Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (31)

XXIX

Кафето вече бе изстинало, но Декарабиа отпиваше на малки глътки. Ако имаше нещо, което мразеше в работата си, то бе да чака. Знаеше, че операциите изискват търпение и дълго изчакване, но това не можеше да го накара да харесва бездействието. Освен това имаше сметки за разчистване с мишената; не обичаше да го правят на глупак. За него случаят се бе превърнал в лична кауза.

В този миг техникът от службата за подслушване нахълта в малкия кабинет и се отправи към него с изражение, от което бе ясно, че случаят е спешен.

— Плъхът даде признаци на живот.

Погледът на Декарабиа сякаш се оживи.

— Най-после! — възкликна той. — Къде е?

— В Испания — отвърна мъжът. — Току-що се обади в старческия дом, където живее майка му, от обществен телефон южно от Мадрид.

— Добре че поставихме подслушвателно устройство там — поздрави се Декарабиа. — Каза ли нещо, което да ни позволи да определим местонахождението и намеренията му?

— Не. Проведе обикновен разговор. — Остави един диск на масата. — Това е записът, ако искате, може да го прослушате. Единствената полезна информация е локацията на обаждането. Мадрид.

Декарабиа беше недоверчив човек, затова изслуша диска и се увери в съдържанието му, не бе нищо повече от един безобиден разговор. Отпрати техника и отвори досието на Томаш, което лежеше на бюрото му. Потърси негови познати в Мадрид или Испания, но нямаше; единствената информация бе за университетска преподавателка от Сантяго де Компостела, но жената бе загинала. След като прегледа цялата документация, затвори папката с рязко движение, обзет от разочарование, и замислено потърка брадичката си.

— Какво, по дяволите, правиш в Мадрид? — прошепна той, сякаш изричането на глас на собствените му мисли помагаше на разсъжденията му. — Какво търсиш в Мадрид, след като не познаваш никого? Ако ставаше въпрос за другия, може би щеше…

Декарабиа замръзна на мястото си с непроницаем поглед и полуразтворени устни, спрял да диша. Тези разсъждения му бяха подсказали една идея…

— Ами ако… ако…

Изправи се рязко и отиде до лавицата, за да вземе другото досие. Седна отново на мястото си и нетърпеливо разгърна папката. На първата страница се мъдреше усмихнатото лице на Филипе Мадурейра, но Декарабиа веднага разлисти нататък и се спря на страницата, където се посочваха хората, близки на мъжа, когото той бе убил.

— А, тук е.

Убиецът се взря в лицето на привлекателна жена със светлозелени очи и къдрава кестенява коса, спускаща се до раменете. Единствената приятелка на Филипе в Испания. Според досието името й бе Ракел Мария де ла Конча Гонсалес. Под снимката с червени букви бе отбелязана професията й.

Агент от Интерпол.

— Gotcha.