Робърт Б. Паркър
Бурята (63)

63

Настъпи вероятно най-дългата тишина, на която съм бил свидетел. Всички мълчаха. Никой не помръдваше. Единствено Хоук леко потупваше с пистолета си по бедрото, както си стоеше до стената. През прозорците зад гърба ми се виждаше, че денят притъмнява и дъждът бие по-силно по стъклото. Най-сетне Ругър заговори отново:

— Аз също бях малко изненадан.

— Проверихте ли бащинството? — попитах.

— С ДНК тест — отвърна той. — Тя наистина е моя дъщеря.

— Аделаида, ти знаеше ли?

— Не, докато майка ми не ни каза — отвърна тя. — И дори тогава не повярвах, докато не направихме ДНК теста. Така ми беше по-лесно да приема идеята за отвличането.

Кимнах.

— И затова ти реши да го направиш? — попитах Ругър.

— Да — отвърна той. — Аз нямам роднини. Откритието, че все пак имам, ме зарадва.

— Което ме изненадва — казах.

— Мен също — каза Ругър.

— Значи досега си мислела, че Ван Миър е твоят баща? — обърнах се към Аделаида.

— Да.

— Бяхте ли близки?

— Не — каза тя.

— Какво изпитваш към новия си баща? — попитах аз.

— Обичам го — каза тя. — Татко е първият истински човек, когото познавам.

Погледнах към Хоук. Той произнесе само с устни думата „татко“.

Обърнах се към Ругър. Той кимна.

— Добре, татко — казах аз. — Какво стана после?

— Вече познавах Хайди достатъчно, за да съм сигурен, че ако аз не се съглася, тя ще намери някой друг за глупавия си план — продължи той. — А ако се заемех лично, поне щях да го направя както трябва и да пазя Аделаида.

— И се съгласи?

— Казах й, че ще го направя — отвърна Ругър. — Но тя не трябваше да предприема нищо, без да го обсъди с мен.

— Което тя обеща, а после наруши обещанието си — продължих аз.

— Да, като нае теб — каза Ругър. — Ако знаех предварително, нямаше да се съглася.

— Защо го е направила? — попитах.

— Може би защото се страхуваше от мен и от цялата история, така че е искала допълнителна защита от човек, който ме познава.

— А охраната на острова?

— Тя знаеше, че дежурните ще трябва да бъдат елиминирани.

— Значи ме е наела, за да се предпази от последствията на нещо, което е започнала тя самата? — попитах.

— Да.

— Чиста лудост — възкликнах аз.

— От самото начало си мисля, че се захванахме с отвличане от типа, какъвто би организирал само човек като Хайди Брадшоу — каза Ругър.

Кимнах.

— Но да наеме теб беше най-голямата й грешка — каза той. — Аз знаех, че ти няма да се откажеш. Трябваше да те убия в момента, в който те видях.

— Аха — съгласих се аз. — Точно така трябваше да направиш.

— Но щеше да обърка плана. И щеше да накара няколко опасни противници от двете страни на закона да потърсят отмъщение.

Хоук тихо се обади от мястото си до стената:

— Аха.

— По-късно се опитах да поправя грешката си, но допуснах нова — продължи Ругър. — Ако трябваше да бъдеш убит, се налагаше да го направя лично.

— Но ти е трябвало да мислиш за Аделаида — казах аз. — Вече не можеш да поемаш същите рискове както преди.

— Бързо разсъждаваш — отбеляза Ругър. — Онова, което ме правеше толкова добър в моята професия, беше безразличието ми към смъртта, включително и моята собствена, а то се промени с появата на Аделаида.

— Нещата понякога се променят — казах аз.

— Точно така — съгласи се Ругър.

— А понякога отиват по дяволите — казах аз.

— Да — потвърди той. — Както знаеш, аз не пропускам нищо. Но целият план беше твърде глупав, а съзаклятниците ми бяха твърде…

— Ненормални — подсказах аз.

— Нещо такова.

— Брадшоу беше ли в течение? — попитах аз.

— Поне така мислеше — каза Ругър и леко се усмихна. — Съмнявам се да е бил в течение на обстоятелството, че трябва да го убия.

— Затова не дойде на сватбата — казах аз.

— Да.

— И ураганът също не беше планиран?

— Не. Очевидно, след като Брадшоу не се появи, а вместо него се появи ураган, трябваше да импровизирам. И ти видя какво стана. Направих каквото можах и се махнах заедно с Аделаида.

— Все пак можеше да приключиш почти всичко — казах аз. — Може би дори съвсем всичко, след като в крайна сметка все пак уби Брадшоу.

— Заведох Аделаида на безопасно място и повиках лекар, който да се погрижи за нея — продължи Ругър. — Както можеш да си представиш, имам свободен достъп до различни неофициални ресурси.

— Значи тя припадна наистина? — попитах аз.

Ругър погледна Аделаида.

— Да — потвърди тя. — Не бях разбрала колко жестоко ще бъде всичко. Майка ми въобще не спомена, че Морис ще бъде убит.

— Обичаше ли го? — попитах аз.

— Не като съпруг, но като приятел — да.

— Морис беше гей, нали? — попитах.

— Да. Сватбата беше по идея на майка ми.

— Ти нямаше ли нищо против да се омъжиш за гей?

Тя сви рамене.

— Поне беше мил.

— И вие все още сте на безопасното място, така ли? — попитах аз.

Ругър се усмихна, но не отговори.

Аз кимнах.

— И докато сте се укривали, сте се опознали — казах аз.

— Да.

— И ти си разбрал някои неща — продължих.

— Да.

— Например, че тя се е опитала да се самоубие?

Ругър кимна.

— И че е била жертва на сексуално насилие?

— Брадшоу — отвърна Ругър. — С години.

— Ти каза ли на някого за него? — обърнах се към Аделаида.

— Майка ми знаеше.

— И какво каза?

— Каза, че ще трябва да се примиря поне за известно време, защото нямаме пари.

Отново настъпи тишина. Мисля, че дори Хоук остана отвратен. Беше спрял да се потупва с пистолета по бедрото. Единственото, което се чуваше в стаята, беше шумът от дъжда по прозореца. Аделаида започна да плаче. Аз й подадох салфетка. Ругър я погали по гърба.

— Значи в крайна сметка затова си убил Брадшоу — казах аз. — Няма нищо общо със застраховката „Живот“.

— Точно така — потвърди Ругър.

— И затова не изпрати искане за откуп, което в крайна сметка принуди Хайди да направи един много закъснял и аматьорски фалшификат.

— Точно така.

— Какво трябваше да остане за теб? Парите от откупа?

— Да.

— И ти се отказа от тях?

— Не ги исках — отвърна Ругър. — Аделаида също не искаше наследството си.

— Тогава защо просто не избягахте заедно? — попитах аз.

— Заради теб — каза Ругър. — Знаех, че няма да оставиш нещата така. Докато продължаваше да мислиш, че има вероятност отвлеченото момиче да е живо, ти нямаше да спреш да я търсиш. И ние никога нямаше да бъдем в безопасност.

— Малко преди да умре, Брадшоу ми се обади и каза, че е в опасност — казах аз.

— Исках да го накарам да изпитва ужас. Както се е чувствала Аделаида. Но не можех да си позволя да го оставя жив достатъчно дълго. Все пак му казах, че ще го убия, и му оставих малко време, преди да го направя наистина.

— И не се притесняваше за Аделаида?

— Аделаида се лекува и вече е по-добре — каза Ругър и леко се усмихна. — Освен това да убия Брадшоу беше значително по-лесно, отколкото да убия теб.

— Хайди също ми се обади за помощ — подхвърлих аз.

— Аз й казах всичко, което знам за Аделаида, Брадшоу и нея.

— Значи тя се страхува, че ще я убиеш — казах.

— Аделаида ме помоли да не го правя — каза Ругър.

Кимнах и попитах:

— Пропуснахме ли нещо?

— Вероятно — отвърна Ругър. — Но вече знаеш по-голямата част.

— Това ми е достатъчно — казах.

— С изключение на едно нещо — каза той.

— С изключение на едно нещо — съгласих се аз.

Ругър отново се усмихна за кратко. Беше придобил някакви човешки черти, но в никакъв случай не беше омекнал.

— С изключение на това какво ще правим сега — каза той.

— Точно така — отвърнах аз.