Робърт Б. Паркър
Бурята (43)

43

Отидох да говоря с Ван Миър. Седнахме в същата стая, където ме беше посрещнал последния път. Отново ми предложи питие. Аз отказах. Той си приготви едно. Изглежда, днес беше започнал по-рано. Вече малко се беше изцъклил, а беше два следобед.

Не можах да измисля как да подходя по-дипломатично, ето защо започнах направо.

— Финансови проблеми ли имаш? — попитах го аз.

— Не — отвърна той. — В никакъв случай.

— Банката планира да ти вземе жилището — изтъкнах аз.

— О, банките постоянно планират разни неща — отвърна той. — Не им обръщам внимание.

— И си осребрил застраховката си живот — продължих аз.

Ван Миър щастливо се усмихна.

— Реших да похарча парите за нещо по-приятно — обясни той.

— А дъщеря ти? Нали тя е трябвало да ги получи?

— Тя се канеше да се омъжи за наследника на едно от най-богатите семейства в страната — отвърна той. — Нямаше нужда от пари.

Кимнах. Запитах се дали изобщо си спомня, че дъщеря му все още е отвлечена.

— Значи информацията, че изпитваш финансови затруднения, е силно преувеличена?

Ван Миър кимна няколко пъти.

— И още как — каза той. — Аз съм богат човек.

— В началото на осемдесетте, когато все още е била омъжена за теб, Хайди е ходила в Букурещ — продължих аз. — При Хардън Брадшоу.

— Знам — отвърна Ван Миър.

— Разкажи ми нещо повече — предложих аз.

— Тогава се скарахме сериозно — отвърна той. — Тя замина за Букурещ. Когато се върна, се сдобрихме. Всъщност точно тогава заченахме Аделаида.

Той отпи малка глътка от питието си. Действаше спокойно. Не се наливаше.

— За какво се скарахте? — попитах аз.

— О, боже — отвърна той. — Не си спомням. Ние постоянно се карахме.

— Ти знаеше ли, че ти изневерява?

— Да.

— С Брадшоу?

— Да.

— Може би поради тази причина сте се скарали? — предположих аз.

— Може би — съгласи се Ван Миър.

— Какво мислеше по въпроса? — попитах аз.

Ван Миър сви рамене.

— Тя постоянно ми изневеряваше, с когото свари — заяви той и отново отпи от чашата си.

— А ти какво мислеше по въпроса? — настоях аз.

Той се засмя.

— Говориш като някой психоаналитик. Защо искаш да разбереш?

— Ако знаех предварително какво е важно да се знае, може би…

Той кимна.

— Да, разбирам.

После отново отпи. Както повечето опитни алкохолици, можеше да изпие много, преди да започне да заваля думите. Той повдигна чашата си към светлината и се загледа в нея.

— Скоро след като се оженихме, трябваше да ни сложат някакви кабели — спомни си той. — Тя се изчука с електротехника.

Кимнах.

— Тя имаше нужда както от секс, така и от разнообразие — продължи Ван Миър. — Чукаше се с мен, докато беше омъжена за онзи преподавател. После се чукаше с Брадшоу, докато беше омъжена за мен.

— Не си е губила времето — отбелязах аз.

— Аха.

— Защото през цялото време е търсила принца на белия кон?

— По-скоро принца за големия купон — отвърна Ван Миър. — Доколкото знам, се чукаше с водопроводчиците, шофьорите на лимузини и куриерите, а сигурно го е правила и с лекари, адвокати и индиански вождове, нямам представа.

— Един мъж никога не й стигаше? — попитах аз.

— Точно така.

— И ти живееше с този факт?

— По-добре с него, отколкото да живея без нея — каза Ван Миър.

— А сега трябва да живееш и без нея — казах аз.

Ван Миър кимна и отново отпи.

— Да — каза той.