Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (25)

XXIII

Кеят на „Колунаш“ вече се виждаше и на корабчето се приготвяха за маневрите за акостиране, когато сестра Авелина се обърна към Томаш и му направи знак да се приближи. Той клекна до главата на Филипе и видя проблясък на живот в очите му. Беше буден, макар че върху бледото лице тегнеше сива сянка.

— Е, приятелю? Как си?

Раненият се насили да се усмихне.

— И по-добре съм бил — пошегува се той с немощен глас. — Мръсникът ме улучи, а?

— Да — потвърди Томаш. — Но сега ще отидем в болница и ще се погрижат за теб, не се тревожи. След няколко дни ще си като нов. Даже ще се задяваш със сестрите…

Филипе отново се усмихна, този път искрено.

— Никога не си бил добър лъжец, приятелю — прошепна той. — И това със задевките си е твой специалитет. Неслучайно момчетата в гимназията те наричаха Казанова, мръсник такъв!

Усмивката изчезна и по лицето му се изписа разочарование.

— Това е ужасно! — Потрепери, сякаш се бе случило нещо и внезапно разтревожен, се опита да надигне глава. — Моят плик! Къде е пликът?

Томаш го размаха пред погледа му.

— Спокойно, тук е — каза той. — Тъкмо за това исках да поговорим. Цели два дни не се раздели с него. Дори когато те простреляха. Не е нужно да си гений, за да се досетиш, че съдържанието му е ценно. — Томаш се наведе по-близо до лицето на приятеля си от гимназията. — Искаш ли да го изпратя на някого.

Филипе преглътна сухо и кимна.

— Да.

— На кого?

Замълча за няколко секунди, сякаш събираше сили да отговори.

— Слушай внимателно — каза той. — Преди време двама французи, електроинженери, които работеха в Европейската комисия в Брюксел, дойдоха при мен за помощ — каза той, като говореше с паузи. — Казват се Ерик Гарние и Ерве Шопен. Работили сме заедно по някои проекти и знаеха, че имам връзки в Международния наказателен съд.

— Така ли?

— Да. Това бе моята тайна. — Пое си дълбоко дъх. — Не знам дали си чул, но МНС започна дело за престъпления срещу човечеството срещу…

— … онези, които предизвикаха световната икономическа криза — допълни Томаш. — Да, чух по новините. Не ми казвай, че си замесен!

— Повече, отколкото ми се иска — призна приятелят му. — Благодарение на Ерик и Ерве. Те бяха разтревожени от една информация, с която разполагаха. На дивиди. Смятаха, че някой ги следи, и се тревожеха за сигурността си. Затова решиха да ми поверят диска и да се покрият. Тогава не обърнах внимание, защото се занимавах с престъпленията срещу човечеството в Руанда^[1], но след това научих, че са били намерени мъртви в апартамент в Ница със следи от изтезания.

— Били са убити.

— Безспорно. Вестниците писаха, че полицията работи по версията за разчистване на сметки с марсилската мафия, но… хм, не ми се вярва. — Лицето му се сгърчи от болка и гласът му стана пресеклив. — Веднага разбрах, че всъщност са имали основание да се страхуват и че някой наистина търси материала, който съхраняваха. А сега се бе озовал при мен — онова дивиди. Реших да видя какво е записано и… останах шокиран. След това, което бях открил, си дадох сметка, че ще стигнат и до мен. Щом са измъчвали Ерик и Ерве, със сигурност са изтръгнали името ми. Трябваше да изчезна. Заминах за Италия и…

— Гледа ли дивидито?

Филипе кимна.

— Истинска бомба.

Историкът погали косата на приятеля си; беше влажна над челото и потта се стичаше по слепоочията му.

— Добре — прошепна той. — Когато се възстановиш, ще видим тази работа. Сега ще отидем в болницата и…

Филипе поклати глава с малкото сили, които му бяха останали; погледът му гаснеше.

— Не — прошепна той. — Трябва да тръгнеш веднага.

— Не говори глупости. Никъде няма да ходя.

— Трябва… да тръгваш. — Пое си дълбоко дъх, сякаш не му достигаше въздух. — Те… те ще дойдат за нас… за теб. Ако останеш, ще те хванат. Не разбираш ли?

— Не се тревожи за това — успокои го Томаш. — Ще отида в полицията и тези типове няма да посмеят да…

Раненият отново разтърси глава.

— Полицията няма да стори нищо — каза на един дъх той. — Онези са прекалено могъщи. Единствената… единствената ти възможност е да тръгнеш веднага. Ако ли не, ще те убият.

— Какво говориш!

Гърдите на Филипе трескаво се надигаха, едва си поемаше дъх.

— Има един човек, който може да ти помогне. — Той замълча, за да събере сили. — Казва се Ракел… Ракел де ла Конча. Работи за Интерпол в Мадрид. — Погледът му попадна върху хартиения плик. — Номерът й е в плика. — Опита се да се усмихне. — Сигурен съм, че ще я харесаш. — Нова пауза. — Кажи й, че няма да мога да я заведа в Дисниленд. — По устните му пробягна лека усмивка, която веднага изчезна. — Не се доверявай на никого, чуваш ли? На никого. — С мъка си пое дъх и издиша. Но на нея… на нея можеш да вярваш. — Отново замълча. — Трябва да намериш дивидито и да го занесеш в Международния наказателен съд. Това е изключително важно за… за…

— Ще отидем двамата при твоето момиче.

Зениците на Филипе трептяха, сякаш всеки момент щяха да загубят връзка с действителността.

— Вземи документите, които са в плика, и ги прочети — повтори той. — Вземи и… тейзъра. Може да ти потрябва.

— Ще отидем двамата, казах ти. Няма да те изоставя.

— Трябва да тръгваш — настоя раненият. Не можеш да останеш тук. Те ще дойдат и…

— Нима си мислиш, че ще те оставя да ги чакаш сам? Шегуваш се!

Лицето на Филипе внезапно се оживи и той се взря в приятеля си от гимназията.

— Имаш мисия, войнико! — извика той; тонът му бе неочаквано твърд. — Изпълни я!

Командата накара Томаш да си спомни тяхната игра като момчета. В онези времена съществуваше негласно споразумение: след тези думи няма връщане назад. Щом думите бяха изречени, задачата беше поставена. Естествено, това беше идея на хлапаци, които си нямаха друга работа; нещо, което в сложния свят на възрастните нямаше никакво значение, но…

— Къде да намеря прословутото дивиди?

Раненият се опита да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук. С последни сили той погледна към плика в ръцете на стария си приятел от гимназията и с трепереща ръка, която едва движеше, посочи написаното от едната страна.

В следващия момент ръката му се отпусна на пода и погледът му угасна. Осъзнавайки, че бе останал сам, Томаш преглътна сълзите си. Очите на Филипе Мадурейра бяха застинали, изпразнени от смисъл, втренчени в безкрая със стъкленото изражение на човек, който се бе простил с живота.

Томаш нежно затвори очите му, докосвайки го за последен път. След това вдигна плика и тейзъра от пода и се надигна бавно с безмълвна почит. Изправи се и верен на ритуала им от младостта, докосна слепоочието си, отдавайки чест, както правеше винаги, когато играеха на загадки през дългите летни ваканции.

— Слушам, капитане.