Робърт Б. Паркър
Бурята (44)

44

Беше четвъртък след Деня на благодарността, последният ден от ноември, и по цялото южно крайбрежие се сипеше лек, но упорит дъжд. Пристигнахме в Пейдънейръм и Хоук остана в колата, докато аз се изкачих на верандата и позвъних на вратата на Хардън Брадшоу. От другата страна на къщата се чуваше как се разбиват вълните на океана. Усещаше се миризма на горящо дърво и когато Брадшоу ми отвори, видях зад гърба му, че в дневната е запалена голяма камина.

— Пак ли ти? — каза той.

— И аз се радвам да те видя — отвърнах. — Може ли да вляза?

— Какво искаш?

— Няколко неща — отговорих аз. — Например искам да знам в кой колеж ходеше доведената ти дъщеря.

— Изкара две години в Университета на Пенсилвания, после прекъсна — отговори Брадшоу. — Преди това беше в частната гимназия „Мис Макгауън“ в Ашфийлд, щата Масачузетс.

— Частна гимназия?

Брадшоу кимна.

— Девическа.

Прозвуча ми малко неодобрително.

— Защо е прекъснала следването си в университета? — попитах.

— Ще трябва да попиташ майка й — каза Брадшоу. — Това ли е всичко?

— Може ли да поговорим за отношенията ти с Хайди в Букурещ през 1984-та? — попитах аз.

— Нямам какво повече да ти кажа — отвърна Брадшоу, без да се помести от вратата.

Днес носеше карирана риза и широки кадифени панталони.

— Питам се дали тогава се е запознала с един човек, който се казва Ругър — продължих аз.

— Не знам — отвърна Брадшоу. — Нямам нищо общо със събитията на остров Таштего. Нямам представа къде е доведената ми дъщеря. Не знам нищо за този Ругър и, честно казано, вече се уморих от теб.

— Значи си се уморил да обичаш — казах аз.

— Моля?

— Препратка към една известна песен — обясних аз. — Мога да ти я изпея цялата.

— Не те намирам за особено забавен — каза ми Брадшоу.

— Жалко — отвърнах аз. — Аз исках да ти кажа и едно стихотворение.

— Мисля, че приключихме — каза той.

— Преди да се разделим, нека ти кажа какво си мисля аз — казах аз. — Двамата с Ругър сте работили в американското посолство в Букурещ. Мисля, че се познавате оттам. Мисля, че и Хайди го познава оттам.

— Американското посолство в Букурещ не е квартална бакалия — каза Брадшоу. — Там работеха много хора. Повечето не ги познавам.

— И все пак почти двайсет и пет години по-късно Ругър пристига в дома на жена ти и отвлича доведената ти дъщеря — продължих аз. — Наистина ли светът е толкова малък?

— Технически погледнато, остров Таштего е мой, а не на жена ми — каза Брадшоу.

После ми затвори вратата в лицето и чух как дръпна резето. Някои хора нямат никакво чувство за хумор.