Робърт Б. Паркър
Бурята (45)

45

Девическата гимназия „Мис Макгауън“ се намираше на върха на един хълм в западната част на щата Масачузетс. Беше в Ашфийлд, в едно голямо имение от епохата на Гражданската война. Наблизо беше Диърфийлд, където преди време беше имало стрелба в гимназията и бяха загинали ученици и учители. Доколкото можех да преценя, оттогава в тази част на щата не се беше случвало нищо, за което си струва да се говори.

Хоук паркира ягуара си пред основната сграда на гимназията, където имаше надпис „Администрация“.

— Ще се оправиш вътре ли без мен? — попита ме Хоук.

— Не — отвърнах. — Но все пак по-добре изчакай в колата. Не искам да изплашиш момичетата.

— Ако продължаваме така, трябва да си купя от онези шофьорски фуражки — каза Хоук.

— Надявах се да се сетиш — отвърнах и излязох от колата.

Преди сградата сигурно е била господарската къща в имението. Имаше голяма веранда, която я обгръщаше от трите страни, и есенното слънце разкриваше прекрасна гледка към полето. Ако човек си пада по полетата.

Директорката на гимназията беше висока, слаба и малко приличаше на Шарл дьо Гол. Казваше се Изабел Бакстър.

— Частен детектив — възкликна тя. — Очарователно!

— Да — съгласих се аз.

— А носите ли, хм, патлак? — попита тя.

— Не бих рискувал да вляза в девическа гимназия, ако не съм въоръжен.

Тя се засмя. Смееше се малко пискливо, но искрено.

— Разкажете ми каквото знаете за Аделаида ван Миър — помолих аз.

— Отвлеченото момиче — въздъхна мис Бакстър. — Дъщерята на Хайди Брадшоу.

— Да.

— Опитвате се да я откриете ли? — попита ме тя.

— Да.

— Горкото момиче — пак въздъхна тя.

Замълчах. Мис Бакстър се замисли. По това разбрах, че има какво да се научи от нея, ако реши да ми каже. Започнах да подготвям всички оръжия в арсенала си — усмивка, блясък в очите, мъжествен профил, може би дори малко стягане на бицепсите — ако се наложи да ги използвам. Тя нямаше просто никакъв шанс. Ако се поколебаеше дори за миг, щях да я връхлетя като цунами.

— Аз завърших девическата гимназия „Мис Макгауън“ — започна мис Бакстър. — Продължих образованието си в колежа „Маунт Холиоук“. Когато завърших, се върнах, за да преподавам френски език. След известно време станах заместник-директор. След още известно време станах директор на гимназията. Прекарала съм тук почти целия си живот. Това училище е много важно за мен.

— Напълно ви разбирам — съгласих се аз.

Тя имаше някаква цел, така че трябваше да я оставя да стигне дотам.

— Но училището не е някаква сграда, нито пък някаква директорка — продължи тя и леко се усмихна на себе си. — Училището са момичетата, които идват тук, порастват и продължават към колежа, кариерата и успешния брак, и когато имат дъщери, на свой ред ги изпращат тук, така че то продължава да живее.

Кимнах. Никога не бях гледал по този начин на училищата, но беше трогателно да видя човек, който живее с тази представа. Нищо че беше илюзорна.

— И така — продължи тя. — Да се ограничават децата, за да се развива училището, за мен е противоречие.

Не казах нищо. Тя и бездруго не говореше на мен.

— Аделаида не процъфтяваше тук — нареждаше мис Бакстър. — Когато беше във втори курс, взе голямо количество сънотворни и едва не успя да се самоубие.

— На колко години беше тогава? — попитах.

— На шестнайсет.

— Откъде едно шестнайсетгодишно момиче има толкова много сънотворни, по дяволите? — попитах аз.

— Момичето имаше много сериозни проблеми. Закарахме я в болницата и лекарят на училището уреди да я прегледа един местен терапевт, който работеше с деца. С помощта на членовете на управителния съвет успяхме да заблудим всички, че е станало случайно.

— Но не беше случайно?

— Не — отговори госпожица Бакстър. — Тя се опита да се самоубие.

— Знаете ли защо? — попитах.

— Не знам. Майка й пристигна, за да я прибере вкъщи, доколкото знам, въпреки възраженията на доктор Уайс. Аделаида така и не се върна. Може би трябва да поговорите с доктор Уайс.

— Училищният лекар?

— Не. Терапевтът. Училищният лекар доктор Фелдман всъщност никога не я е лекувал. Просто уреди да я прегледа доктор Уайс.

— Той в града ли работи?

— Да.

Мис Бакстър взе едно малко виолетово листче и ми написа адреса.

— Ще му се обадя, ако искате — предложи тя.

— Да, благодаря.

Тя кимна, изправи се, отиде до вратата на кабинета и повика секретарката си:

— Дорис? Ще ме свържеш ли с доктор Уайс?

После се върна и седна зад бюрото.

— След като успешно сте покрили опит за самоубийство, защо решихте да ми кажете сега? — попитах аз.

— Горкото момиче — повтори тя. — Сега е отвлечена, а вие се опитвате да я намерите. Нямах право да крия нищо от вас.

Телефонът й звънна.

— Да — каза тя. — Благодаря, Дорис, свържи ме.

Мис Бакстър поговори с доктор Уайс и си записа нещо във виолетовия бележник.

— В три часа днес следобед — каза ми тя. — Доктор Уайс ще ви чака. Да ви обясня ли как да стигнете?

— Колко улици има в този град? — попитах аз.

— Мисля, че са общо пет — отговори тя.

— Ще се оправя — казах аз. — Все пак съм детектив.

Тя се усмихна. Аз се изправих.

— Ще се моля да я откриете — съобщи ми мис Бакстър и стана, за да ме изпрати. — И ще се надявам да не се наложи да използвате патлака си.

— И аз — отвърнах.

— Използвали ли сте го някога? — попита тя.

— О, да — отвърнах аз.

— Божичко — извика тя.

— А знаете ли на мен какво ми е? — казах аз.