Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (21)

XIX

Отбиха на ъгъла при сервиза да вземат Алешандре. След това преминаха по улиците на Коимбра и завиха там, където една табела със сини букви и линии сочеше магистралата, водеща към Лисабон.

Зад волана Томаш мълчеше; вниманието му бе приковано в пътя, а умът му си припомняше случилото се през последния час в клиниката, където бе настанена майка му.

— Готина мацка, а?

Въпросът на Филипе, зададен с провокативен тон, наруши тишината във фолксвагена.

— Коя?

Приятелят му се разсмя.

— Не се прави на ударен, Казанова! — пошегува се Филипе, споменавайки стария му прякор от гимназията. — Ясен си ми като бял ден.

Шофьорът не отмести поглед от шосето.

— За какво говориш?

— За директорката, за кого друг? — Присви очи, сякаш си припомняше нещо. — Как се казваше? Мария… Мария… — Очите му блеснаха. — Флор, нали? Мария Флор. — Предизвикателно повдигна няколко пъти вежди. — Страшно парче!

— О, не говори глупости!

— Тези очи с цвят на шоколад, тези сочни устни, лукавата й усмивка… ах, момичето наистина си го просеше! — Филипе приятелски сръчка Томаш. — Може и да греша, но май скоро ще ходиш на среща… Вече ви виждам…

— Хайде, млъкни!

Филипе отново се засмя, развеселен от реакцията на стария си приятел от гимназията. Познаваше слабото му място и не смяташе да го остави да се измъкне лесно.

— Кажи, че не я намираш за страхотно парче — подхвърли той, като го предизвикваше. — А? Хайде, кажи го, можеш ли?

Томаш не отделяше поглед от пътя и на лицето му нямаше и помен от усмивка; ръцете му здраво стискаха волана с изражението на пределно концентриран човек. Не беше в настроение за шеги.

— Тревожа се за майка ми — каза той, променяйки темата на разговора. — Намалиха пенсията й, а аз съм без работа. Тоест разполагам с по-малко пари, а трябва да платя клиниката. Ще трябва да използвам спестяванията си, от които не е останало много. Как да се справи човек?

Въпросът увисна във въздуха. Филипе притихна; темата бе сериозна и не се връзваше с безобидния шеговит тон по адрес на директорката на клиниката. Колата се качи на магистралата и пое към Лисабон, предоставяйки им времето за размисъл, което проблемът изискваше.

— Нещата няма да вървят към по-добро, предупреждавам те — накрая каза Филипе. — Трябва да го приемеш.

— Как така няма? Смяташ, че няма да си намеря работа?

— Ще си намериш, не се безпокой. Според статистиката висшистите успяват да се справят във времена на криза. Безработицата засяга най-вече хора без образование, а не тези, които са учили.

— Знам това — каза шофьорът. — Но тогава защо е този песимизъм?

С поглед, зареян сред къщите по хълмовете покрай магистралата, Филипе облиза устни и отвърна:

— Песимизмът ми е насочен към пенсията на майка ти.

Томаш въздъхна. Съзнаваше този проблем.

— Знам — каза той. — Това няма да се промени. Работи толкова години, бедната. Цял живот трупа стаж, за да се пенсионира, има право на пенсия, а сега… сега, когато се нуждае от нея, я орязват.

Алешандре, който отново се возеше на задната седалка, се наведе напред.

— Постъпват толкова несправедливо с възрастните — възмути се той. — Това е абсолютно непочтено!

— Така е — съгласи се Томаш. — Положението е ужасно. Има хора, които изнемогват.

— Трябва да излезем на улицата и да протестираме — настоя пътникът на задната седалка. — Трябва да ги накараме да прекратят тази престъпна политика! Държавата трябва да поеме отговорност и да защити народа. Да накараме политиците да увеличат заплатите, пенсиите, да инвестират в здраве, образование и социална политика, да повишат жизнения стандарт за всички хора.

— Би било чудесно, несъмнено — съгласи се Томаш. — Проблемът е, че не е толкова просто, нали?

— Не е просто, защото не сме поискали — заяви Алешандре с нарастващо възмущение. — Достатъчно е да се вземе решение и да се приеме закон, нищо повече.

Въпреки отчаянието си, историкът не можа да сдържи леката си усмивка.

— Ех, де да беше толкова лесно…

Филипе, който бе мълчал няколко минути, отмести поглед от случващото се отвъд банкета на магистралата и се взря в Алешандре.

— За жалост, в живота не се случва така, както искаме — заяви простичко той. — Животът е такъв, какъвто е. Аз например бих искал да живея вечно и мисля, че смъртта е една несправедливост. Но колкото и да протестирам и да се съпротивлявам, факт е, че ще умра. Реалността е такава, каквато е, а не каквато на нас ни се иска да бъде.

— Отказвам да приема такава примиренческа позиция. Ако животът е такъв, какъвто е, ние сме способни да го променим. Държавата е длъжна да ни защити и не може да бяга от тази отговорност.

Филипе се засмя.

— Да разбирам, че ти си от Държавната партия^[1] — каза той с ирония. — Плащаш ли членски внос?

Младежът го изгледа неразбиращо.

— Моля?

— Държавната партия — Филипе се обърна към Томаш — Знаеш ли колко членове има?

— Знам ли наистина? — отвърна шофьорът с изражение на човек, който е запознат с темата. — Я да пресметнем. — Повдигна вежди и започна да разсъждава на глас. — Държавната партия е съставена от всички хора, които зависят от държавата. Това са седемдесет хиляди служители в държавната и общинската администрация, три милиона и половина пенсионери, над един милион безработни и още един милион души, които получават различни социални помощи и привилегии от държавната хазна. — Свъси вежди, — Това прави шест милиона души. Най-голямата партия в Португалия.

Филипе отново се обърна към Алешандре.

— Виждате ли? — попита той. — Това означава, че седемдесет процента от португалците живеят от парите на данъкоплатците. Държавни служители, пенсионери, безработни, социално слаби, болни, многобройните партийни членове и всички, които получават някаква субсидия или социална помощ.

— И какво?

— Какво ли? Знаете ли каква част от държавните пари харчи държавата за заплати на служители и социални помощи? — Направи драматична пауза, преди да разкрие сумата. — През 2010-а тези разходи възлизаха на 96%.

— Деветдесет и… — Алешандре зяпна. — Но това… това са почти всичките пари!

— Правилно! На практика всички пари от данъците, събирани в Португалия, се харчат за заплати, пенсии и субсидии за хората, които живеят на гърба на държавата.

— Ами строителните работи, финансирани от държавата? Магистрали, болници, училища… всички останали разходи? Откъде пари за тях?

— От бъдещето — отвърна Филипе, — Чрез ПЧП, които поемат финансирането на обектите за едно бъдеше, което е тук, или с пари назаем отвън — друго бъдеще, което също чука на вратата, тъй като в момента плащаме тези заеми с непосилни лихви. Нетният външен дълг на страната нарасна от около 40% от БВП през 2001-ва до 110% десет години по-късно, когато дойде МВФ — среден ръст с дванадесет милиарда евро на година. Тоест Португалия започна да се издържа с пари, които не идват от производството. Затова казваме, че живеем над възможностите си. Средствата, които държавата печели от данъци, отиват за заплати и социални помощи. Не остава нищо.

Все така взрян в пътя, Томаш тъжно поклати глава.

— Виждате ли какъв е филмът? — попита саркастично той. — Не намаляват разходите, за да не загубят избиратели…

— Това е очевидно. Държавната партия е могъща, драги. Управляващите и опозиционните партньори са напълно наясно с тази нестабилна ситуация, не се съмнявайте. Проблемът е, че всички искат да спечелят изборите, а както знаете, орязването на разходите не носи вот на никого. След като държавната партия представлява шест милиона гласа, този, който даде повече пари на държавните храненици, печели повече гласове. Така се оказваме в една разходна спирала, от която няма изход.

При тези думи Алешандре стана нетърпелив.

— Неолиберални приказки! — отбеляза Алешандре. — Тези пророчества не помагат на никого, просто отразяват „икономизираната“ визия за нещата.

Забележката разсмя Филипе.

— Типично за човек, който живее благодарение на държавната партия — изтъкна той. — Винаги когато някой се осмелява да прави сметки и да твърди, че нещо е икономически несъстоятелно, веднага е наричан „неолиберал“, „песимист“ и „апокалиптичен пророк“, „привърженик на икономизма“, който „не храни никакви надежди“. — Прекъсна мисълта си, за да уточни: — Под „привърженик на икономизма“ да се разбира човек, който знае да събира числа и осъзнава, че реалността не се издържа от фантазии, естествено, а „храня надежди“ означава „храня илюзии“. — И продължи: — Какво направиха нашите забележителни лидери, когато се сблъскаха с тежката и неприятна действителност на цифрите? Те казаха: Има живот и отвъд бюджета! По този начин подцениха проблема и измъкнаха килимчето изпод краката на онези, които се опитваха да се справят с него. Тази логика достигна кулминацията си през 2009-а след финансовия колапс в Америка, когато правителството малко преди изборите намали ДДС и увеличи заплатите в държавния сектор с близо три процента.

— Така беше — спомни си Томаш. — Спечелиха изборите.

— И как не? Печели този, който угажда на държавната партия. — Прочисти гърлото си. — Проблемът е, че икономиката не може да понесе всички тези популистки маневри. В продължение на десет години до 2011-а, когато МВФ стъпи в Португалия, за да сложи край на пиршеството, социалните разходи нараснаха с повече от два процента, докато БВП се увеличи само с…

— Нула цяло и три процента — допълни историкът. — Да, вече го каза.

— Това несъответствие между значителното нарастване на социалните разходи и нищожния ръст на икономиката не е за подценяване, приятели.

— Разбира се, че не — съгласи се Томаш. — Само наличното богатство може да бъде разпределяно. Ако няма пари, не може да се харчи. Очевидно е.

— Очевидно е за теб и за всеки, който спре за момент и се замисли за нещата, но явно не и за гениите, които ни управляват вече толкова години. Знам, че много хора изпитват огромни трудности и наистина имат нужда от помощ, но социалната държава не се гради върху добрата воля на икономиката. За да разпределяш богатство, първо трябва да го създадеш. Оказва се, че социалните разходи са се увеличили средно седем пъти в сравнение с тези при икономическото развитие между 2001-ва и 2011-а; така се подрива контролът върху държавния дълг, а тези уникални мозъци не бяха способни да разберат, че са ни повели към хаос. Португалската икономика не само не може да поеме тези разходи, те на практика я унищожават. Тъй като бе необходимо да се печелят гласове на всяка цена, държавната партия беше захранвана с все повече пари. Това наложи увеличаване на данъците, които нараснаха до такава степен, че станаха най-високи в Европа спрямо средния доход на населението. Така бяха погубени и докарани до фалит фирмите, които правеха пари, а това увеличи броя на безработните и заетите в държавната партия. Възникна необходимост от по-високи данъци, което още повече задуши икономиката и принуди още фирми да фалират, те изпратиха нови работници в бюрото по труда и така всичко се завъртя в един порочен безкраен цикъл.

— Интересното е, че през цялото това време се говореше в защита на социалната държава.

— Да, но с тази политика управляващите я направиха нестабилна. Тези, които защитаваха социалната държава, са същите, които най-много допринесоха за разрушаването й. В момента Португалия е с най-висок външен дълг от 1892 година насам, най-високия държавен дълг през последните сто и шестдесет години, най-голям брой безработни в своята история и най-ниския икономически растеж от Първата световна война насам. Като имаме предвид тази статистика, кажете ми как, по дяволите, е възможно да издържаме социалната държава, която създадохме?

Томаш сведе поглед към стрелката за горивото на таблото на фолксвагена. Нямаше много бензин и трябваше да отбие в някоя бензиностанция, за да зареди.

Възползвайки се от тази пауза, Алешандре наруши възцарилата се тишина.

— Проблемът за дефицита на държавните сметки се решава с развитие на икономиката — обобщи той. — Ако се разраснем, ще победим дефицита.

Филипе разпери два пръста пред пътника на задната седалка.

— Има два начина за справяне с дефицита — каза той. — Съкращаване на разходите или увеличаване на приходите. Увеличаването на приходите идва, разбира се, от данъците. Проблемът е, че по-високите данъци намаляват инвестициите и водят до фалити, поради което са ефективни само в краткосрочен план. Единственият начин да се увеличат приходите от данъци трайно е икономическият растеж. — Той въздъхна. — Само че, драги, тук няма икономически растеж, нали?

— Нула цяло и три процента годишен среден ръст през последните десет години до идването на МВФ — повтори Томаш. — Добре е да не забравяме тази цифра. Говори много.

— Тоест — настоя Филипе — когато един политик, който харчи много пари, твърди, че решението е икономическият растеж, той всъщност казва, че няма да направи нищо, за да разреши проблема. Ако управляващите дебалансират държавния бюджет, как тогава искат стабилно икономическо развитие? Това е само за заблуда на наивниците.

Алешандре не се предаваше.

— Икономиката може да се укрепи…

— Как?

— С финансова инжекция.

— С чии пари? Пари няма! Освен това твърдя, че в последните десетилетия в португалската икономика са били инжектирани милиарди евро, а няма почти никакъв ръст. — Филипе доби замислено изражение. — Може да се намали корпоративният данък, както направи Ирландия през 90-те. Но това би било полезно само ако е съпътствано от други непопулярни реформи, като облекчаване на процедурата за уволнение, така че който има пари, да пожелае да започне бизнес в Португалия и така да натрупа богатство.

— Трудовият кодекс бе променен през 2012 година.

— Вярно е. Но е необходимо да се направят още неща, които правителството не е успяло или не е искало да промени — например да работи за по-експедитивна и ефикасна съдебна система, да намали значително бюрокрацията в страната, да се бори с корупцията чрез ефективно законодателство, да поддържа стабилни и опростени данъчни закони за по-дълго време… с две думи — пакет от реформи, способни да направят условията за инвестиции привлекателни и сигурни. Коя чужда фирма ще поиска да инвестира в Португалия и да създаде работни места, ако вижда, че данъците ще глътнат печалбата, че ще са нужни четири години, за да получи разрешително, че ще трябва да наеме архитекти и инженери, които са приятели на управляващите или на автократите, за да получи одобрение за проектите си и че ако трябва да съди някого, ще трябва да се влачи петнадесет години по съдилищата? Никой няма да вложи пари в такава държава! Страхът от промяна и негативните настроения към португалските предприемачи още повече затрудняват изхода от сегашната ситуация. Нещо повече, самите предприемачи са слаби и не особено амбициозни — плод на лошата образователна система.

— Бъдете сигурен, че и предприемачите не са света вода ненапита.

Филипе направи гримаса.

— Без съмнение — съгласи се той. — Но не само те. Като оставим настрана огромния държавен дълг, има друг, много по-сериозен проблем, който пречи на нашето развитие.

Той бръкна в джоба си и извади химикалка. Обърна плика, с който не се разделяше, откакто бе пристигнал в Португалия и върху чистата страна надраска едно уравнение.

∆ БВП = ∆ НАСЕЛЕНИЕ + ∆ ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ

— Това е делта — забеляза Томаш, разпознавайки триъгълника от гръцката азбука. — Означава промяна в стойността на параметъра, нали?

— Точно така — потвърди приятелят. — Нарастването на БВП зависи от нарастването на населението и нарастването на производителността. — Посочи последната дума в уравнението. — Да започнем от производителността. — Обърна се към Алешандре. — Кой човек е ниско продуктивен?

Пътникът на задната седалка се засмя; отговорът му се струваше очевиден.

— Който работи малко, разбира се.

Томаш поклати глава и отново се намеси в разговора.

— Грешка — каза той. — Човек може да работи всеотдайно по петнадесет часа на ден и да е ниско продуктивен, докато друг може да работи два часа и да свърши много повече.

— Какво? — изненада се Алешандре.

— Повярвайте ми — настоя Томаш. — Производителността се отнася до стойността на продукта на труда, а не до обема на работа. Португалците например работят повече от германците, но са по-малко продуктивни. Защо? Защото докато на един португалец са му необходими тридесет дни работа, за да произведе сто бутилки вино по десет евро едната, един германец за двадесет дни произвежда един мерцедес. Само че мерцедесът струва сто хиляди евро, а стоте бутилки вино — хиляда. Тоест въпреки че е работил с десет дни по-малко, германецът е по-продуктивен, защото произведеният от него продукт струва повече от този на португалеца.

— Точно така — съгласи се Филипе. — Значи, за да развиваме икономиката, трябва да увеличим производителността, тоест да произвеждаме неща с по-висока стойност за международния пазар. Проблемът е, че образователната ни система е неефективна, с много ниски показатели на успеваемост в математиката. Затова кадрите, които се появят в сферата на науката и технологиите, не са достатъчно квалифицирани.

— Да, и държавата подпомага само нетъргуемия сектор, докато търгуемите блага, от които се правят пари, са изоставени — побърза да добави Томаш. — Статистиките сочат, че частните инвестиции печелят повече от държавните, но в Португалия правителството налага crowding out на парите в банките, оставяйки малко за частните фирми. Без пари те не инвестират. Без инвестиции… сбогом, икономически ръст! Ако искаме икономиката да се развива, трябва да увеличим производителността.

Филипе посочи уравнението, което бе нахвърлил върху плика в ръцете си.

∆ БВП = ∆ НАСЕЛЕНИЕ + ∆ ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ

— Да не забравяме, че производителността е само един от елементите в уравнението — припомни той. — Другият елемент е населението. Ако искаме да постигнем икономически растеж, се нуждаем от висок прираст на населението.

Историкът махна с ръка.

— Кое население? — попита той. — Португалското население намалява! От 2010-а насам например на всяка двойка се падат средно по едно цяло и три деца; раждаемостта е доста под необходимите две цяло и едно, гарантиращи смяна на поколенията. Дори по-лошо — в същото време многобройното следвоенно поколение навлезе в пенсионна възраст, увеличавайки драстично броя на пенсионерите в страната. Португалия има отрицателен прираст на населението.

— Което означава, че има по-малко население в активна възраст, правещо пари, които да се разпределят сред нарастващия легион от застаряващи хора за пенсии и скъпи здравни грижи — обясни Филипе. — И както правилно отбеляза, раждаемостта рязко спадна. В началото на десетилетието двадесет и шест процента от португалското население е било застаряващо, това е огромна част. Прогнозите са през 2050-а тази стойност да достигне близо шестдесет процента.

Алешандре прекара пръсти през косата си.

— Наистина ли? — изуми се той. — Шестдесет процента от хората ще бъдат пенсионери?

— Ами да! И кой ще плаща пенсиите и здравните грижи на толкова много хора? Как е възможно постигането на икономически растеж в подобни условия? Забележете, икономиката може да се развива въпреки демографските проблеми, но за това е необходима висока производителност, така както е възможен ръст и с ниска производителност, стига прирастът на населението да е висок. Но една икономика не може да се развива с ниска производителност и демографски срив.

— Вината за това не е само на политиците — отбеляза Томаш. — Вината е на всеки един от нас, който отказва да има деца. Копаем собствения си гроб.

— В последна сметка истинските виновници за всичко, което се случва, сме ние самите — съгласи се Филипе. — Ние гласуваме за политици, които увеличават разходите, ние сме тези, които цял живот протягат ръка към държавата, ние не можем да гарантираме смяната на поколенията и създаваме бъдещо общество от старци.

— Понякога имаме склонността да забравяме откъде е тръгнало всичко и това ни вреди — каза историкът. — Трябва да имаме предвид, че предпоставките на социалната държава са се формирали през 50-те години на миналия век, във време, когато хората в пенсионна възраст са били малко и средната продължителност на живота е била шестдесет и пет години. Тази възраст се установила като пенсионна, основавайки се на убеждението, че малцина ще живеят повече. Но с подобрението на условията за живот и напредъка на медицината продължителността на живота се увеличава. От 1960-а година до днес в Португалия тя е нараснала с 15%. И в същото време раждаемостта е намаляла. С обръщането на полово-възрастовата пирамида системата е заплашена от колапс.

— Според стария икономически постулат — каза Филипе — нежизнеспособното не бива да се подкрепя.

Томаш отмести поглед от шосето и се взря в лицето на пътника на задната седалка, отразено в огледалото за обратно виждане.

— Ето защо орязват пенсията на майка ми, разбирате ли?

Старият му приятел от гимназията насочи пръст към него.

— За майка си ли се тревожиш? — попита учудено той. — Трябва да се притесняваш за себе си! И за мен също. — Махна назад към Алешандре. — И за него. Майка ти все още има хора, които изкарват някакви пари за пенсията й, макар и орязана, както е в момента. Днес пенсионерите се оплакват от съкращенията, които са наистина сериозни и жестоки, но това, през което те минават, е нищо в сравнение с онова, което чака нас. През 1960-а на всеки двадесет и седем пенсионери се падат сто младежи, днес на сто младежи има близо сто и тридесет пенсионери. Кой ще работи, за да плаща пенсиите ни, когато достигнем пенсионна възраст и половината население ще е застаряващо като нас? Кой?

— Само масовата имиграция може да ни спаси — отвърна Томаш. — В противен случай…

— Само имиграция — съгласи се Филипе, кимайки с глава. — Въпреки че, разбира се, тези, които имат интерес да идват в страната ни, са ниско образовани имигранти. Хубаво е да имаме предвид, че те изкарват малко пари. — Взря се в дърветата, които растяха край банкета.

— Важното, драги, е да разберем, че в момента не сме в състояние да се преборим с дефицита с помощта на икономически растеж. В този случай може да се справим само чрез намаляване на разходите и структурни реформи, които са рестриктивни, но рано или късно ще ни направят конкурентоспособни. Скандинавските страни и Германия, които произвеждат много повече блага от нас и имат по-висока раждаемост, вместо да се впуснат в сладки, но безполезни приказки за икономически растеж, вече направиха сериозни съкращения в социалната сфера и заплатите. Опасявам се, че това е и нашият път.

Този анализ беше мрачен, но Томаш не изглеждаше потиснат. Всъщност вече имаше други тревоги. Забеляза изхода за бензиностанцията на Помбал, рязко завъртя волана и слезе от магистралата.

Стрелката на горивото беше стигнала дъното, също като икономиката.