Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (23)

XXI

Вратата за гаража се отвори с електрическо жужене. След като оставиха Алешандре на „Кампо Пекено“, Томаш и Филипе се прибраха вкъщи. Синият фолксваген слезе по рампата и паркира, както обикновено, на мястото, отредено за собственика на апартамента на втория етаж вляво. Историкът се увери, че не е забравил нищо в колата, заключи я и поведе госта си по коридора, който водеше до вътрешната врата към стълбището на сградата.

Натисна дръжката, но вратата не се отвори.

— По дяволите, заключена е — каза ядосано той. — Забравил съм ключа вкъщи…

— И какво ще правим?

Домакинът нервно въздъхна, опитвайки се да запази спокойствие, вместо да се ядосва; не се бе случило нищо страшно, естествено, но защо трябваше да се връщат навън и да обикалят?

— Трябва да излезем през портала и да влезем през главния вход — каза той примирено и направи знак на приятеля си да го последва. — Хайде.

Върнаха се по коридора и се отправиха към вратата на подземния гараж. Томаш натисна ключа и вратата отново се отвори. Излязоха на тротоара и се отправиха към главния вход на сградата. Историкът хвърли поглед към приятеля си и видя, че отново стиска хартиения плик.

— Виж ти — пошегува се той, — да не би животът ти да зависи от тези хартии?

— Това са документите, които подготвих — обясни Филипе. — Не мога да се разделя с тях.

— Какви документи?

— Информация, свързана с делата, в които се замесих.

— Затова ли бягаш?

Лицето на приятеля му помръкна, сякаш върху него внезапно се бе спуснала сянка.

— И затова — отвърна лаконично, със загадъчен тон. — Не само, но и заради това.

Томаш реши да не задава повече въпроси; щом приятелят му от гимназията не разкриваше почти нищо за обстоятелствата около гостуването си, значи, имаше основателна причина да постъпва така. Томаш трябваше просто да му помогне, щом се нуждае от него, и да вярва, че няма да се забърка в неприятности, макар че за втората част не бе толкова сигурен. Беше очевидно, че Филипе е тук, защото има проблеми. Как би могъл да е сигурен, че това няма да засегне и него самия? Всъщност нямаше гаранция. Надяваше се само всичко да е законно и неговият приятел да не е ограбил или убил някого. Тази мисъл го накара да настръхне, но той бързо я прогони. Вярваше, че Филипе не е извършил престъпление. И все пак, ако е така, защо се крие, а не се обърне към полицията? Като се замисли човек, изглежда странно, нали? Щом всичко е законно, защо не потърси помощ в полицията?

— Простете, господине, дали…

Възрастна жена с интелигентно лице, чиято глава бе увита в шал, сякаш искаше да се скрие от хората, го бе заговорила плахо с протегната ръка и мънкаше нещо, което Томаш не разбра.

— Моля?

— … за храна и…

По лицето на жената се стичаха сълзи и тя дори не можа да довърши думите си. Наведе глава и бързо се отдалечи, засрамена. Слисан и неспособен да реагира, историкът гледаше след нея. Докъде са стигнали нещата, помисли си той шокиран; дори интелигентни наглед хора просят милостиня. Жената, която вървеше по улиците и молеше хората за помощ, можеше да бъде неговата майка или леля. Неудобството и ужасът го накараха да вдигне очи към прозореца на апартамента си, инстинктивно дирейки закрилата на дома.

Спря се пред входа на сградата.

— Странно — промълви той, като присви очи. — Много странно наистина…

— Какво? — попита приятелят му. — Случило ли се е нещо?

Томаш продължи да се взира в прозореца на хола на апартамента си.

— Преди да изляза, винаги дърпам пердетата, за да влиза слънце и да изглежда, че има някой вкъщи — обясни той. — А сега са спуснати…

— Може би си забравил да ги дръпнеш…

— Не, не съм забравил — отвърна убеден историкът. — Дръпнах ги, а сега са спуснати.

Двамата стояха неподвижно пред входа на сградата, загледани в прозореца на втория етаж, и трескаво обмисляха последствията от откритието си. Преди да излязат, завесите бяха дръпнати, а сега ги виждаха спуснати. Щом Томаш не ги беше забравил, как биха могли да си обяснят това?

Пердето помръдна.

— Там има някой! — извика смаяно Томаш. — Видя ли? Има някой!

Объркани, двамата приятели се спогледаха. След кратко колебание Филипе хукна към улицата.

— Бягай! — извика той. — Бягай!

В началото историкът се поколеба. В дома му имаше неканен гост, а той просто да избяга? Приоритетите му се струваха разменени, но предупреждението на приятеля му и странните обстоятелства, при които той се бе появил, му дадоха да разбере, че нещо не беше наред. Щом Филипе му казваше да бяга, със сигурност имаше основателна причина за това. Може би трябваше да последва съвета му.

Томаш се затича, по-скоро в опит да догони приятеля си, отколкото да избяга от нещо или някого. Филипе беше набрал преднина, но не изглеждаше във форма и щеше да го настигне бързо. Ускори темпото. Секунда преди да го настигне, усети свистене покрай ухото си и веднага след това чу гърмеж. Обърна се и видя един мъж в черно, който тичаше след него с димящ предмет в ръка.

Пистолет.

Фактът, че някой го преследва и току-що бе стрелял по него, го ужаси. Нямаше съмнение, че Филипе имаше напълно основателна причина да бяга. Сега не беше най-подходящият момент да го разпитва, но при първа възможност приятелят му трябваше подробно да му разкаже за неприятностите, в които го бе забъркал. Преди това обаче трябваше да избяга от обсега на преследвача си.

Изплашен от свистенето, което разцепи въздуха до главата му, той се затича още по-бързо и настигна Филипе, които дишаше тежко и очевидно нямаше да издържи още дълго на това темпо. Хвърли поглед назад и видя, че мъжът в черно приближаваше; не бе необходима особена прозорливост, за да разбере, че скоро ще ги настигне.

Огледа се наоколо и съзря човек в синя униформа до тротоара; беше полицай с голямо шкембе.

— Полицай! — изкрещя, привличайки вниманието на униформения. — Полицай, преследват ни! — Томаш посочи назад. — Онзи мъж! Онзи мъж е въоръжен!

Полицаят погледна в указаната посока и за своя изненада установи, че е точно така. Той се стегна, вдигна панталоните над разплутия си корем и тръгна към непознатия със свирка в уста и походка на човек, който съзнава правомощията си.

— Стой на място, по дяволите! — заповяда той с вдигната ръка, сякаш искаше да спре движението. — Елате тук, ако обичате! Документ за самоличност!

Томаш видя непознатия да забавя крачка и усети как вълна на облекчение залива тялото му. За щастие този героичен епизод бе приключил и най-сетне можеше да изясни какво става. Приятелят му трябваше да даде много обяснения. Почувства как някой го дърпа за ръката.

— Хайде! Бягай!

Обърна се и видя Филипе; паниката все още бе изписана по лицето му.

— Успокой се — каза Томаш. — Полицаят вече го…

В този миг чу нов изстрел зад себе си и се обърна, за да разбере какво става. Видя полицая проснат на земята, тилът му бе пръснат в безформена маса от кръв и мозък, а непознатият отново тичаше към тях с пистолет в ръка.

— Този тип… този тип го уби!

Филипе отново го дръпна.

— Бягай, дявол да го вземе! Бягай!

Те отново хукнаха и сега Томаш бе напълно убеден, че бяга, за да спаси живота си. Непознатият не просто бе стрелял по него, а хладнокръвно бе убил полицай на улицата посред бял ден. Знаеше, че човек, който е направил подобно нещо, е способен на много повече. Грозеше ги огромна опасност.

Няколко души вървяха в срещуположната посока и той трябваше да ги заобиколи. След като ги подмина, усети ново свистене край ухото си и чу изстрел. Отново се целеха в него. Ако не бе сменил навреме посоката, със сигурност щеше да бъде улучен. В същия миг се изплъзна от друг куршум, който летеше към него; изглежда, той бе истинската мишена на преследвача, а не приятелят му, но сега не бе моментът да разсъждава, а да тича, за да се измъкне.

Отново хвърли поглед назад. Непознатият скоро щеше да ги настигне не само защото беше бърз, а защото силите на Филипе свършваха. Той се задъхваше, дробовете му бяха празни и почти бе останал без дъх. Само чудо можеше да му помогне да се измъкне жив.

Томаш отчаяно огледа улицата в търсене на такси. Трафикът бе спрял на светофара и никъде не се виждаше свободно такси. Затова пък видя един младеж, възседнал внушителен червен мотоциклет „Кавазаки“ с дебели гуми и два огромни ауспуха.

Това бе чудото.

— Хайде, насам!

Томаш сграбчи Филипе и го завлече към мотоциклета. Когато се добраха до него, нанесе неочакван удар в кръста на моториста, който се сви от болка, и го свали от мотоциклета. Помогна на приятеля си да се качи, скочи на мястото на водача и потегли с див рев и такава мощност, че почти изправи мотора на задна гума. Успя да го овладее и заобикаляйки автомобилите, мина на червено сред нестроен хор от клаксони.

— Уф! — въздъхна той. — Спасени сме!

Погледна назад, за да провери къде се намира преследвачът, и съзря черния силует, застанал до друг мотоциклетист, който чакаше да светне зелено. Възможно ли бе да продължи да ги преследва? Трябваше да разбере, но не можеше; мотоциклетът изискваше цялото му внимание.

— Какво става? — поиска да узнае Филипе, надвиквайки рева на мотора и вятъра. — Наред ли е всичко?

— Виж какво прави онзи!

Усети, че приятелят му обръща глава, и зачака новини. Те не закъсняха.

— Идва след нас! — извика Филипе, отново обзет от паника.

— По-бързо!