че сте в Мадрид. Вероятно са открили връзката ми с Филипе и е трябвало само да съберат две и две.

Тези думи прозвучаха обвинително на Томаш. Потиснат и разтревожен, той наведе глава. Чувстваше се засрамен, че е допуснал толкова глупава грешка и бе довел враговете си в апартамента на Ракел в Сесеня. И още по-лошо — чувстваше се безсилен да промени ситуацията, в която се намираше майка му. Трябваше да разреши проблема с вноската за старческия дом. И ако допреди малко положението му се струваше тежко, сега беше още по-зле. Щом не можеше да се обади в дома, как щеше да разбере какво се случва с нея? Ами ако собствениците наистина я изхвърлят на улицата? Дали някога ще може да си прости? Но реално погледнато, какво би могъл да направи? Да се предаде? Как това би разрешило проблема? Щеше само да го усложни, тъй като бе убеден, че попадне ли в ръцете на полицията, ще бъде предаден на онези влиятелни хора.

Той вдигна поглед и се взря в Ракел.

— Да приключваме с това — каза той. — Имам план.