Робърт Б. Паркър
Бурята (52)

52

Преди няколко години работих по една престрелка в училището в Даулинг, във вътрешността на щата. Тогава Сюзан я нямаше, а на мен ми трябваше психоаналитик, който да говори с моя клиент, и тя ми препоръча един специалист, който се казваше Дикс и беше работил в полицията. Той свърши добра работа, така че двамата със Сюзан отидохме да говорим с него за доктор Росели.

Дикс беше с гладко избръсната глава, големи квадратни ръце и все още изглеждаше в състояние да приложи полицейска хватка на някого, ако се наложи. Когато влязохме в кабинета му, стана да ни посрещне.

— Сюзан — засия той. — Радвам се да те видя.

После се обърна към мен.

— Какво става?

Подадох му списъка с лекарства, който ми беше дал Росели. Дикс го прочете, но не каза нищо.

— Имам мнение за тези лекарства, но беше по-добре да ги види човек, който е специализирал психофармакология — каза Сюзан.

— За какво са предписани? — попита Дикс.

Сюзан се усмихна.

— Неврастения — каза тя.

— Неврастения? — повтори Дикс.

— Така ми каза — обадих се аз.

— Боже мой — каза Дикс. — Това е все едно да кажеш, че с тях се гонят злите духове.

— И аз така му казах — обади се Сюзан.

— Какъв е този доктор? — попита Дикс. — Психоаналитик ли е?

— Завършил е урология — отвърна Сюзан. — Но се рекламира като терапевт.

— Росели — каза Дикс.

— Познаваш ли го?

— Емил Росели — повтори Дикс. — Той е, нали?

— Да — потвърдих. — Какво мислиш за него?

— Той е дилър на богатите и известните — каза Дикс. — Шибан позор за професията.

— По-добре не използвай специализирана терминология.

— Просто исках да се изразя възможно най-точно — обясни Дикс.

После пак прочете списъка и каза:

— Тук има някои витамини, от които най-вероятно няма вреда. Останалото са психотропни лекарства.

— Успокоителни? — попитах.

— Има и успокоителни — отвърна той. — Има и стимуланти. Има и такива, които да задържат равновесието между двете. Всички са законни, но не се предписват в такива количества и в такива комбинации.

— На хапчета ли са? — попитах.

— Някои са на хапчета, някои на инжекции, някои могат да бъдат и в двете форми — отвърна Дикс. — Но от списъка не се разбира колко често се приемат от пациента.

— Той е ходил там на всеки две седмици — казах аз.

— Но не знаем дали е предписвал едно и също всеки път.

— Предполагам, че колкото по-често е ходил, толкова повече пари е печелил.

— Повечето шарлатани използват инжекции — каза Дикс. — Пациентът може и сам да си пие хапчетата, но лекарят може да вдигне цената, ако трябва всеки път да бие инжекция.

— Може би се е занимавал и с терапия — казах аз.

— Надявам се, че не — отвърна Дикс.

— Какъв е ефектът от тези лекарства? — попитах.

— Различен — каза Дикс. — Но със сигурност ще притъпи възприемането на действителността.

— А ако пациентът е млада жена, която е била жертва на сексуален тормоз и се е опитала да се самоубие?

— В най-добрия случай ефектът ще бъде палиативен — каза Дикс.

— Дали лекарствата ще навредят?

— Самите лекарства? Не мога да кажа, ако не разполагам с повече информация. Но ако тя страда от тежък посттравматичен стрес, то е същото, като да сложиш лейкопласт на гангрена.

— Плътта ще продължи да загнива под лепенката? — попитах.

— Доста драматично излиза — отбеляза Дикс. — Но да. Тя ще продължи да има нужда от правилната терапия.

— Но не и от Емил Росели — казах аз.

— Първото правило на професията е да не вредиш — каза Дикс.

— Мисля, че първото правило на Росели е друго — казах аз.

Дикс се усмихна.

— „Първо покажи парите.“