Робърт Б. Паркър
Бурята (62)

62

Когато Ругър влезе в офиса ми, Хоук беше застанал до отсрещната стена с изваден пистолет. В чест на примирието пистолетът сочеше към пода. Аз бях седнал зад бюрото с отворено чекмедже от дясната страна, така че също да мога да извадя оръжие, ако се наложи. Проверката е висша форма на доверие.

Ругър беше със сив шлифер и сива шапка с периферия. С него имаше млада жена с джинси и бял пуловер. Върху пуловера носеше черно пухено яке без ръкави. Косата й беше вързана на конска опашка, която стърчеше от бейзболната шапка на „Детройт Тайгърс“. Нямаше почти никакъв грим. Изглеждаше някъде на двайсет и една.

— Аделаида? — попитах аз.

Тя кимна, без да отговори. Обърнах се към Ругър и казах:

— Примирието не включва да си тръгнеш оттук с нея.

— Тя може да прави каквото поиска — отвърна Ругър. — Аз не съм нейният похитител.

Той си свали шлифера и прилежно го сгъна на дивана на Пърл. После сложи шапката си върху него. Както обикновено, беше изцяло в сиво, със сако от туид. Копчетата за ръкавели бяха сапфирени. Той взе якето на Аделаида и го остави до шлифера си. После кимна към един от столовете пред бюрото ми. Тя седна на него. Той се обърна към Хоук.

— Хоук — каза Ругър.

Хоук кимна. Ругър седна до Аделаида. После ме погледна.

— Не си лесен за убиване.

— Засега — отвърнах.

— Значи знаеш, че аз изпратих онези хора, които не успяха да го направят — каза той.

— Аха — отвърнах. — Предположих, че познаваш Ленърд от Маршпорт и когато си искал да ме очистят, си се свързал с него, а той се е опитал да ти направи услуга, за което го убиха. Но не разбирам защо не го направи лично. Не е в твой стил да изпращаш други хора.

Ругър кимна.

— Предполагам, че ти си убил Брадшоу — продължих.

Ругър отново кимна.

— А сега, измъчван от съвестта си, си решил да се предадеш? — добавих.

Ругър бегло се усмихна.

— Трябва да ти разкажа една доста дълга история — каза той. — Когато свърша, ще обсъдим с какви възможности за действие разполагаме.

Хоук стоеше неподвижен до отсрещната стена. Можеше да стои абсолютно неподвижен с часове, ако се наложи. Никога не му ставаше неудобно. Никога не се уморяваше. Пистолетът не започваше да му тежи. Вниманието му не се отклоняваше.

Аделаида седеше с прибрани колене, сложила ръце в скута си. Изглеждаше различно отпреди. Беше с по-добър тен. Сякаш спортуваше нещо. Често поглеждаше към Ругър. Но иначе не помръдваше. Оставих чекмеджето на бюрото си отворено.

— В началото на осемдесетте работех за американското правителство в Букурещ, по моята специалност — започна Ругър.

— Знам — отвърнах.

Ругър леко сведе глава.

— Никога не съм се съмнявал, че си умен — каза той.

— По-скоро трудолюбив — отвърнах аз.

Ругър отново се усмихна за кратко.

— И двете — заяви той. — По време на този период се запознах с един американец, който се казваше Хардън Брадшоу. Работеше в посолството като съветник по въпросите на информацията и имаше връзка с жена на име Хайди ван Миър, която беше дошла в Румъния заради него, въпреки че все още беше омъжена за Питър ван Миър и бракът им щеше да продължи още шест години.

Кимнах.

— И това ли знаеше? — попита Ругър.

Отново кимнах.

— Наистина си трудолюбив — каза той. — Докато беше в Букурещ с Брадшоу, аз се запознах с Хайди и двамата имахме краткотрайна сексуална връзка.

— Аделаида, извинявам се, че го казвам пред теб, но Хайди сигурно е имала сексуална връзка и с Ум Белия делфин — обадих се аз.

Този път в усмивката на Ругър имаше искрена веселост.

— Тогава се поласках от вниманието й, но съм съгласен, че определението не е преувеличено.

— Мисля, че това по някакъв начин я прави тази Хайди, която познаваме — казах аз.

Ругър кимна.

— Казах ли ти нещо, което не знаеше?

— Предположих, че познаваш Брадшоу, както може би и Хайди. Беше прекалено голямо съвпадение, че ти, тя и третият й съпруг сте били в Букурещ по едно и също време, а двайсет и няколко години по-късно ти се появяваш на сватбата у тях и започваш да стреляш.

— Планът не беше такъв — каза Ругър. — Но искам да карам поред.

— За никъде не бързаме — отвърнах аз.

Аделаида продължаваше да поглежда към Ругър, докато историята се развиваше, но все по-често поглеждаше и към мен.

— Двамата с Хайди не бяхме дълго заедно — каза Ругър. — Моите приходи са променливи. Никога не са представлявали голямо състояние. Хайди беше енергична и обичаше физическото удоволствие. Но не мисля, че някога е изпитвала нещо друго.

Погледнах към Аделаида.

— Имаш ли нещо против да слушаш такива неща за майка си? — попитах.

— Не — отвърна тя.

Пак се обърнах към Ругър, който продължи:

— В края на 1984-та си тръгнах от Букурещ. Заминах за Берлин и други места. Хайди се върна при съпруга си Питър ван Миър. Аделаида се роди през 1985-а. Хайди продължи връзката си с Брадшоу, докато живееше с Ван Миър — до 1990-а, когато се разведе с Ван Миър, след като състоянието му вече беше започнало да се изчерпва, и се омъжи за Брадшоу, след като състоянието му драматично се беше увеличило след смъртта на баща му.

— „Какво общо има тук любовта?“ — цитирах аз.

— Някъде през 2004-та състоянието на Брадшоу също започна да се изчерпва. Той никога нямаше да стане беден в смисъла, в който ние разбираме тази дума. Но след няколко години нямаше да е в състояние да поддържа този лукс, с който Хайди е свикнала.

— И тя дойде при теб? — попитах.

— Дойдоха заедно — отвърна Ругър. — Преди няколко месеца. Още в Букурещ преди толкова много години Брадшоу се беше впечатлил от специалните ми умения. Още тогава ме питаше как може да се свърже с мен, ако има нужда. И аз му обясних как.

— Дойдоха заедно? — повторих аз. — Значи Маги Лейн е права. Разделянето наистина е било театър.

Ругър се усмихна.

— Подценяваш Хайди. Не беше театър и все още не е. Тя се раздели с него, за да го принуди да действа, но продължи да му осигурява секс, за да го задържи при себе си.

Пак погледнах към Аделаида. Тя бавно кимна.

— Значи Брадшоу е бил замесен през цялото време? — попитах.

— Не, той беше само връзката — отвърна Ругър. — След като ни събра, той се оттегли. Според мен смяташе, че колкото по-малко знае, толкова по-малко ще го разпитват, ако нещо се провали.

— Значи бяхте само ти и тя? — попитах.

— Да.

— Това е най-абсурдният план, който съм чувал — заявих аз. — Как сте си мислили, че ще стане нещо?

— Аделаида беше сгодена за Морис Лесард, а неговото семейство има повече пари, отколкото могат да похарчат до края на света. Аделаида щеше да стане наследник на съпруга си от момента, в който кажеше „Да“. Хайди особено държеше на това. Основната полза от Брадшоу беше голямата застраховка „Живот“ на името на Хайди, която той не прекрати, след като се разделиха.

— Още една причина тя да му — пак погледнах към Аделаида… — осигурява секс.

— Разбира се — потвърди Ругър. — Ето какъв беше планът на Хайди. На сватбата, веднага след сватбения обет, аз трябваше да отвлека Аделаида. Междувременно трябваше да убия Морис Лесард и Брадшоу. Щях да поискам откуп за Аделаида, който новите й свекър и свекърва със сигурност щяха да платят. Хайди щеше да прибере застраховката „Живот“, да получи откупа, да се събере с дъщеря си и след това двамата с Хайди щяхме да бъдем заедно и да имаме повече пари, отколкото щяха да ни трябват, особено след като Аделаида получеше наследството от Морис. Цялата операция трябваше да протече така, че да отвлече вниманието от двете убийства.

— Ако бяха обикновени убийства, ченгетата веднага щяха да потърсят хората, които могат да спечелят от тях. И подозрението щеше да падне върху Хайди и Аделаида.

— Точно така — потвърди Ругър.

— Но ако убийствата изглеждаха като случайност в рамките на едно отвличане…

— Щяха да се посветят на търсенето на Аделаида.

— А ти щеше да заживееш щастливо с Хайди до края на дните си — казах аз.

Този път усмивката на Ругър беше студена.

— Не съм толкова глупав — каза той.

— Но все пак се хвана?

— Не, отказах. Обясних й, че планът е прекалено сложен. Казах й да намери някой друг. Дори не съм я питал дали е помислила как ще се почувства дъщеря й. Но тя настояваше, че трябва да го направя аз. Нямала доверие на никой друг. Аз й благодарих за доверието, но отказах. И тогава тя заяви: „Добре. Не исках да ти казвам, но нямам друг избор“. Аз й обясних, че няма значение какво ще ми каже. И тя изтърси: „Аделаида е твоя дъщеря“.