Робърт Б. Паркър
Бурята (31)

31

Двамата с Хоук пресякохме Уошингтън стрийт и спряхме на тротоара, все едно искахме да погледахме децата, които си играеха в градинката. После си стиснахме ръцете, в случай че момчетата от колите ни наблюдават. Хоук тръгна по „Уошингтън“ към Нюбъри стрийт — първата успоредна на авенюто. Аз му махнах. Когато стигна до алеята по средата на „Уошингтън“, където не се виждаше и от двете коли, Хоук изведнъж зави по нея и изчезна. Аз също се обърнах и продължих по тротоара, покрай градинката откъм реката. После наведох глава, все едно чух нещо, извадих мобилния си телефон, спрях, отворих го и се престорих, че говоря по него.

— „Бе сгладне“ — казах по телефона. — „И честлинните комбурси…“

Кимнах и продължих:

— „Тарляха се и сверцваха във плите.“

Отново кимнах, послушах малко и добавих:

— „Съвсем окласни бяха тук щурпите.“

Накрая затворих телефона и го прибрах в джоба. Хоук се движеше бързо. Сигурно вече беше стигнал до ъгъла на Ексетър стрийт. Аз бавно тръгнах към сивия форд. Усещах тежестта на браунинга на десния си хълбок. В пълнителя имаше четиринайсет патрона, а в цевта — още един. От двете страни на Комънуелт авеню имаше редици от почти идентични градски къщи от тухли и камък. Повечето имаха малки дворове с декоративни храсти. Когато приближих ъгъла на „Дартмут“, изведнъж спрях и се загледах в двора на една къща, все едно бях видял нещо. Пристъпих навътре, за да го разгледам по-добре, и докато бях скрит зад един декоративен храст, извадих браунинга от кобура и го заредих. После се изправих и продължих към „Дартмут“. Притиснат до дясното ми бедро, пистолетът бе скрит в пеша на палтото. Вече започваше да се стъмва. Но на ъгъла на „Ексетър“ имаше улична лампа, така че видях как Хоук излиза оттам. Точно преди да стигна до форда, видях и двама мъже, които излизаха от паркирания кадилак на следващия ъгъл. Моите хора щяха да изчакат, докато мина покрай тяхната кола. Забелязах, че прозорците й са отворени. Може би дори нямаше да слязат. Може би направо щяха да ме застрелят от колата. Докато вървях, си подсвирквах „Среднощно слънце“. Бях просто един пешеходец в центъра на Бостън, който търси любовта. Когато стигнах до колата, рязко пристъпих встрани, застанах точно зад прозореца на мястото до шофьора, насочих пистолета си към него и казах:

— Ако мръднеш, ще те убия.

Човекът от моята страна държеше пушка с рязана цев в скута си. Беше обърната наляво, за да натисне спусъка с дясната ръка, така че му беше адски неудобно да я насочи към мен. За съжаление, той все пак се опита, така че го убих. Шофьорът рязко даде на задна скорост и колелата се завъртяха. Аз отскочих встрани и се прицелих в него. Той даде газ и завъртя волана, за да се отдалечи от тротоара. Замириса на изгоряла гума. Колата изхвърча по авенюто. Внимателно се прицелих в задното стъкло, но не стрелях. Имаше и други коли. Имаше и други хора. Сигурно щях да улуча колата, но нямаше как да я спра, ако не застрелям шофьора. Което не беше сигурно. И бездруго нямаше да имам полза от него, ако е мъртъв. Един труп беше предостатъчен. Колата мина на червено през ъгъла с „Дартмут“, зави рязко надясно и се изгуби от поглед, следвана от недоволни клаксони.

Обърнах се към ъгъла на „Дартмут“, където беше паркиран черният кадилак. Колата все още беше там. Хоук седеше на капака на двигателя. Не видях никой друг. Въпросително вдигнах ръце, обърнати нагоре. „Къде са?“ Хоук посочи с палец зад гърба си, към тротоара от другата страна на колата.

Прибрах пистолета в кобура и тръгнах натам.