Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (26)

XXIV

Тих брътвеж изпълваше залата, където мъже в костюми и вратовръзки очакваха началото на събранието. Някои се смееха, други седяха със сериозни изражения, трети преглеждаха документи. Седнал по средата на овалната маса, Магус погледна часовника си. Беше три и двадесет и пет следобед; след пет минути щеше да обяви официално началото на срещата.

Усети нечия ръка върху рамото си и се обърна да види кой го търси.

— Извинете — каза любезно неговият доверен човек. — Има обаждане за вас.

Магус посочи черния телефон на масата пред него.

— Прехвърлете го.

Подчиненият деликатно му направи знак с очи.

— Страхувам се, че мястото не е подходящо за този разговор — обясни той. — Ако позволите, бих ви посъветвал да приемете обаждането в звукоизолираната зала. Ще говорите по-спокойно.

— Защо? Случило ли се е нещо?

Мъжът заговори тихо, почти шепнешком.

— Обаждането е от… Лисабон.

Магус веднага разбра посланието.

Изправи се веднага и забързано напусна заседателната зала, придружен от доверения си човек. Двамата минаха по коридора към асансьорите. Без да си кажат и дума, се качиха два етажа по-нагоре и тръгнаха по друг коридор, докато стигнаха до залата, където никакъв звук не можеше да бъде прихванат от недискретни уши.

— Прехвърли ми го.

Магус влезе и седна до масата. Това беше обикновено помещение без прозорци и излишни мебели и стени, покрити със звукоизолация. Имаше шест стола, маса и бял телефон в средата с разпръснати около него бели листове и молив. Нищо повече. Телефонните линии бяха сигурни; всяка сутрин охраната претърсваше стаята, за да гарантира, че няма скрити устройства за подслушване. Магус беше изключително спокоен. Глождеше го единствено мисълта за новините, които щеше да получи. Наистина се надяваше всичко да е минало добре и да…

Телефонът иззвъня.

— Ало.

— Аз съм, велики Магус — отвърна гласът от другата страна. — Декарабиа. — Заговори тихо, почти скръбно. — Имам лоши новини.

Сърцето на лидера на организацията трепна. Не, не и лоши новини! Операцията бе прекалено важна, не можеха да си позволят нов провал.

— Не ми казвай, че онзи тип е избягал.

Гласът от другата страна на линията се поколеба.

— Мишената? Не, той е ликвидиран.

Магус свъси вежди, внезапно облекчен, но без да разбира какъв е проблемът.

— Добре. Какви са лошите новини тогава?

— Пликът изчезна.

Седнал на масата в изолираната зала, шефът на Декарабиа потърка брадичката си, докато обмисляше информацията.

— Би било чудесно да вземем проклетото дивиди, несъмнено — отбеляза той. Говореше бавно, като преценяваше последствията от последните думи, които бе чул. — Но… в крайна сметка, щом дискът е изчезнал, това не ми изглежда страшно. Важното е, че е вън от играта, не мислиш ли? Единствено това има значение.

Това заключение бе посрещнато от събеседника му с неловко мълчание.

— Проблемът е друг.

— Какъв?

— Приятелят му, историкът — уточни Декарабиа. — Онзи Томаш Нороня. Мисля, че… мисля, че дискът е у него.

Беше ред на смаяния Магус да загуби ума и дума за момент, шокиран от обрата на събитията.

— Какво?

Агентът преглътна, очевидно притеснен от новините, които бе длъжен да съобщи.

— Вие бяхте прав, велики Магус — заговори той бързо и смирено. — Не знам как, но мъжът усети, че ги чакам в апартамента му. Не разбрах как се случи, но той измисли как да се измъкнат и… и аз ги последвах, но той смени тактиката и… — Декарабиа смутено въздъхна, възвръщайки нормалния ритъм на гласа си. — Страхувам се, че го подцених — обобщи той.

Седнал сам в изолираната зала, шефът скочи на крака, неспособен да сдържи гнева си след онова, което бе чул.

— Аз те предупредих, Декарабиа! — изкрещя той в слушалката. — Предупредих те, по дяволите! Докладите, които получих за него, бяха категорични в това отношение и ти беше предупреден! Как можа да не се вслушаш в думите ми?

— Вслушах се, велики Магус — отвърна агентът, разстроен от забележката. — Но… е, признавам — не съм подозирал за способността му да импровизира в толкова неизгодна за него ситуация. Смятах, че държа нещата под контрол, но… това е. Моля за извинение и обещавам, че няма да се повтори.

Магус си пое дъх дълбоко в опит да се успокои. Нещата нямаше да се разрешат с яростни нападки. Бе изправен пред проблем и трябваше да запази хладнокръвие, за да се справи с него. Оценката за работата на агента му щеше да дойде по-късно и въз основа на постигнатите резултати. Сега най-важното бе да се сложи край на тази бъркотия, каквото и да му струва това.

— Къде си?

— В Лисабон, велики Магус.

Президентът отново седна и си наложи да се успокои. Опря лакти на масичката, докато обмисляше новия курс на действие.

— Остани там — нареди той с леден глас. — Разкажи ми всичко, което се случи. Детайлно. После ще се обадя на местните власти, ще задвижа нещата и ще видим дали ще успея да ти поднеса онова плашило!

И Декарабиа разказа всички събития от момента, в който забеляза мишените пред входа на сградата — надбягването по улицата, изстрелите, убития полицай, преследването с моторите, катастрофата пред кея „Колунаш“, простреляния мъж и бягството с корабчето.

Когато подчиненият приключи разказа си, Магус се сбогува студено и набързо, затвори и веднага набра един правителствен телефон в Лисабон. След като от другата страна отговориха, премина директно на въпроса.

— Имам проблем, който трябва да разрешиш с полицията.