Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (28)

XXVI

— Стой на място!

Томаш чу вик зад себе си и разбра, че дежурният е по петите му. Какъв късмет, помисли си той, докато препускаше надолу по улицата; тялото все още го болеше, но в кръвта му кипеше адреналин. Защо сред толкова шкембести ченгета трябваше да попадне на този чевръст младеж?

— Стой или ще стрелям!

Да бе, да, каза си историкът, наистина ли очакваш, че ще ти повярвам? Заплахата не го разтревожи, знаеше, че е просто трик, за да види дали ще се хване. Но съзнаваше, че преследвачът му е по-млад и бодър, докато той бе имал невероятно тежък ден, цялото му тяло бе в рани и синини, включително и краката, и нямаше да успее да тича така още дълго. Трябваше да измисли начин да се измъкне от полицая, който го преследваше из тъмните улици на Алмада.

Нощта се бе спуснала, трафикът бе намалял, а минувачите по тротоарите бяха още по-малко. Паветата бяха озарени от жълтата светлина на уличните лампи и пронизващия сноп на фаровете на случайните автомобили. Томаш инстинктивно разбра, че сенките могат да бъдат негови съюзници. Трябваше да се възползва от тъмнината, за да заблуди снажния младеж от охранителната полиция. Проблемът бе, че за разлика от преследвача си, историкът не познаваше Алмада и не можеше да планира маршрута си за бягство.

Трябваше да импровизира.

След като пресече улицата, съзря кротката повърхност на Тежу да проблясва между две сгради и разбра, че кеят на Касиляш е само на две крачки от мястото, където се намираше — очевидният път за бягство. Зави нататък и мина през малка горичка, която свършваше в жилищен район. Зад него преследвачът му беше престанал да вика, може би пестеше сили или бе разбрал, че няма смисъл да му нарежда да спре. Вероятно и поради двете причини.

Зави наляво, право към кея, докато потъна в мрака, и като се възползва от прикритието си, мина зад ъгъла на един блок, заобиколи отзад и се шмугна по една тясна пътека, която го отведе до открито пространство. Сега щеше да разбере дали полицаят се е оставил да го заблудят.

— Стой на място! — извика преследвачът, а гласът му отново отекна из улиците. — Бъдете така добър да се предадете.

Скрит в сенките, макар и на ръба на изтощението, Томаш се усмихна. Беше го заблудил. Виковете бяха доказателство, че полицаят е изгубил следата. Само така си обясняваше повторното прибягване към този отчаян метод.

Тази нова ситуация налагаше своевременна промяна на тактиката: вместо да тича непрестанно, което толкова го изморяваше, Томаш трябваше да се движи бавно и безшумно в тъмнината. Невидимостта бе най-голямата му победа.

Промъкна се внимателно и се притаи до един храст, за да отдъхне за миг. Дробовете му се молеха за въздух и той трябваше да им го даде.

Чу сирени и разбра, че полицаят бе повикал подкрепление. Скоро Касиляш щеше да гъмжи от полиция, но това не го притесни. Намираше се на петстотин метра от сградата, зад която бе изчезнал, а храстът и нощният мрак го скриваха от зорките погледи на момчетата от охранителната полиция.

Какво да прави? Погледът му мигновено се спря на корабчетата, акостирали на кея в подножието на хълма. Очевидният път за бягство, каза си отново Томаш; а може би тъкмо за това трябваше да потърси друг. Ако той бе полицай, със сигурност щеше да постави там хора да проверяват пасажерите. Всъщност точно този път беше преграден. Друга възможност, разбира се, беше мостът „25 април“, но бързо заключи, че същото би хрумнало и на полицията, която вероятно ще постави постове при контролните пунктове.

С две думи, пътят му към Лисабон бе отрязан.

— Но какво, по дяволите, ще правя в Лисабон?

Томаш прошепна тези думи с въздишка и осъзна, че си бе задал най-важния въпрос за момента. Наистина, какво ще прави в Лисабон? Не можеше да отиде в апартамента си, защото преследвачите му, а вероятно в този час и полицията, го наблюдаваха. Където и да отидеше в този град, рискуваше да бъде открит и арестуван. Вече бе ясно, че онези, които бяха по петите му, по някакъв начин контролираха полицията. Да се остави да го заловят униформените или криминалните ченгета, беше все едно да падне в ръцете им.

Далечен хор от кучешки лай раздра нощта.

Кучета!

Скочи на крака и побягна отново, отпочинал и подгонен от страха, който далечният лай му вдъхваше. Какъв глупак съм, че не помислих за това, упрекна се той. Очевидно бе, че полицията ще доведе кучета, което ще наклони везните в тяхна полза. Момчетата от охранителната полиция не виждаха нищо в нощния мрак, но кучетата имаха обоняние, което да ги води. Тъмнината не можеше да скрие миризмата на пот, която се бе просмукала в ризата му.

Веднага щом му се отдаде възможност, напусна откритото пространство и се изгуби в улиците на Алмада, стъпвайки леко, достатъчно бавно, за да не привлича вниманието, но разумно бързо, за да се отдалечи от периметъра, обхождан от полицаи и кучета. Нямаше много движение, изглежда, жителите на града си бяха по къщите, но все пак тук-там се виждаха хора.

Разпозна улицата, по която бе минал през късния следобед, за да дойде в управлението, и отново тръгна по нея, но в обратна посока — към болницата. След четиридесет минути стигна до пътен участък, който водеше към магистралата. Съзря запалените светлини на един ресторант и осъзна, че умира от глад; за последно бе ял, когато спряха на бензиностанция „Помбал“, за да презаредят. Струваше му се, че се бе случило преди седмица, но всъщност бе в същия този ден. Колко неща се бяха случили оттогава!

Бръкна в джоба си и откри, че макар да нямаше пари, двете му кредитни карти бяха в него. Бе готов за вечеря. Влезе в ресторанта, настани се в един ъгъл и след консултация с менюто си поръча битоке^[1]. Докато чакаше, прецени възможностите пред себе си. Да отиде в Лисабон, както вече бе решил, беше глупаво. Немислимо бе да се връща в апартамента — рискуваше да бъде заловен от полицията или от мъжа с пистолета.

При това положение какво щеше да прави? Угрижен, осъзна, че му остава само да изпълни желанието на Филипе. Той му бе споменал за някаква жена от Интерпол в Мадрид… Как беше името й? Рут… не, не беше Рут. Започваше с Р, но не беше Рут. Рита? Не… също не. Ако добре си спомняше, в името й имаше а. Ра… дали не беше Ракел? Точно така, Ракел. Ракел някоя си.

Въздъхна от облекчение, че бе успял да си спомни името й. Изведнъж се сети за думите на приятеля си, че телефонът й е в плика. В момента, в който посягаше към плика, се появи сервитьорът с вечерята.

Храната бе вкусна и му се щеше да си поръча още една порция, но сметна, че трябва да внимава с разходите, и си дояде с хляб. Поиска сметката, извади картата си и въведе пинкода.

— Не го приема — каза сервитьорът, като му показа дисплея на постерминала, според който трансакцията бе отхвърлена.

— Опитайте отново.

Отново въведе кода и резултатът бе същият.

— Странно — отбеляза Томаш, разглеждайки картата. Изглеждаше както обикновено. Бръкна в джоба си и извади другата карта. — Пробвайте с тази.

Повториха процедурата с втората карта, която отново бе отхвърлена. Томаш осъзна, че това не бе случайно, и по челото му избиха ситни капчици пот; знаеше, че има пари в сметките си, затова причината можеше да е само блокиран достъп.

Сервитьорът доби сериозно изражение.

— Искате ли да опитате отново?

Клиентът кимна, по-скоро за да успокои съвестта си, отколкото от убеждението, че ще успее. Резултатът бе същият.

— Не я приема — каза той засрамен и пъхна ръце в джобовете си, за да установи онова, което вече знаеше. — Лошото е, че не нося пари у себе си… — Томаш погледна сервитьора в очите с изражение, издаващо безсилие. — И сега какво?

Мъжът бе запазил непроницаемото си изражение.

— Ще повикам управителя.

Той се обърна и Томаш усети, че го чакат неприятности. Собственикът със сигурност щеше да се обади в полицията и…

Историкът скочи от мястото си и се изстреля на улицата, потъвайки в мрака. Чу викове след себе си, но не им обърна внимание, вече му беше все едно. Щом ще се среща с ченгетата, поне първо да си опита късмета. Мина покрай разклонението за магистралата за Лисабон и продължи да тича, докато не стигна до изхода за автомагистрала „Юг“.

 

 

Макар и рядко, минаваха автомобили и той вдигна ръка с надеждата, че някой ще спре. Стоя така около десет минути, водачите не му обръщаха внимание. Фаровете го осветяваха и за кратко той попадаше в плен на илюзията, че този път колата ще спре, но миг по-късно тя отминаваше, отстъпвайки място на мрака. Най-сетне един огромен ТИР даде мигач и отби от платното. Вратата се отвори и една ръка я задържа, за да може да се качи.

— Много благодаря! — каза Томаш, като скочи на мястото до шофьора. — Закъде пътувате?

Шофьорът — космат мъж с внушителен черен мустак и небръсната брада, го изгледа внимателно.

— Марсилия — отвърна той. — Ще карам цяла нощ, така че компания няма да ми е излишна.

— Ще минете ли през Мадрид?

— Разбира се.

Томаш се облегна назад и закопча колана, като се усмихна доволно за пръв път, откакто се бе върнал от Коимбра.

— Да тръгваме тогава.