Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (13)

XI

Номерът на електронното табло се смени и най-сетне извести 42. Томаш скочи, облекчен от края на чакането, и се отправи към гише номер две, което бе свободно, за да го обслужи. От другата страна стоеше жена с уморен поглед, която се взря в него без усмивка.

— Тук съм, защото изгубих работата си и докато не разреша този проблем, ще трябва да разчитам на обезщетението за безработица.

— Имате ли декларация, удостоверяваща статуса ви на безработен?

— Какво е това?

— Бившият ви работодател не ви ли даде документ, който удостоверява, че сте изгубили работата си?

Историкът извади един сгънат лист от джоба си и го подаде на служителката.

— За това ли говорите? — попита той. — Дадоха ми го от факултета.

— Факултет ли? Студент ли сте?

— Не, преподавател. Уволниха ме.

Служителката разгледа документа; беше необходимата декларация. Въздъхна, сякаш за да си даде сили да се справи и с този случай, обърна се към компютъра и въведе в системата данните от документа. Поиска личната карта на клиента и когато спря да трака по клавиатурата, извади от едно чекмедже топ листа и ги подаде на Томаш.

— Прочетете внимателно тези инструкции — посъветва го сухо тя, вероятно повтаряше тази реплика цял ден. — Наричат се задължения на бенефициента. Тук са посочени всички правила, които трябва да спазвате, за да продължите да получавате обезщетение за безработица. — Жената вдигна два пръста с машинален жест, навярно отработен хиляди пъти всеки ден. — Имате две много важни задължения. Първото е да се явявате веднъж на петнадесет дни в общинския съвет за потвърждение на регистрацията. Ако не се явите, губите субсидията. Второто ви задължение е да търсите работа. Трябва да се свързвате с поне една компания на седмица и да докажете, че сте го направили. Томаш я изгледа с удивление, изписано по лицето му.

— Да докажа, че съм търсил работа? — изненада се той. — Как, по дяволите, се прави това?

— Като запазите доказателства за това, че сте потърсили дадена фирма, където да постъпите на работа — отвърна служителката, без да мига, сякаш повтаряше рефрен. — Ако изпратите автобиография с препоръчано писмо например, запазете пощенската разписка. Ако отидете на място, помолете ги да ви дадат удостоверение, че сте били там. — Тя вдигна пръст, за да наблегне на най-важното. — Ако нямате доказателства, губите право на обезщетение за безработица, разбрахте ли?

Историкът бе разбрал всичко, но напусна гишето със смесени чувства — да бъдеш безработен, очевидно беше нещо много ангажиращо. Освен това идеята да се явява всеки петнадесет дни в общинския съвет според него прилягаше повече на освободен предсрочно затворник. Но какво можеше да направи?

Докато напускаше сградата, излизайки на улицата, едва не се блъсна в друг човек, който също си тръгваше. Погледна го и разпозна младежа с брадата, с когото бе разговарял на сутрешната опашка за талони.

— Това с доказателствата е много лесно — обясни той, когато Томаш, все още изумен, го попита за бюрократичните процедури, свързани с дейността на безработните. — Влизате в сайта на SAPO^[1] за търсене на работа и изпращате автобиография по имейл на фирмите, регистрирани там. Компютърът ви запазва изпратения имейл. Съхранете го.

— И после?

— След това фирмите се свързват с вас, разбира се.

Предвид трудностите, които Томаш очакваше, той се учуди, че нещата стават толкова лесно.

— Това работи ли?

Младежът се засмя.

— Разбира се, че работи! — възкликна той. — Мине се не мине, получавам обратна връзка от фирмите. Искат да отида на интервю или да се явя на тест, или дори още на следващия ден да започна работа. Има такива, които много искат да наемат хора.

Историкът се поколеба, объркан от информацията, която току-що бе получил; имаше нещо, което му убягваше.

— Но щом искат да ви наемат, това… това е чудесно! — отбеляза той. Посочи сградата на бюрото по труда с палец. — Какво правите тук?

Събеседникът му направи гримаса.

— Отговарям им, че вече съм си намерил работа, и ги отсвирвам.

— Моля?

— Вижте, техните предложения не ме интересуват — обясни нетърпеливо младежът. — Търсят хора за рецепция или оператори на текстилни машини, които да работят по цял ден във фабриката, или агенти за недвижими имоти, които да обикалят от врата на врата, шофьори на камиони, които да карат стоки до Полша и… какво ли още не. — По лицето му се изписа пренебрежение. — Не съм завършил право, за да карам камион или да стоя по цял ден в някаква фабрика, нали? Само това оставаше! Стигат ми преживяванията в сервиза на братовчед ми.

Тези думи смаяха Томаш. През следващите две секунди той отвори уста, за да каже нещо, но не успя, докато накрая намери думите, за да зададе въпроса, който тревожеше ума му.

— Но това е работа! — каза възмутено той. — В наши дни всичко става, не сте ли съгласен? При тази стагнация на пазара на труда тези оферти ми се струват отлични!

Младежът поклати глава.

— На кой свят живеете? — попита той, отново с ироничен тон. — Нима тук нямаме достатъчно чужденци имигранти, които да работят? — Повдигна вежди, за да подчертае основната идея. — Предложението за работа с приемлива заплата не съществува!

Томаш се спря за момент на тротоара със замислено изражение.

— Вижте, не може да мислим така…

Събеседникът му нетърпеливо вдигна ръка.

— Не ми излизайте с тези приказки, все едно слушам майка си! — каза той. — Знаете ли кое ме притеснява? Братовчед ми, който още не ми е платил за последните два месеца работа в сервиза! Ето това ме притеснява! — Младежът цъкна с език. — Трябва да отида там и да говоря с него!

— Сервизът не е ли в Коимбра?

— Да, но нямам пукната стотинка и постоянно отлагам пътуването. Може би следващия месец, когато взема пари…

— Случайно пътувам за Коимбра утре — прекъсна го Томаш. — Ако искате, ще ви закарам. Тъкмо ще ми правите компания.

Младежът, който вече обръщаше гръб да си тръгва, спря и се взря в историка.

— Наистина ли? Супер!

Размениха си телефоните. Младежът се казваше Алешандре. Разбраха се да се срещнат на „Кампо Пекено“^[2] на следващия ден. След като се разделиха, Томаш се отправи към автобусната спирка на „Кариш“, размишлявайки върху всичко, което се бе случило, откакто същата сутрин бе пристигнал в бюрото по труда. Сега, когато познаваше ситуацията отблизо, безработицата разкриваше неподозирани трудности и противоречия.

Потънал в мисли, той пътува в автобуса на автопилот, механично слезе на спирката и се отправи към дома си.

Усети как някой го задържа.

Изненадан, той се отърси от мислите си и се вгледа в мъжа, който го държеше над лакътя; лицето му беше закрито от качулката.

— Какво става, вече не поздравяваш ли приятелите си?

След първоначалната изненада Томаш се взря в тъмното лице и привиквайки със сянката, очите му го разпознаха.

— Филипе! — възкликна той. — Какво правиш тук?

Беше Филипе Мадурейра, стар приятел от гимназията в Кащело Бранко. Той се усмихна леко, огледа се наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава, и успокоен се наведе към ухото на Томаш.

— Имам нужда от помощ — прошепна той. — В опасност съм.