Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (39)

XXXVII

Първото, което тримата мъже направиха, когато влязоха в блока на улица „Веласкес“, бе да натиснат бутона за асансьора. Кабината слезе с леко бръмчене и спря на партера със скърцащ звук, подобен на пиянско хълцане. Декарабиа отвори вратата и даде знак на агентите, които го придружаваха.

— Дръжте я отворена.

След като се убеди, че асансьорът няма да потегли, той извади отвертка и свали панела на таблото с бутоните за етажите. После сряза с клещи електрическите жици, които се подаваха отзад.

Светлините веднага угаснаха, сякаш в този миг асансьорът бе издъхнал.

— Готово.

Асансьорът бе извън строя; ако по някаква причина жертвите успееха да се измъкнат от апартамента, този път за бягство бе отрязан. Трябваше да слязат по стълбите, което значително щеше да ги забави.

Декарабиа излезе от тъмната кабина и постави ръка на беретата на кръста си.

— Вече не сме на улицата — прошепна напрегнато той. — Пригответе оръжията.

Двамата мъже се подчиниха и извадиха глоковете, които също бяха затъкнати в коланите им под ризите. С пистолети в ръка, стъпвайки леко, за да не вдигат шум, те бавно се заизкачваха по стълбите.

Първото стълбище излизаше на тясна площадка с правоъгълен прозорец. Надникнаха навън и видяха друг пуст блок, който беше като близнак на този, в който се намираха. Декарабиа огледа фасадата и забеляза външна метална стълба, която се извиваше в няколко букви Z, разположени една над друга.

— Има аварийни изходи — предупреди той за стълбите. — Щом онази сграда има, тази също би трябвало да има. — Той се обърна към най-младия в екипа. — Когато влезем в апартамента, работата ти е да пазиш този изход. Ясно?

— Разбрано — отвърна агентът. — Имахме същия проблем в Ница, когато отидохме да очистим французите. Тогава блокирахме аварийната стълба. Да го направя ли и сега?

— Не, не е необходимо — реши Декарабиа. — Ние ще проникнем бързо, няма да имат време да избягат отзад. Ако гълъбчетата не са и двамата в стаята, ще блокираш аварийния изход. Но ако ги заварим заедно, достатъчно е само да огледаш апартамента, за да се уверим, че няма никой друг. Разбра ли?

— Тъй вярно.

Продължиха да се изкачват. Спряха на първия етаж и се заеха да прислушват вратите на апартаментите, опитвайки се доловят някакво движение.

— Чисто е — обяви Декарабиа, след като бяха обходили целия етаж. — Хайде.

Стигнаха до втория етаж. Затаили дъх, тримата впиха очи във вратата, която търсеха, с насочени пистолети.

Декарабиа докосна двамата мъже по раменете и посочи вратата.

— Наблюдавайте я.

Провери останалите апартаменти на етажа, уверявайки се, че от тях не се чува нито звук. Видимо по-спокоен, той пристъпи до вратата, посочена му от Магус, и долепи ухо до дървото.

Отвътре се чу шум. Декарабиа се съсредоточи, приближавайки още повече ухото си до гладката повърхност, и успя да различи гласове.

— Мъж и жена — прошепна той на другарите си. — Те са.

Тримата отстъпиха две крачки назад и провериха оръжията си. След това Декарабиа извади две черни кутии, които носеше в задните джобове на панталоните си, и отново се облегна на вратата. Един от мъжете разви ролка тиксо, което той скъса със зъби. С парчето тиксо залепи кутиите една за друга, след това ги прикрепи към ключалката. Декарабиа приключи със свързването на устройството с дистанционното управление и тримата се изтеглиха към стълбите, за да се предпазят от взрива.

Прикрити от стената на площадката на втория етаж, мъжете се спогледаха, за да се уверят, че са готови. Един по един кимнаха с глава. Декарабиа вдигна ръката си, в която държеше дистанционното, и започна обратното броене до началото на атаката.

— Пет… четири… три… две… едно…