Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (27)

XXV

Томаш прекара края на следобеда в болницата, където го прегледаха. Кръвонасяданията, които бе получил в Гърция, вече бяха изчезнали, заменени от рани и сериозни синини по гърба, лактите и краката, причинени от жестоката катастрофа с моторите пред кея „Колунаш“. Томаш дори си помисли, че ще му направят компютърна томография за по-обстоен преглед, но лекарите обясниха, че това изследване е прекалено скъпо и че орязването на бюджета за медицинско обслужване ограничава възможностите им. Трябваше да се задоволят с рентгенов преглед.

Всъщност снимките не показаха нищо притеснително; костите му бяха здрави, контузиите — повърхностни. Все пак се отби в манипулационната, за да промият раните му — най-вече тези на лактите — и да го превържат. След това лекарят го прегледа, а на излизане една сестра му подаде документ с печат на полицията.

— Това е призовка — обясни тя. — Трябва да се отбиете в управлението, за да дадете показания и да разкажете какво се е случило.

Докато напускаше болницата с плика с документи на Филипе под мишница, Томаш обмисляше как да постъпи. Отначало реши да се върне в апартамента си, но бързо отхвърли тази идея. И дума не можеше да става. Вероятно домът му се наблюдаваше; да отиде там, бе все едно да се напъха право в устата на вълка. Тогава къде да отиде? Хотелът отпадаше, бе прекалено скъпо; освен това онзи, който търсеше дивидито, би могъл да се обади във всички хотели в Лисабон и околностите и да попита за гост на име Томаш Нороня. Не можеше да рискува. Къде, по дяволите, щеше да преспи?

Погледът му се спря върху полицейската призовка, в която пишеше да се яви в управлението на следващия ден за показания, и му хрумна една идея. Защо да не отиде още сега? Разбра, че това е единственият разумен ход. Щом го грозеше опасност, кой би го защитил по-добре от полицията? От друга страна, тъй като не ползваше електронно банкиране, налагаше се да отиде до някой банков клон да преведе парите за пансиона на майка си, но вече бе късно и банките бяха затворени; щеше да го остави за утре.

Зачете отново призовката, търсейки адреса на управлението. Намираше се на Площада на пожарникарите доброволци. Името нищо не му говореше, не бе чувал за такъв площад в Алмада, град, който той впрочем въобще не познаваше.

Затова се отправи към колоната с таксита пред болницата и заговори един шофьор, чиято врата бе отворена, а той бе провесил ръката си върху нея в очакване на клиенти.

— Приятелю, къде се намира Площадът на пожарникарите доброволци?

Таксиджията вдигна ръка и посочи на изток.

— След магистралата, близо до кея на Касиляш — отвърна той. — Да ви закарам ли?

Томаш се поколеба. Да пътува с такси, несъмнено бе най-доброто и лесно решение, но… цената? Беше без работа, трябваше да спестява.

— За колко време се стига пеша?

— Цял час — пресметна шофьорът, вече с ръка на стартера. — С колата ще стигнем за няколко минути…

Историкът бързо намести плика под мишница и си тръгна.

— Благодаря, ще повървя.

 

 

Дежурният беше спретнат младеж с умно лице; сред обичайните полицаи с шкембета все пак има и изключения, помисли си Томаш, като се облегна на плота. Дежурният попълваше някакъв формуляр и мина цяла минута, преди да вдигне глава и да забележи новодошлия.

— Какво обичате?

Томаш му подаде призовката, която бе получил на излизане от болницата.

— Призован съм да дам показания.

Полицаят внимателно я разгледа.

— Тук пише да се явите утре…

— Да кажем, че бързам — усмихна се Томаш. — Мисля, че ме грози опасност, и трябва да знам какво може да направи полицията, за да ме защити.

Дежурният се взря в него за миг, сякаш за да прецени дали мъжът срещу него не се шегува. Отново хвърли поглед на призовката и се поколеба.

— Изчакайте там.

Посоченото място беше малка чакалня. Томаш се отправи натам и се настани близо до прозореца с плика в скута си и тейзъра, затъкнат в колана под ризата, който щеше да предаде на полицаите, докато дава показания. В помещението освен него имаше две жени с облени в сълзи лица и старец с рядка бяла брада и черни дрехи. Новодошлият предположи, че са жертви на насилие, дошли да подадат жалба, или роднини на арестанти, които очакваха новини за любимите си хора.

Екранът на телевизора в ъгъла светеше и тъй като вече минаваше осем вечерта, в този момент даваха новините. Коментарите за кризата, изглежда, нямаха край. Германия настояваше с поучителен тон всички страни от еврозоната и особено онези, които не бяха изпълнили клаузите, „да си напишат домашното“, а някаква агенция беше понижила кредитния рейтинг на Португалия с един пункт до така наречения „джънк статус“^[1] — факт, който се струваше на Томаш обиден и унизителен, — като бе свалила и рейтинга на Испания, Италия и Белгия.

— Колко тъжно! — промърмори старецът с бялата брада и черните дрехи. — Докъде стигнахме…

Съобщиха и за увеличаването на безработицата до рекордни стойности, приготовленията за поредната „решаваща“ среща на европейските лидери и нов пакет строги мерки за орязване на държавните разходи. След това показаха лидерите на опозицията, които твърдяха, че „ограниченията не са начинът“, и демонстрация на синдикатите, които протестираха срещу „жестокия удар, който «пактът за нападение», сключен с Тройката, нанася върху правата на трудещите се“. С две думи, помисли си Томаш, все същото. С всеки изминал ден новините ставаха все по-предсказуеми и изглеждаха почти еднакви, дори кадрите се повтаряха.

След двадесетте мъчителни минути, посветени на кризата, новините се промениха. Четирима ранени в пожар на сграда в Сетубал, един от тях в тежко състояние; националната гвардия бе задържала безработна актриса за пренасяне на наркотици в градчето Вилар Формозо; престрелка по улиците на Лисабон причинила смъртта на двама души — един полицай и…

Слисан, Томаш се ококори.

В този момент „Тележурнал“^[2] отразяваше случилото се с него и Филипе същия следобед. Историкът се наведе напред и проследи с повишено внимание информацията, предавана от монотонния глас на водещия на фона на кадри с няколко корабчета касилейро, прекосяващи Тежу.

— … междувременно с разследването се зае отдел „Тежки престъпления“ към криминалната полиция, който преди минути разпространи снимка на главния заподозрян. — Изведнъж екранът се изпълни със собствения му образ. — Това е историкът Томаш Нороня, който се укрива от властите. Според свидетели той е застрелял жертвите от упор.

Томаш бе обзет от безгранично изумление. Главен заподозрян? Застрелял жертвите от упор? Беше толкова смаян, че за миг остана напълно неподвижен; въпросите се блъскаха в главата му в безподобен хаос. Не можеше да повярва на онова, което чуваше. Тук имаше някаква грешка, недоразумение, подмяна на…

Не.

Опита се да се успокои и да мисли трезво. Това, което се случваше, не беше нормално, каза си той. Как е възможно така бързо от мишена на убиец да се превърне в главен заподозрян? Хвърли поглед на полицейската призовка, която му бяха връчили в болницата преди по-малко от час. Щом в онзи момент той все още е бил обикновен свидетел, призован да даде показания в управлението, какво се бе случило в този кратък интервал от време, че властите да променят хода на разследването и да го обявят за убиец?

Припомни си необяснимия страх в очите на Филипе и многобройните му предупреждения за влиянието на онези, които го преследваха. Усети тежестта на плика, наследен от него, в ръцете си и тейзъра в колана и осъзна, че онова, в което се бе забъркал, не е обикновен криминален случай. Спомни си как следобеда онзи мъж бе застрелял полицай в главата на улицата посред бял ден. Подобно нещо би извършил само напълно луд.

Или човек, който се мисли за недосегаем.

Мислите му се върнаха към Филипе, и по-специално към настойчивостта, с която в последните си мигове живот го умоляваше да избяга незабавно, защото „те“ идваха за него. Приятелят му от гимназията бе повторил тези думи многократно и Томаш започваше да гледа на този случай по друг начин. Тогава не бе обърнал внимание, струваше му се прекалено, може би страх от преследване, сигурни признаци на параноя, но сега…

— Господин полицай! — извика една от жените в чакалнята. — Господин полицай, той е тук!

Съзнанието на Томаш се върна към реалността и той изненадан видя жената да сочи с пръст към него.

— Наистина е той! — възкликна старецът с бялата брада. — Той е… престъпникът!

Историкът осъзна, че всички в чакалнята бяха видели новините на „Тележурнал“ и снимката, разпространена от криминалната полиция, разпознавайки в нея лицето на мъжа, който седеше до прозореца.

— Престъпникът… убиецът е тук!

Зад плота дежурният ги гледаше с недоумяващо изражение, без да разбира напълно причината за това вълнение, а Томаш си даде сметка, че разполага само с няколко секунди, за да вземе решение. Дали да остане и да изясни цялото това недоразумение? Изкушението беше голямо, това със сигурност би било най-лесно, но заключи, че точно това биха искали неговите преследвачи. Всичко това бе стратегия, с която да го доведат тук и да го хванат.

Той се изправи и побягна.