Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (34)

XXXII

Тъмното дуло на пистолета бе насочено към Томаш. Историкът седеше на стола, посочен му от Ракел, и се чувстваше безкрайно нервен под прицела на оръжието. Какво му гарантираше, че при неволно движение или друг инцидент тя нямаше да натисне спусъка?

— Това е смешно! — каза той. — Моля, свалете оръжието, това може да…

— Млъкнете! — прекъсна го испанката със заплашителен тон. — И без резки движения.

Стреснат, Томаш се подчини. Бе претърсен, с ръце, опрени в стената. След това момичето му сложи белезници и го блъсна към канапето. Историкът бе шокиран от вероломното предателство; нали Филипе му бе казал, че на нея може да се разчита? Онова, което най-силно го тревожеше, бе пистолетът. Не можеше да откъсне очи от дулото.

Похитителката му седна срещу него и кръстоса крака. Наблюдаваше го мълчаливо, сякаш преценяваше възможностите си и обмисляше как да постъпи.

— Какво става? — осмели се да попита той. — Защо съм с белезници?

Ракел задържа котешкия си поглед вперен в него.

— Още не съм решила един проблем — каза тя със заядлив тон. — Да ви убия ли, или да ви предам на португалската полиция? — Очите й заблестяха. — Вие как мислите?

Втората възможност му се струваше по-приемлива. Но Томаш разбираше, че не може да играе тази игра, първо трябваше да си изясни какво става и да се опита да се справи със ситуацията.

— Какъв е проблемът?

Въпросът вбеси испанката.

— Как смеете да ми задавате такъв въпрос? — изръмжа тя. — Съветвам ви да не си играете с мен.

— Не си играя с никого — отвърна португалецът. — Не разбирам какво става и бих искал да ми обясните, ако обичате.

Ракел се взря в него, опитвайки се да разгадае изражението му. Увереността, която то излъчваше, я обърка.

— Вие сте убиец — заяви накрая тя, може би не толкова убедително, колкото й се искаше. — Убихте Филипе и дойдохте тук…

— Аз съм убил Филипе?

В погледа му гореше такова искрено възмущение, че събеседницата му отново се поколеба.

Отвори лаптопа, който бе поставила на масичката, и с лявата ръка започна да набира нещо на клавиатурата, с дясната все още държеше пистолета.

— След разговора ни сутринта се обадих в службата, за да проверя дали в Лисабон е било извършено убийство — започна тя. — Както сигурно предполагате, новината, която ми съобщихте, ме шокира. Отговорът дойде по-късно по имейла. Филипе действително е бил убит и португалската полиция е издала заповед за арест с името на убиеца. Получих снимката на заподозрения, изпратена на Интерпол от Лисабон. Представете си изненадата ми, когато преди малко се появихте пред кафе „Нирвана“ и видях лицето ви. — Тя обърна компютъра със снимката, разпространена от криминалната полиция, към португалеца. Екранът показваше собственото му лице.

— Не знам как да ви го обясня — прошепна Томаш, — но аз не съм убиецът на Филипе.

— Тогава защо португалската полиция разпространява вашата снимка и вашето име?

— Нямам обяснение — призна той. — Но имам теория. Филипе ми даде да разбера, че в разследването му са замесени много влиятелни хора. Смея да твърдя, че те са достатъчно могъщи, за да манипулират португалската полиция и да я пратят по петите ми.

Ракел обмисли този аргумент.

— Да предположим, че теорията ви е вярна — каза тя. — Защо биха постъпили по този начин?

— Заради съществуването на дивиди с компрометиращ материал, което бе у Филипе — обясни историкът. — Хората, които го убиха, очевидно смятат, че той го е дал на мен. Използват полицията, за да ме хванат и да се доберат до него.

— Дискът наистина ли е у вас?

Томаш помълча няколко дълги секунди, преди да отговори:

— И да, и не.

Тези думи очевидно не се понравиха на испанката. Ракел нервно цъкна с език и намести пистолета в ръката си.

— Не си играйте с мен! — предупреди го тя. — У вас ли е дискът на Филипе, или не?

— Не — бе директният отговор. — Той издъхна, преди да успее да ми каже къде е проклетият материал. Но докато се опитваше да ми разкрие тази информация, в последните мигове от живота си, Филипе ми показа едно кодирано съобщение. Предполагам, че в него се съдържа информация за местонахождението на диска.

— Къде е това кодирано съобщение?

— В плик, който оставих в една банка в Мадрид, преди да дойда тук — отвърна историкът. — Стори ми се по-сигурно.

Испанката замълча. Без да изпуска заложника си от поглед, хапейки долната си устна, в продължение на няколко секунди тя обмисляше чутото. Докато преценяваше проблема от различни ъгли, пистолетът танцуваше в ръката й, сякаш неспокойните й пръсти пресъздаваха дилемата, която в този момент изпълваше съзнанието й.

— Думите ви се връзват с някои неща, които Филипе ми разказа по телефона и по имейл, когато се обърна към мен за помощ — призна накрая тя. — Има още два факта, които са във ваша полза. Първото е, че не сте въоръжен. Един беглец не би се срещнал с агент от Интерпол, без да носи оръжие. Второто произлиза от вашите мотиви. Ако вие сте убиецът, защо ще се срещате с мен? Защо ще търсите агент, вместо да бягате? До колкото разбирам, не е във ваш интерес…

Разсъжденията и породиха лъч надежда у Томаш.

— Именно.

Ракел присви очи, давайки да се разбере, че въпросът не е приключен.

— Само че не мога да пренебрегна съществуването на заповед за арест с вашето име — напомни му тя. — И трябва да ви кажа, че предвид цялата потайност, с която Филипе подходи, за да ме включи в тази операция, ми е трудно да повярвам, че ви е пратил при мен без нищо, което да ви идентифицира.

— Когато ми даде името ви, той умираше — оправда се Томаш. — Нищо от това не бе планирано, разбирате ли?

— Въпреки това…

Последните събития, както и всичко, което се бе случило на корабчето, бяха съвсем живи в паметта на историка. В крайна сметка такива неща не се забравяха лесно. Но това бе ужасно много информация, която се бе натрупала хаотично в паметта на Томаш. Но думите на похитителката задействаха някаква лампичка в мозъка му. Наистина бе логично Филипе да му бе казал нещо, което да го идентифицира пред Ракел. Сега, когато тя бе заговорила за това и опитвайки се да си спомни, умиращият му приятел всъщност бе споменал нещо, което… което…

— Кажи й, че няма да мога да я заведа в Дисниленд!

Агентката от Интерпол отвори широко очи.

— Моля?

— Това бе посланието, което Филипе заръча да ви предам, когато ми каза да се срещна с вас — обясни португалецът; споменът за този разговор все още бе жив и подробностите се подреждаха като парченца от пъзел. — „Кажи й, че няма да мога да я заведа в Дисниленд“. Това бяха точните думи, които той произнесе, когато ми даде името ви.

Ракел изглеждаше смаяна. Очите й се навлажниха и погледът й заблестя; бе очевидно, че тези думи означават много за нея. След един дълъг миг тя си пое дълбоко дъх и най-сетне свали пистолета.

— Muy bien^[1] — каза испанката. — Убедихте ме.

Португалецът въздъхна от облекчение.

— Слава богу — усмихна се той. — Вече си мислех, че тази история няма да свърши добре.

Ракел се изправи, разтваряйки яркочервения си елек, и прибра пистолета в кобур, който носеше под лявата си мишница. Приближи се до Томаш и пъхна един ключ в белезниците. Освободи го и се отправи към кухнята.

— Гладен ли сте? — попита тя от вратата. — Искате ли нещо за пиене?

— Честно казано, бих хапнал нещичко. Какво ви се намира?

— Паеля.

Разочарован, Томаш завъртя очи; сухият и солен испански ориз не бе сред любимите му ястия. Но нима можеше да си позволи придирчивост? Майка му казваше, че по време на война хората са се хранели дори с плъхове. Паелята определено бе за предпочитане пред плъховете.

— Чудесно.

От кухнята се чу тракане на чинии, хлопане на вратички и жуженето на микровълновата печка. Три минути по-късно Ракел се върна в хола с поднос с две чинии и две чаши червено вино. Остави подноса на масата и покани историка да седне. Томаш поднесе една хапка към устата си и вкусвайки храната, се усмихна.

— Приготвих я вчера — каза Ракел. — Добре ли е?

Беше ужасно.

— Отлично! — излъга той. — Превъзходно!

Истината беше, че гладът притъпяваше неприятния вкус на паелята. Томаш, разбира се, предпочиташе сочния и апетитен португалски ориз, но при тези обстоятелства гладът взе връх и след няколко хапки дори започна да му се струва, че ястието не беше чак толкова лошо, особено полято с вино"Риоха".

— Трябва ни план за действие — заяви испанката. — Някакви идеи?

Томаш набързо сдъвка храната, издаването на нечленоразделни звуци с пълна уста не беше в стила му.

— Планът е много прост — каза той, след като преглътна. — Позволете ми днес да си почина. — Започна да жестикулира с вилицата си. — Утре сутрин ще отидем до Мадрид да вземем документите на Филипе и аз ще се опитам да разгадая кода, който ще ни отведе до диска. Останалото е лесно. Ще намерим проклетото дивиди, ще видим какво има на него и ще го предадем в Международния наказателен съд. — Той сви рамене. — Нищо сложно, както виждате.

Испанката повдигна вежди.

— Филипе ми е говорил за Международния наказателен съд — отбеляза тя. — Но признавам, че не разбрах защо.

— МНС заведе дело срещу виновниците за кризата и ги обвини в престъпление срещу човечеството. Дискът съдържа материали, свързани с делото.

— Имате ли представа за какво се отнасят?

Томаш кимна.

— Съдържанието е описано в документацията, която Филипе ми даде. Материалите имат отношение към деликатни въпроси, свързани с кризата.

— Хм, bueno^[2] — съгласи се испанката. — Честно казано обаче, не схващам добре същността на кризата.

— Поне знаете ли какво я предизвика?

— Че кой не знае? Борсата в Ню Йорк се срина и… обхвана целия свят.

Португалецът пъхна още една хапка ориз в устата си и задъвка енергично. След като преглътна, той се взря в събеседничката си.

— Водите ли криминални разследвания?

— Разбира се — отвърна бързо тя. — Това ми е работата.

Томаш постави вилицата на ръба на чинията и се усмихна. По лицето му се изписа предизвикателно изражение.

— Значи, ще ви разкажа как бе извършено престъплението на века.