Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (36)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rough Weather, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Богдан Русев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми(2021)
Издание:
Автор: Робърт Паркър
Заглавие: Бурята
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2008 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ОБСИДИАН
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-191-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15692
История
- —Добавяне
7
Докато вървяхме по дългия коридор към параклиса, чух едва доловимия шум от хеликоптер, който кацаше на площадката зад къщата, в южния край на острова. Хеликоптерът е като танк. Достатъчно е да го чуеш веднъж, за да го разпознаваш винаги.
— Закъсня — казах на Сюзан.
— Кое?
— Хеликоптерът — обясних. — Имат късмет, че успяха да кацнат, преди бурята да се развилнее.
— Смяташ, че бурята ще се усили, така ли?
— Да.
— Аз дори не го чух — каза Сюзан.
— Защото си погълната от мен и моя смокинг — обясних.
— Разбира се — съгласи се тя. — Но ти винаги чуваш всичко, нали?
Кимнах.
— Понякога и поглеждам — добавих.
Сюзан ми хвърли един поглед, докато вървяхме.
— Да, знам — каза тя.
През големите френски прозорци в дъното на коридора зад нас за кратко проблесна светкавица. Няколко секунди по-късно се разнесе и шумът от гръмотевицата.
— Бурята все още е далеч — отбелязах аз.
— Как разбра? По разликата във времето между светкавицата и гръмотевицата ли? — попита Сюзан.
— Светкавицата пътува със скоростта на светлината — обясних аз. — Гръмотевицата пътува със скоростта на звука. Колкото по-близо е бурята, толкова по-наблизо са светкавицата и гръмотевицата.
— Боже мой, доктор Холмс — изрече Сюзан с най-ниския си глас. — Нима твоето познание наистина няма граници?
— Така и не успях да отговоря на въпроса „Какво искат жените?“ — отвърнах аз.
Сюзан се усмихна и побутна рамото ми с главата си.
Хайди, дъщеря й и Маги Лейн стояха в малкото преддверие на библиотеката, превърната в параклис. С тях беше и прочутият диригент със слънчевия загар и сребристата коса. Хайди беше в режим на командване. Представи ни доста официално. Всъщност дори представи само мен, а на свой ред аз представих Сюзан. Може би Сюзан не забеляза това? Да бе.
Аделаида беше с истинска бяла сватбена роля, но без шлейф. Сигурно не бяха намерили шаферки. Имаше дребно лице, което изглеждаше още по-малко, защото беше обградено от голямо количество червена коса, която така и не се събираше под воала.
— Бащата на Аделаида реши да не присъства на сватбата — обяви Хайди. — Леополд ще я придружи до олтара.
— Добре — казах аз.
— Остани с нас, Спенсър — каза Хайди. — Доктор Силвърман, един от организаторите ще те придружи до мястото ти на първата редица вдясно. Мистър Спенсър ще се присъедини към теб. Моля ви да седнете в далечния край, до стената.
— Добре — повторих аз.
Бях в режим на слушане. Сюзан ми намигна и последва организатора. През прозореца зад гърба ми отново проблесна светкавица. Малко по-късно се чу и гръмотевицата. Никой не им обърна внимание.
— Ти ще влезеш последен, Спенсър, след като Леополд предаде Аделаида на съпруга й. Моля те, опитай се да не биеш на очи.
— Ще бъда като сянка — обещах аз.
Съмнявам се, че Хайди изобщо чу какво отговорих.
— Май-ко — обади се Аделаида, като произнесе думата възможно най-отчетливо на срички. — Всички са тук. Трябва да започваме.
Хайди разсеяно кимна. Вратата на преддверието имаше шпионка, през която можеше да се погледне в параклиса. Хайди погледна през нея, все едно броеше гостите.
— Защо вратата на библиотеката има шпионка? — попитах аз. — Да не откраднат някоя книга ли?
— Когато са построили къщата, са се опитали да внесат известна средновековна тайнственост — обясни Маги Лейн.
Кимнах. Чувах как струнният ансамбъл свири нещо подходящо, докато въвеждат гостите по местата им.
След известно време Хайди каза:
— Добре, влизам.
Тя погледна дъщеря си.
— Нека да седна, преди двамата с Леополд да тръгнете. Точно както го репетирахме. Маги, не ги пускай да тръгнат по-рано.
— Май-ко… — изрече заплашително Аделаида.
Хайди се усмихна и отстъпи от шпионката. Наведе се и целуна дъщеря си — внимателно, за да не й развали грима.
— Всичко ще бъде идеално — обеща й тя.
Хайди докосна Аделаида по бузата. После се обърна и излезе през вратата на преддверието. Аз застанах на нейно място и погледнах през шпионката. Миг по-късно я видях до двойната врата на параклиса. Хайди тръгна сама по пътеката към олтара — майката на булката, тържествена като кралица на коронацията си. Вървеше изправена, беше красива и елегантно облечена и полюшваше хълбоци точно толкова, колкото се изисква. Стана ми малко мъчно за Аделаида, която трябваше да мине след нея.
Маги също държеше да гледа през шпионката и точно в този момент ме ненавиждаше. Но моето слушане си имаше граници. Изчаках Хайди да измине цялото разстояние и да седне на мястото си на първия ред. Долових как всички гости в залата изпитаха неудържим импулс да й ръкопляскат, но успешно се пребориха с него.
— Добре — казах аз.
— Добре — повтори Маги, все едно не искаше да отстъпи и на сантиметър от позицията си.
Леополд протегна ръка. Аделаида, която беше пребледняла и преглъщаше по-често, отколкото трябва, положи длан върху нея. Той я потупа, за да я успокои, и двамата излязоха от преддверието. Дискретно ги последвах. Двамата влязоха през двойните врати на параклиса. Музикантите, които вероятно бяха получили знак от мрачната и вездесъща Маги в преддверието, засвириха сватбения марш. Леополд и Аделаида поеха по пътеката към олтара и младоженеца, който ги очакваше. Аделаида изглеждаше свита, по-дребна от майка си, някак крехка — все едно подкрепата на Леополд не беше само символична. След като стигнаха до младоженеца и Леополд се оттегли на мястото си, аз минах покрай задните редове, незабележим като мъгла в нощта, заобиколих отстрани и седнах точно там, където ми казаха.