Метаданни
Данни
- Серия
- Професор Томаш Нороня (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Mão do Diabo, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отпортугалски
- Дарина Миланова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Silverkata(2021)
- Корекция и форматиране
- Стаси 5(2021)
Издание:
Автор: Жозе Родригеш душ Сантуш
Заглавие: Ръката на Сатаната
Преводач: Дарина Миланова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: португалска
Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 17.10.2014
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1339-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15352
История
- —Добавяне
XXX
На мястото на срещата го очакваше малка изненада. Въпреки името си, кафе „Нирвана“ не беше кафене, а стадионът на футболния клуб на Сесеня. Новодошлият се отправи към входа и видя едно момиче, облечено в светлосини джинси и яркочервен елек, с кестенява коса на масури, които се спускаха до раменете. Момичето го наблюдаваше с очевиден интерес.
— Perdón — каза той на своя все така ужасяващ портуньол. — Es aquí la entrada del café Nirvana?[1]
Онова, което се забелязваше от пръв поглед, бяха хипнотичните котешки очи с цвят на светъл изумруд. Те бяха толкова светли и блестящи, че приличаха на прожектори, излъчващи смарагдовозелена светлина. Изминаха няколко дълги секунди преди момичето да отговори. Задържа напрегнатия си поглед, втренчен в него. Не беше ясно дали очите й са разтревожени, или просто недоверчиви, но го изучаваха внимателно, дори предпазливо.
— Вие ли сте приятелят на Филипе Мадурейра?
Говореше бавно, сякаш опипваше терена. Новодошлият почти въздъхна от облекчение.
— Томаш Нороня — представи се той, протягайки ръка. — Вие сигурно сте Ракел.
Момичето пое ръката му колебливо, почти резервирано, но изглежда, бързо се отпусна.
— Да, аз съм. А вие кой сте по-точно?
— Приятел на Филипе от детството — отвърна историкът. — Бяхме заедно в гимназията.
— Тогава защо никога не ми е говорил за вас?
— Пътищата ни се разделиха, когато влязох в университета да следвам история — обясни Томаш. — Започнахме да се чуваме по-рядко. Преди няколко дни той се появи в Лисабон в окаян вид и ме помоли за помощ. Изглежда, бе замесен в някакво разследване относно кризата и разполагаше с информация, която…
— Не тук — прекъсна го Ракел, оглеждайки се наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша. — Да отидем в апартамента ми. Надявам се поканата да не ви се стори неуместна.
— Както предпочитате.
Испанката се отправи към колоната автомобили, паркирани до тротоара. Томаш тръгна след нея и почти несъзнателно, подчинявайки се на мъжкия си инстинкт, сведе поглед към тесните джинси и по-специално към закръгленото й дупе; Ракел безспорно бе привлекателна жена със спортно-елегантния си стил и стройно тяло с красиви извивки.
— Сигурен ли сте, че никой не ви е проследил?
Томаш машинално погледна назад.
— Не притежавам специални умения да се освобождавам от преследвачи — отбеляза той, — но не мисля, че са ме проследили.
Ракел отключи с дистанционно един безупречно чист червен „Форд Фиеста“ и двамата се настаниха в купето. Беше горещо, но тя веднага включи климатика и скоро температурата се нормализира. Даде на заден ход и потегли, без да каже и дума. Не изглеждаше кой знае колко словоохотлива, но това не разтревожи Томаш. Беше спал зле през изминалата нощ и се бе възползвал от краткото пътуване от Мадрид до Сесеня, за да навакса съня си. Сега му се искаше да заспи отново, но сметна, че би било неучтиво, и се постара да държи очите си отворени.
Улиците на Сесеня бяха пусти, жилищните блокове бяха осеяни с обяви „продава се“ и „отдава се под наем“ с телефонни номера под текста. Виждаха се детски площадки без жива душа и затворени магазини; трева растеше по тротоарите. Около някои сгради имаше скелета, сякаш строежът бе спрян по средата, Томаш имаше чувството, че се движат из призрачен град.
— По дяволите! — възкликна той. — Погледнете само колко апартаменти се продават или се отдават под наем! Не е за вярване!
— Заради кризата е — каза испанката, без да откъсва поглед от пътя. — Предполагам, че сте чували за кризата, нали?
Изрече тези думи с горчива ирония, която не убягна на португалеца.
— Да, разбира се — отвърна Томаш. — Самият аз изгубих работата си. — Той посочи към сградите от двете страни на улицата. — Но никога не бях виждал подобно нещо…
Ракел си пое дълбоко дъх, сякаш се примиряваше с факта, че въпреки волята си, ще й се наложи да разговаря.
— Тук, в Сесеня, бяха построени шестнадесет хиляди апартамента, които да приютят четиридесет хиляди души. Знаете ли колко са населените апартаменти, откакто сме в криза?
— От шестнадесет хиляди? Нямам представа. Хиляда? Пет хиляди?
Испанката обърна лице към него.
— Шестдесет.
Новодошлият подсвирна, с поглед, вперен в пустите улици и празните жилищни блокове.
— Не може да бъде! — възкликна той. След това поклати утвърдително глава, сякаш този факт се връзваше чудесно с всичко онова, което вече знаеше. — Несъмнено балонът на недвижимите имоти е бил най-голям в Испания. — Той посочи сградите с палец. — Доколкото знам, тук са били построени повече жилища, отколкото във Франция, Германия и Италия взети заедно. Говорим за шестстотин хиляди къщи за продан и още толкова в строеж, което прави повече от един милион, нали? Много е. Лихвите на испанските строители скочиха с 850 процента от 2000 година до финансовия колапс. — Томаш въздъхна. — Страхувам се, че здраво сте затънали в тинята.
Ракел се взря в него и по лицето й се четеше изумление.
— По дяволите! Запомнили сте всичко това?
Спътникът й се усмихна.
— Откакто кризата започна, все съм понаучил нещо — призна той. — И документите на Филипе, признавам, ми бяха много полезни. Имам и известни познания по история на икономиката.
Водачката махна с ръка към червените и сините табели, сочещи апартаментите за продан или отдаване под наем.
— И какво мислите, че ще се случи с нас?
— Нищо добро, за жалост — каза Томаш. — Също като Гърция и Португалия, Испания е затънала в дългове. Знаете ли, всички ние живеем с пари от заеми с ниски лихви. Португалците ги пръснаха по магистрали, вие — по недвижими имоти. Но за разлика от Гърция и Португалия, които кризата завари с огромен бюджетен дефицит, Испания влезе в кризата с излишък на публичните сметки на унитарната държава. Проблемът ви бяха дълговете на местната власт и особено частният дълг, който изду балона на недвижимите имоти и който беше много по-голям от американския, отключил кризата през 2008-а. Когато балонът се спука, банките се пренаситиха с ипотеки на безценица и кредити, които никой не изплаща. Испанската държава трябваше да се намеси, за да спаси банковата система, като по този начин прехвърли частния дълг към държавния сектор. Сега, когато лихвите скочиха, никой не отпуска лесно пари, а ни чакат години и години на орязване на разходите, фалирали компании и нарастваща безработица. Имате късмет, че за разлика от Гърция и Португалия, Испания е прекалено голяма страна, за да остави нещата така. Но времето на лесните пари, скъпа моя, свърши. Може би завинаги.
„Скъпа моя“ не се изплъзна от езика му случайно. Направи го, за да скъси дистанцията между себе си и момичето, което гледаше напред с вглъбено изражение, но се зачуди дали на нея това й е харесало.
— Да, Испания разгърна главоломно строителство — призна Ракел, може би прекалено съсредоточена в темата на разговора, за да забележи фамилиарния тон. — Това, което виждаме в Сесеня, се случва на много места в Испания. Строихме като луди, най-обикновени предприемачи направиха цяло състояние от жилищното строителство…
— Като онзи Флорентино Перес[2] от „Реал Мадрид“.
— Да. В страната влизаха чужди пари с ниски лихви, цените на жилищата растяха и… трябваше да строят още. Испания се превърна в гигантска строителна площадка. Само че дойде кризата, чуждите банки престанаха да ни заемат пари, хората спряха да теглят кредити за закупуване на жилища и балонът на недвижимите имоти се спука. Без купувачи строителните компании изпаднаха в колапс, след тях и други фирми трябваше да затворят и безработицата се увеличи. Повече от пет милиона души останаха без работа.
Томаш вдигна два пръста.
— Имате още два проблема, които са свързани с този — отбеляза той. — Единият е с банките, или по-скоро las cajas[3], които се оказаха притиснати до стената. Отпуснаха пари на строителните компании, за да изградят всичко това, и на хората, за да си купят къщите, построени от тях. Класическа пирамидална схема, която управляващите и централната банка нямаха благоразумието да пресекат. Балонът се спука, парите секнаха, хората спряха да си купуват жилища, строителите фалираха, а онези, които си бяха купили преди това, престанаха да изплащат заемите си. Накрая банките изведнъж се сдобиха с множество имоти, които не струват нищо, защото никой не може да ги купи. — Показа втория пръст. — Другият проблем са автономните области и местните власти, които осеяха страната със строежи, финансирани с парите от данъци, събирани за сметка на същите тези начинания. Тъй като строителството и продажбите спряха, приходите от данъци намаляха. Всички са затънали в дългове, а цяла Испания дължи стотици милиарди евро на чуждестранни банки.
Ракел унило махна с ръка към сградите наоколо.
— Сега това е Испания.
Автомобилът паркира до прашния тротоар и Ракел изключи двигателя.
— Пристигнахме — обяви тя.
Томаш слезе от колата и се огледа наоколо. Улицата бе пуста и от двете страни се виждаха празни блокове и самотни маслинови дръвчета. Приличаха на призраци, застинали в театрални пози. Тишината бе смущаваща, воят на вятъра я правеше зловеща. Освен табелите за продажба и отдаване под наем, Томаш съзря и друга табела с името на улицата.
Улица „Веласкес“.
— Тук ли живеете? — учуди се той. — На това пусто място?
Застанала на тротоара, испанката изчакваше госта си да привикне към странните декори, които ги заобикаляха.
— Наех един апартамент. Защо?
Този въпрос обърка португалеца, тъй като отговорът му се струваше очевиден.
— Ами мястото е… необичайно.
Ракел му направи знак да я последва и се отправи към входа на една сграда.
— Филипе ми бе заръчал да намеря по-дискретно място — обясни тя. — Има ли по-дискретно от това?
Томаш ускори крачка и я настигна.
— Дискретно място? За какво?
— За да довърши разследването, разбира се. Каквото и да е то…
— Как така? — учуди се историкът. — Значи, не знаете какво е това разследване?
— Разбира се, че не — отвърна испанката, като отвори вратата на входа и влезе в сградата. — Разговаряли сме само по телефона и по имейл и той винаги много внимаваше какво казва, тъй като се страхуваше да не го подслушват. Щеше да ми разкаже всичко, когато се видим, а това трябваше да стане, след като отиде в Лисабон. Единственото, което знам, е, че става въпрос за операция, която изисква голяма предпазливост.
Влязоха в асансьора и Ракел натисна бутона за втория етаж. Кабината се разтресе и започна да се изкачва.
— Не работите ли в сферата на икономическите престъпления или нещо в тази област?
— Не, аз съм обикновен агент от Интерпол.
— Тогава защо Филипе се е свързал с вас?
— Нуждаеше се от защита. От какво, не знам.
Асансьорът спря на втория етаж, Томаш отвори вратата, обърна се към испанката и галантно й кимна.
— След вас, моля.
Когато вдигна глава, видя, че тя се взира в него с дебнещ поглед на хищник, като котка, превърнала се в звяр, с пистолет в ръката.
— Стой мирно, cabrón[4]! — изръмжа тя, в светлозелените й очи пламтяха искри. — Пипнах те!