Робърт Б. Паркър
Бурята (64)

64

Навън беше много тъмно, макар че беше рано. Дъждът се лееше с всичка сила. Водата течеше толкова плътно по прозорците на офиса ми, че изкривяваше гледката навън.

— Аделаида? — обърнах се към младата си посетителка аз. — Разкажи ми нещо повече за… татко си.

— Аз не знам много за него — заяви тя без почти никакво чувство. — Но го обичам и той ме обича. И двамата нямаме никой друг на света. Намерихме се.

Погледнах към Ругър.

— Колко души си убил от началото на тази история?

Ругър се замисли.

— Двама на олтара — заброи той. — И четирима охранители, значи общо шест. Ако сложиш и Брадшоу, седем.

— А и някои други хора загинаха заради теб — добавих аз.

— Хм — процеди той.

— Виждаш какъв е моят проблем, нали? — попитах.

— Да — отвърна той. — Но и ти виждаш моя проблем, нали? Ако продължиш и ме победиш, какво ще стане с Аделаида?

Кимнах.

— А другият мъж, когото си смятала за свой баща? — попитах аз. — Ван Миър? Не можеш ли да бъдеш с него?

— Той е алкохолик, който не става за нищо — отвърна с равен глас Аделаида. — Говори много, но не прави нищо.

— Значи не става?

— Не — отвърна тя.

Говореше толкова безизразно, че всяко нещо, което изричаше, сякаш се превръщаше в абсолютна истина.

— Ще ти задам един въпрос, Аделаида… Какво ще стане, ако загубиш татко си?

— Ще умра — изрече бързо тя.

Погледнах към Ругър. Лицето му не изразяваше нищо. Погледнах към Хоук. Лицето му също не изразяваше нищо. Обърнах се към Ругър и попитах:

— Имаш ли някакъв план?

— Аделаида е била нещастна през целия си живот — каза той. — Двамата с нея ще заминем, за да може тя да оздравее. И ти никога няма да ни видиш отново.

— И толкова много хора ще са загинали напразно?

— Ако унищожим живота на Аделаида, това няма да ги върне.

— Ами Хайди? — попитах. — И нея ли ще оставим ненаказана?

— С Хайди можеш да направиш каквото искаш — отвърна Ругър. — Ти си способен. След като разполагаш с цялата информация, може би ще успееш да я изправиш пред съда и без нашата помощ.

Облегнах се назад и ги изгледах. После се наведох напред, затворих чекмеджето с пистолета, изправих се и застанах с гръб към тях, до прозореца, за да погледам тъмните улици през пелената на дъжда. Повечето коли бяха с включени фарове. Чистачките им се бореха с водните струи. Накрая се обърнах. Хоук беше прибрал пистолета си, но беше останал на мястото си до стената.

Поех си въздух, изпуснах го и отидох до шкафа, където стои кафемашината. Отворих най-долното чекмедже и извадих една бутилка ирландско „Бушмилс“ и четири от малките пластмасови чашки, от които Сюзан я побиват тръпки. Налях по два пръста уиски във всяка и ги раздадох на присъстващите.

Всички ме изгледаха.

— По едно за из път — казах аз.

Аделаида бързо погледна към Ругър. Той се усмихна.

— Това означава, че приема предложението — обясни й той.

Надигнахме чашките. Аделаида се справи не по-зле от всички останали. После Ругър стана. Аделаида стана заедно с него.

— Никога няма да бъдем приятели — каза Ругър. — Но и никога повече няма да бъдем врагове.

Кимнах. Ругър погледна към Хоук и кимна само веднъж. Хоук му кимна в отговор. После Ругър и Аделаида си тръгнаха. Аз седнах зад бюрото и си налях още едно. Хоук седна от другата страна на бюрото ми и протегна чашката си към мен, така че да налея и на него.

— И какво, накрая го пусна — каза той.

Кимнах.

— Мекушав си като гъба — рече моят приятел.

Пак кимнах. Двамата отпихме от уискито.

— Бяхме го пипнали — продължи Хоук. — Имахме пълни самопризнания, на които аз бях свидетел. И ти го пусна.

Кимнах. Отново отпихме от уискито. Дъждът се блъскаше в тъмното.

— Мислиш ли, че ще успееш да вкараш в затвора Хайди без него?

— Ще се опитам — отвърнах.

— Но ще е десет пъти по-трудно, отколкото ако не го беше пуснал.

Отново кимнах. Не бяхме светнали лампите в офиса. Седяхме в полумрака и пиехме чисто уиски.

— А ти какво щеше да направиш? — попитах след малко.

— Щях да го пусна — отвърна Хоук.

Лицето му си оставаше все така безизразно.