Робърт Б. Паркър
Бурята (55)

55

Мотел „Уогнър“ беше незабележима сграда в предградията, на магистралата срещу един търговски център. В централната част имаше рецепция, бар и ресторант. От двете страни имаше по едно крило със стаи. Двамата с Хоук влязохме през страничния вход на едното крило и се изкачихме по стълбите, без да минаваме покрай рецепцията. Стигнахме до стая 323. Стая 203 беше в другото крило. Когато се озовахме там, видяхме табелката „Моля, не безпокойте“, окачена на бравата. Хоук отстъпи встрани. Аз почуках на вратата. Никой не отговори. Почуках още веднъж. Стана ясно, че никой не възнамерява да отвори тази врата.

Притиснах ухото си към вратата. В стаята имаше включен телевизор. Погледнах към Хоук. Той сви рамене.

— Да потърсим управителя или да я разбием?

— Управителят — казах аз.

Бяхме в края на коридора. Отидох да се обадя от вътрешния телефон, който беше сложен на една масичка. След минута-две се появи притеснен млад мъж, който се беше опитал да се среши така, че да скрие плешивината си. Той излезе от асансьора и дойде при нас. Първо несигурно погледна към Хоук. После се обърна към мен.

— Вие ли се обадихте? — попита той.

— Да — отвърнах.

— Гости ли сте на хотела?

— Не. Покани ни гостът от тази стая — обясних аз. — Опасяваме се, че може да се е случило нещо нередно.

Служителят на хотела беше облечен с бяла риза, зелена вратовръзка и зелено сако. Яката на ризата му беше подвита нагоре.

— Нередно? — повтори той.

Започнах да се съмнявам, че не е от най-бързите.

— Аз съм детектив — казах. — Разследвам един случай. Искаме тази врата да се отвори.

— Не мога да не се съобразя с табелката, поставена от госта — каза служителят на хотела.

Някъде отвън се чу полицейска сирена, която млъкна.

— Аха — казах аз.

— Позволих си да се обадя в полицията — обясни човекът. — Предпочитам да ги изчакам, ако нямате нищо против.

След около една минута двама полицаи от управлението в Бърлингтън излязоха от асансьора и тръгнаха към нас. И двамата бяха млади мъже, които, изглежда, прекарваха много време във фитнеса. Държаха палките си в ръка.

— Какво става? — попита единият.

— Казвам се Спенсър — отвърнах аз. — Работя по един случай с капитан от щатската полиция, който се казва Хийли.

— Познавам Хийли. Какъв е случаят?

— Отвличане на остров Таштего преди известно време.

— Да — каза полицаят. — Спомням си. Доколкото разбрах, случаят не е разкрит.

— Може и да го разкрием — казах аз. — Ако тази врата се отвори.

Полицаят се обърна към Хоук.

— А този кой е? — попита той.

— Моят партньор — отвърнах.

Хоук го изгледа безизразно.

— Кажи ми нещо повече — каза полицаят.

Колегата му беше отстъпил няколко крачки и мълчаливо наблюдаваше Хоук и мен. Особено Хоук.

— Един човек ми се обади по телефона, каза ми, че е в опасност, и ме помоли веднага да дойда.

— От тази стая?

— Да. Регистрирал се е с името Бейли, но всъщност се казва Брадшоу.

— Като онази Брадшоу от остров Таштего?

— Той е нейният съпруг — обясних. — Но са разделени.

Полицаят кимна на служителя от хотела.

— Отвори вратата.

Служителят се подчини. Вратата се отвори на няколко сантиметра и спря.

— Веригата е сложена отвътре — обясни той.

— Мистър Брадшоу? — подвикна полицаят. — Полиция, мистър Брадшоу!

Нямаше отговор.

— Разбий вратата — нареди полицаят.

— Кой, аз ли? — попита служителят от хотела.

Хоук се ухили.

— Не, аз — каза той.

После премести тежестта си на левия крак и заби десния във вратата, точно над бравата. Веригата се откъсна и вратата се отвори с трясък. Полицаят мина покрай Хоук, влезе в стаята и спря. Аз влязох след него. Прозорецът срещу вратата беше пробит от куршум и се виждаха пукнатини във формата на паяжина, които се разпростираха навън от дупката. На пода пред прозореца, по гръб, с дупка от куршум в челото и локва кръв, която бавно попиваше в килима под тялото му, лежеше покойният Хардън Брадшоу. Полицаят се наведе, за да провери пулса.

— Мъртъв е — каза след малко.

— Кръвта вече съхне — отбелязах аз.

Полицаят кимна и подвикна на колегата си в коридора:

— Обади се на капитана, Хари! Имаме убийство!

После той се обърна към мен.

— Вие двамата не си тръгвайте.