Робърт Б. Паркър
Бурята (47)

47

Когато с Хоук се прибрахме в офиса, в коридора чакаха мъж и жена. Отключих и влязохме. Хоук седна на дивана на Пърл и вдигна краката си на масичката за кафе. Аз седнах зад бюрото. Мъжът и жената седнаха срещу мен. Аз се представих.

— Ние сме семейство Лесард — каза мъжът.

И двамата бяха високи и изглеждаха в добра форма. Бяха на около петдесет години. Сигурно играеха много тенис и сигурно го правеха някъде на юг, защото и двамата имаха слънчев загар. Неговата коса беше сива. Нейната коса беше руса и плътно прибрана.

— Нашият син беше убит на остров Таштего — обясни жената.

— Много съжалявам — казах аз.

Двамата кимнаха. Личеше си, че се притесняват от Хоук, който седеше зад гърба им.

— Можем ли да говорим? — попита мисис Лесард.

— Разбира се — казах аз. — Това е моят помощник.

Двамата се обърнаха, за да го погледнат. Хоук се усмихна окуражаващо.

— Вие бяхте там, нали? — попита мистър Лесард.

— Да — отвърнах. — Съжалявам, че не можах да го предотвратя.

— Знаем всичко — каза мисис Лесард. — В полицията ни обясниха как е станало.

— Всъщност точно оттам ни изпратиха при вас — намеси се мистър Лесард. — Капитан Хийли, който явно ръководи разследването.

— Няма по-добър от него — уверих ги аз.

— Той ни съобщи, че продължавате да работите по случая — каза мисис Лесард.

— Опитвам се да открия Аделаида — обясних.

— Да. Ние дадохме пари на Хайди, за да плати откупа, но Аделаида все още я няма.

— Хайди нямаше ли собствени пари? — попитах аз.

— Тя ни каза, че ще се забави твърде дълго, ако трябва да ги изтегли в брой, а се страхуваше да не стане късно — отвърна мистър Лесард. — Затова й дадохме парите предварително, като аванс срещу значителното наследство, което Аделаида щеше да получи от…

Той спря и си пое въздух, преди да се насили да произнесе името:

— Морис.

— Как са се запознали двамата? — попитах аз.

— Морис и Аделаида ли? Следваха заедно.

— Къде?

— В Университета на Пенсилвания — отвърна мистър Лесард. — Морис завърши преди две години. Аделаида била първокурсничка, когато моят син бил трета година. Всъщност не знаехме почти нищо за нея, докато той не ни каза, че ще се женят.

— Какво си помислихте тогава? — попитах.

— Разбрахме, че момичето е от добро семейство — каза мистър Лесард.

— Много се зарадвахме — намеси се мисис Лесард. — Горкият Морис нямаше много приятелки. Винаги сме се страхували, че може да е гей.

„Страхували“, помислих си аз.

Двамата замълчаха едновременно. Виждаха в спомените си неща, които никога повече нямаше да видят наяве, и изпитваха чувства, които най-вероятно не можеха да се изкажат с думи.

— Сериозна ли е сумата за откупа? — попитах аз.

— О, не — отвърна мистър Лесард. — Не, не. Не представлява проблем.

Кимнах.

— И какво мога да направя за вас? — попитах.

— Не знаем — отвърна мистър Лесард. — Имате ли представа защо се случи всичко?

— Просто е ужасно — каза мисис Лесард. — Не можем да спрем да мислим. Трябва да направим нещо, но дори не знаем какво.

— Можем ли да ви помогнем да заловите онзи човек? — попита мистър Лесард.

— Ние имаме купища пари — каза мисис Лесард. — Можем да ви платим всички разходи.

— Няма нужда — отвърнах аз. — Това се случи под носа ми и аз не можах да го предотвратя. Ще се опитам да го компенсирам.

— Независимо дали ще ви платим, или не? — попита мистър Лесард.

— Да.

— Знаете ли кой го е застрелял?

— Естествено — отвърнах. — Нали видях как го направи? В полицията сигурно са ви разказали за Ругър.

— Да — отвърна мистър Лесард. — Но няма никакъв смисъл.

— Трябва да открием смисъл — каза мисис Лесард.

— Имате ли други деца? — попитах аз.

— Имаме дъщеря, втора година в Принстън.

— Може би трябва да поговоря с нея — казах аз.