Робърт Б. Паркър
Бурята (9)

9

Не знам какво беше облякъл Ругър върху костюма си, докато беше идвал към параклиса, но сега не го сложи. Когато излязохме от сградата, той спря и се обърна към мен.

— Нали разбираш как стоят нещата със заложниците? — попита ме той.

— Да, разбирам.

— Доктор Силвърман е в същата ситуация.

— Разбирам — повторих аз.

Излязохме в бурята — без шапки и без връхни дрехи. Единият от мъжете с автоматите тръгна с нас. Вървеше на две крачки след мен, насочил оръжието си в гърба ми, приведен и с присвити очи срещу дъжда. Силата на стихията беше стряскаща. Дъждът се изливаше почти хоризонтално, блъскан от вятър със силата на ураган. Носех Аделаида на рамо, като чувал с брашно. Струваше ми се, че донякъде се е върнала в съзнание, но нямаше никаква сила. Тялото й беше омекнало като зеленчук, който е бил оставен да се вари твърде дълго. Дрехите ни мигновено прогизнаха от дъжда. Тежестта на Аделаида ми пречеше да се боря с вятъра, така че не бях особено пъргав. Ругър крачеше право напред, леко приведен, без да се обръща към мен. Беше много тъмно. Изведнъж осъзнах, че в голямата къща нищо не свети. Хвърлих поглед назад, към крилото с параклиса. Там също не се виждаха светлини. Електрическото снабдяване сигурно се беше предало на бурята.

Проблесна светкавица. Различих нещо в тъмнината пред нас, но трябваше да стигнем съвсем близо до него, докато разбера, че е хеликоптер. Беше голям. Не познавах добре съвременните модели, но този явно беше способен да транспортира поне един взвод злодеи. Ругър отвори една странична врата.

— Сложи й колана — нареди той. — Ето тук.

Пилотът се появи, стиснал голям електрически фенер. Аз настаних Аделаида на една седалка до стената на хеликоптера и й сложих колана. Очите й бяха отворени, но все още изглеждаше така, сякаш ако не беше вързана с колан, щеше да се свлече на пода.

Ругър се обърна към пилота.

— Можеш ли да летиш в това време?

— Господи, не — възкликна пилотът. — Не можем да излетим, докато бурята не премине.

— А ако ти заповядам да го направиш?

— Давай — каза пилотът. — Дори ако искаме да умрем веднага, просто няма да можем да се отлепим от земята.

Пилотът говореше като човек, който е роден в Америка, макар и не в североизточните щати, но на слабата светлина от таблото на хеликоптера се виждаше, че е с азиатски черти. Най-вероятно беше от японски произход. Носеше кожено яке с отворен цип и бейзболна шапка. Забелязах ръкохватката на пистолет в кобура под мишницата му.

— А машината ще остане ли на земята? — попита Ругър.

— Имаш предвид дали няма да се преобърне от бурята? — попита пилотът. — Не, хеликоптерът е голям, тежък, с нисък център на тежестта и с аеродинамична форма. Би трябвало да не се помръдне.

— Докога?

— До сутринта — каза пилотът. — На сутринта времето ще бъде прекрасно.

— А лодка? — попита Ругър.

— Не се занимавам с лодки — отвърна пилотът. — Но мога да ти гарантирам, че в това време всяка лодка ще се напълни с вода на три метра от кея, ако вече не се е откъснала от бурята.

Ругър кимна и се обърна към мен.

— Ще приема поражението ти — процедих аз.

Той почти се усмихна, но не ми отговори. После заключи:

— Ние не можем да си тръгнем. Но и никой друг не може да дойде.

— Какво ще правим? — попита мъжът с автомата.

— Ще ви кажа, когато трябва — отговори Ругър. — Върни го на сватбата и чакайте.

— Да ги държим там?

— Да.

Двамата поехме към къщата. Когато се отдалечихме на два метра от хеликоптера, вече спрях да го виждам в тъмното. Сега вятърът блъскаше в гърба ми и почти ме събаряше по очи.

— Не вървим накъдето трябва — казах на човека с автомата.

— Не спирай — нареди ми той.

Завих малко, така че вятърът и дъждът да ми идват отстрани.

— Наистина ли искаш да се разхождаме в това време? — попитах. — Както вървим, ще се отдалечим от къщата.

— Не спирай — повтори той, но се обърна и тръгна след мен.

Направих същата маневра още няколко пъти, така че накрая дъждът блъскаше като сачми право в лицата ни.

— Докато идвахме, вятърът беше в тази посока! — каза човекът с автомата, докато се опитваше да ме види през бурята.

— Вятърът си сменя посоката, идиот такъв — отговорих му аз. — По време на буря винаги става така.

Ако не грешах, в момента бяхме близо до брега, от задната страна на една голяма каменна постройка. Продължихме напред. Вятърът беше станал по-силен. Дъждът беше станал по-плътен. По-скоро усещах, отколкото виждах постройката вляво от себе си, докато вървяхме до стената й. Тя не ни предпазваше особено. Вятърът и дъждът блъскаха покрай нея, право в лицата ни. Знаех, че далечният край на постройката е на шест-седем метра от скалите на брега. Проблесна светкавица. Да, точно така. Брегът беше там, а океанът сигурно беше на петнайсет метра под него. Когато стигнахме до далечния край, където почти не се виждаше нищо, рязко пристъпих наляво, зад ъгъла, и се затичах.

— Копеле мръсно! — извика човекът с автомата и хукна след мен.

Вече се бях отдалечил достатъчно от него в мрака и дъжда, така че да не ме вижда. Завих зад следващия ъгъл и се притиснах към стената. Когато той също зави зад ъгъла, се хвърлих към него с дясното рамо напред. Ударът го накара да спре и да изпусне автомата. Замахнах с дясната си ръка и го ударих отстрани по лицето. Той ме сграбчи с две ръце и притисна бузата си в рамото ми, така че да не мога да го ударя, и двамата паднахме в хлъзгавата кал. Все едно се борехме в кюспе. Той се опита да ме ритне с коляно в слабините, но аз се завъртях, така че да не може да го направи. После го сграбчих за косата и дръпнах главата му назад от рамото си. Претърколихме се в калта. Аз го ударих с чело по носа. Той ме пусна и се опита да ме хване за гърлото. Аз пак го ударих с глава. Той се опита да ме души. Аз го ухапах по ръката. Той изръмжа от болка, но не спря да стиска. Аз пак го ударих с глава. Той не ме пусна. Измъкнах лявата си ръка изпод тялото му, притиснах предмишницата си в гърлото му и започнах да бутам главата му нагоре, като я дърпах и с дясната си ръка, с която продължавах да го стискам за косата. Той изведнъж пусна гърлото ми и се опита да махне ръката ми от своето. Аз продължих да го притискам. После той се изплъзна изпод мен. Беше толкова хлъзгаво, че нямаше как да го задържа. Опитах се отново да го притисна, но той се измъкна и двамата отново скочихме на крака в калта, която ни стигаше до глезените. Хвърлих се към него, доколкото можах.

Мисля, че искаше да избяга. Но не беше сигурен за посоката. Опита се да финтира наляво и да тръгне надясно, като пънтър в американския футбол. Но в тази кал не можеше да прави толкова сложни маневри с краката. Той се подхлъзна и аз го настигнах, като внимавах да не падна на свой ред. И двамата не можехме да стъпим достатъчно здраво, за да ударим както трябва. После обаче той направи грешка. Опита се да ме ритне, подхлъзна се и залитна наляво. Аз се обърнах от хълбока и му нанесох един силен ъперкът. Бинго! Той се олюля. Ударих го отново… и той изчезна.

Спрях и се загледах. Не го бях повалил. Просто го нямаше. Отпуснах се на четири крака и пропълзях напред, като проверявах земята с ръце. Защо точно сега нямаше светкавица? После усетих ръба на скалите под ръцете си. Всъщност го бях повалил. Но доста по-надолу, отколкото си представях.

Пропълзях още няколко сантиметра напред и погледнах надолу. Виждаше се само мрак. Ослушах се. Чукаше се само бурята. Пропълзях обратно от ръба на скалата, изправих се, върнах се до каменната постройка и изведнъж седнах — без да възнамерявам да го направя, с гръб към стената. Не можех да си поема дъх. Бях плътно покрит с кал и трева. Смокингът ми беше подгизнал. Трябваше да го съблека, преди да изсъхне, за да не ме удуши. Така или иначе, проблемът с внезапното изсъхване на дрехите ми засега не стоеше на дневен ред.

Това, което стоеше на дневен ред, беше да измъкна Сюзан оттам. Ако успеех да я измъкна, можех да се опитам да направя нещо и по другите проблеми. Но докато тя не беше в безопасност, другите проблеми просто не съществуваха.

Съществуваше само Сюзан.