Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (10)

VIII

Тихото бръмчене на климатика и сумрачната обстановка на облицованите в дърво стени придаваха на приемната пред деканския кабинет спокойствие и уют, преразполагащ към лека сънливост. Томаш пристигна във факултета в уречения час. Секретарката на декана го бе помолила да изчака на канапето, което бе толкова меко, че му се прииска да подремне. Тази сутрин историкът бе станал рано, за да избегне трафика в столицата. Макар и не толкова интензивен, както други години, в тези часове трафикът бе доста изнервящ. Потънал в сладък унес, към който го приканваше уютната обстановка на кабинета, той направи усилие да остане буден и да надвие тежестта в клепачите си, но без особен успех.

— Господин професор? — прошепна женски глас. — Господин професор, чувате ли ме?

Томаш скочи изплашен, със замъглен от съня поглед, и съзря Грасиете Баталя пред себе си.

— Извинете — произнесе смутено. — Изглежда, съм задрямал.

Секретарката пусна в ход професионалната си усмивка.

— Добре сте направили — каза тя със същия мек тон и направи жест към съседната врата. — Господин деканът вече може да ви приеме. Заповядайте, моля.

Историкът потисна прозявката си и се изправи. Щеше му се да се протегне, но се въздържа и дискретно раздвижи мускулите си. Следвайки указанията на секретарката, той се отправи към деканския кабинет. През открехнатата врата видя началника си, седнал зад писалището, да подписва някакви документи.

— Може ли?

Деканът на факултета вдигна поглед над очилата, кацнали на носа му.

— О, професор Нороня! — Той се изправи и посрещна госта си с протегната ръка. Посочи канапето. — Влезте, заповядайте! Настанявайте се!

— Благодаря.

Със сковани жестове, чувствайки се като мумия в костюм, Томаш се настани на посоченото място, а домакинът му седна в креслото срещу него.

— Ще пиете ли кафе?

— Не, благодаря. Вече пих.

В този момент деканът се взря в израненото лице на служителя си.

— О, какво ви се е случило? — изненадано попита той. — Да не ви е блъснала кола?

Историкът докосна подутината на лявото си око с върха на пръстите си и се поколеба; би могъл да измисли някакво извинение, както правеше напоследък, когато го попитаха за синините по лицето, но беше пред декана на факултета и му се стори редно да каже истината.

— Една глупост, която ми се случи в Гърция — обясни той. — Поканиха ме за експертно мнение за авестийски ръкопис, открит неотдавна в Атина, и попаднах на антикризисен протест. Накрая стана меле и… виждате… аз го отнесох. — Сви рамене в жест на примирение. — Рисковете на професията, нали?

— Какъв ужас! — възкликна деканът. — Отидохте ли в болница да ви прегледат?

— Да, всичко е наред.

Домакинът невярващо поклати глава, като продължаваше да се взира в синините по лицето на преподавателя.

— Виж ти докъде са стигнали нещата! Нима положението там е толкова зле?

— Нямате представа.

Деканът замълча за момент, вероятно размисляйки върху събитията, които се случваха в периферията на Европа. Двамата мъже се познаваха покрай кратки случайни разговори; в крайна сметка имаха различно обкръжение, а и факултетът беше огромен и не всички преподаватели се засичаха. Деканът на Факултета по социални и хуманитарни науки в Нов Лисабонски университет се казваше Жуао Агуа и бе дошъл от катедра „Наука и комуникации“, докато цялата кариера на Томаш бе минала в катедра „История“.

Преподавателите от различните катедри се срещаха рядко, предимно на академични съвети или на събрания на факултета.

Жуао Агуа си пое дълбоко дъх.

— Както знаете, нашето положение също не е розово — започна той. — Кризата обхвана цяла Европа и след Исландия, прибалтийските страни, Източна Европа, Гърция и Ирландия Португалия бе ударена с всичка сила от този разрушителен ураган, преди да продължи към Испания и Италия. Откакто МВФ, Европейската централна банка и Европейската комисия се настаниха тук, има само съкращения, съкращения, съкращения… Безработицата се увеличи, а рестриктивните мерки нямат край.

— На мен ли го казвате? — отвърна Томаш. — Намалиха ми заплатата и увеличиха данъците. Животът става все по-труден и изглежда, че нещата няма да се оправят скоро.

— Големите съкращения са в здравеопазването, социалното подпомагане и транспорта, където разходите очевидно са огромни, но този срив засяга всички държавни сектори и, за съжаление, Министерството на образованието.

— Чух, че хиляди учители от средното образование не са били преназначени, нали?

— Какъв ужас! — възкликна деканът.

— Това, което ни спасява, е университетската автономия — отбеляза Томаш. — Иначе и нас щяха да погнат.

При тези думи домакинът се закашля. Отпи глътка вода и се опита да успокои дишането си.

— Да, но проблемът е, че тази автономия си има граници — обясни той. — И най-големите ограничения са свързани именно с финансирането. Както знаете, държавата няма пари и затова престана да бъде основен спонсор на университетите. За да компенсираме загубата на тези фондове, ние се обърнахме към частни спонсори и провеждането на проучвания, насочени към пазара и финансирани от бизнеса. Тази дейност се превърна във важен източник на пари. Друг източник са семестриалните такси, разбира се. Проблемът е, че кризата засяга и частния сектор, който сви разходите си и преустанови поръчките. Отразява се и на семействата, които нямат пари да плащат таксите. Все повече студенти напускат университета поради липса на средства. Тоест държавата, частните фирми и студентите започнаха да плащат по-малко, което означава, че в университетите постъпват по-малко пари. Ситуацията започва да става нетърпима.

— Тогава, предполагам, е необходимо да се съкратят разходите.

— Така е, ние точно това правим. Следим разходите за ток, фотокопия, материали, санитарни консумативи, книги… с две думи — пестим от всичко, от което можем.

В кабинета настъпи неловка тишина.

— И какво?

Деканът поклати глава.

— Не е достатъчно.

— Как така не е достатъчно?

— Не е.

— Трябва да е — настоя Томаш. — Разходите трябва да отговарят на приходите, това е ясно. Въпросът е да се определи къде университетът харчи най-много и да се действа там.

Жуао Агуа се размърда на мястото си; изглеждаше притеснен и неговият служител разбра, че това не е свързано с креслото, в което седеше, а с темата на разговора.

— Основните ни разходи са за заплати — каза той. — По-точно на преподавателите.

— Наистина ли? — учуди се Томаш. — Нямах представа. Какъв дял в разходите на университета заемат преподавателите?

— Повече от деветдесет процента.

Като чу тези думи, Томаш зяпна. За миг си помисли, че не е чул добре. Цифрата бе толкова невероятна, че може би бе грешка, но угриженото изражение на събеседника му не оставяше никакво съмнение. Беше чул правилно.

— Деветдесет процента?

Деканът кимна.

— Опасявам се, че да.

— Но… но как е възможно? — все още слисан, попита историкът. — Няма ли други разходи?

— Има, разбира се. Но те са второстепенни. Помислете, един университет се състои предимно от преподаватели и студенти. Всичко останало, ако се замислите, не е толкова важно. Това са сградите, административните служители и хигиенистите — по-голямата част от тях с ниски заплати. Основният дял от разходите се пада на преподавателите, както е очевидно. Вярвате или не, те харчат повече от деветдесет процента от годишния бюджет.

Томаш бе смаян; никога не си бе представял, че университетите харчат толкова за преподаватели. Но те действително представляваха най-големите активи на учебните заведения. Без тях нямаше да съществуват.

— И… и сега какво?

— Трябва да намалим разходите — повтори деканът. — Приходите ни паднаха и както вие преди малко отбелязахте, разходите трябва да отговарят на тази действителност. Затова изготвихме програма за съкращаване на преподавателското перо. Цяла седмица посрещах в кабинета си нещатните преподаватели, за да им обясня ситуацията и да им кажа, че за съжаление, няма да можем да разчитаме на тях, както ни се иска, поради тежката ситуация, в която се намираме.

В стаята отново настъпи тишина, по-неловка от когато и да било. Томаш се взря в домакина, опитвайки се да осмисли значението на думите, които току-що бе чул. Самият той, даде си сметка, не беше тук на заплата и бе повикан при декана.

— Извикахте ме тук, за да… за да ме уволните?

Неспособен да се сдържи пред този директен въпрос, Жуао Агуа заби поглед в черешовия под на кабинета си. Деканът преглътна сухо, преди да събере кураж да погледне в очите шокирания си събеседник.

— Много съжалявам, Томаш.