Робърт Б. Паркър
Бурята (18)

18

Фонсека обобщи:

— Загубих четирима души.

— Съжалявам — отвърнах.

— Не обичам да губя хора — каза той.

— Да, трудно е — отвърнах.

— Не обичам — повтори той.

Беше среден на ръст, с обръсната глава и големи мустаци. Изглеждаше в добра форма.

— Ще ми разкажеш ли за операцията? — попитах.

— За охраната на острова?

— За тях. За фирмата. Всичко, което може да се окаже важно.

— Работим в цялата страна. Най-вече за богати хора, които не са известни — охрана на домовете им, бодигардове… такива неща.

— Хайди Брадшоу не е точно неизвестна — отбелязах аз.

— Парите й са същите — отвърна Фонсека.

— Занимавате ли се с разследвания?

— Не, само с охрана — каза той.

— За пръв път ли се случва такова нещо?

— Да.

— Как точно беше организирано?

— На острова? Три патрулни екипа по четирима души, плюс шеф. Тези, които бяха убити, бяха втората смяна. Два джипа. По двама души в джип. Носеха радиостанции и пистолети. Както и по една пушка в джип. Пушката се носи в самата кола.

— А шефът?

— Не. Той работи само през деня. Иначе за екипа отговаря най-старшият.

— Кой беше той?

— Чет. Честър Демарко, един от убитите.

— Колко служители имаш? — попитах.

— Общо?

— Да, в цялата фирма.

— Двеста осемдесет и седем — отговори той. — И тринайсет души в управлението, включително и аз самият.

— Кой знаеше за операцията на острова? — попитах.

— Хората в управлението, хората на острова… не знам, сигурно е имало и други. Операцията не беше тайна.

— Имате ли досиета за всички служители?

— Твоите хора вече ги взеха.

— Моите хора? — повторих.

— Дойдоха двама от щатската полиция и взеха всички досиета — обясни той.

— Добре — отвърнах. — Те ще проверят всички факти. За мен остава да измисля нещо гениално.

Фонсека ме погледна. Имаше яркосини очи, които блестяха почти като стомана.

— Често ли го правиш? — попита той.

— Да измисля нещо гениално? Не, почти не се случва.

Той кимна.

— Бяха добри момчета — каза той. — Нали се сещаш? Хора, с които можеш да поиграеш баскетбол, да пиеш бира, да си говориш за мацки. Обикновени момчета. Всички имаха опит. В полицията или в армията. Нито един нямаше криминално досие. Всички бяха обучени… и нито един от тях дори не е успял да извади оръжието си.

— Изправили са се срещу нещо необикновено — казах аз.

— Как се казваше този тип, който го е организирал? Ругър?

— Това име използваше, докато беше на острова — отвърнах.

— Ако мога да ти помогна с нещо, за да го хванеш, имаш го — каза Фонсека.

Кимнах.

— Ако имаш нужда, мога да ти събера и една малка армия — продължи той. — Доста добри момчета. И момичета. На никого не му стана приятно, че се случи подобно нещо.

— Ще го имам предвид — кимнах.

— Ченгетата ми казаха, че все още няма искане за откуп.

— И на мен ми казаха същото.

— Тогава какво е това отвличане? — каза Фонсека. — Защо просто не изчакаха да мине меденият месец и не я хванаха, докато отива в супермаркета?

— Съмнявам се, че тя ходи до супермаркета — отвърнах.

— Добре де, докато отива на игрището за поло — каза Фонсека. — Където ходят хората като нея, по дяволите.

— Не знам — казах аз. — Някой каза ли ти, че аз ще съм там?

— На сватбата?

— Аха.

— Не — поклати глава той.

— Значи тя не е искала да й препоръчаш някого?

— Не.

— А би трябвало — повдигнах вежди аз.

— Би трябвало, ако е било въпрос на охрана — каза Фонсека. — Може да не е било.

— А може би си е помислила, че няма да ти стане приятно, че е наела и някой друг.

— Може би — съгласи се той.

— Познаваш ли Джими Гейбриъл?

Фонсека сви рамене.

— Само по работа. Той ни свърза с мисис Брадшоу.

— Как ти се струва? — попитах.

— Гаден адвокат — изтъкна Фонсека.

— Което усложнява нещата — съгласих се аз.

— Не може да се каже, че не го харесвам — каза Фонсека. — Нито пък обратното.

— Имаш ли някаква идея защо ме е повикала там?

— Нямам идея защо те е повикала — заяви той.

— И аз.

— Това не променя нищо — каза той.

Погледнах през големия прозорец зад бюрото на Фонсека и видях река Провидънс, която минаваше през центъра на града.

— Не — съгласих се аз. — Абсолютно нищо.

Фонсека извади една визитка от кутийката на бюрото си и я побутна към мен.

— Предложението ми е в сила — каза той. — Ако мога да ти помогна да хванеш този проклет Ругър, готов съм да направя всичко.

Взех визитката и я прибрах в джоба на ризата си.

— Ще ми дадеш ли от твоите? — попита Фонсека.

Дадох му от моите.

— Работиш ли охрана? — попита той.

— По-скоро не. Само понякога, като бодигард.

— Е, изглеждаш достатъчно здрав — каза Фонсека. — А си бил и боксьор, нали?

— По лицето ли позна?

— Аха. Вижда се малко около очите и носа.

— Ти боксирал ли си се? — попитах.

— Не — отвърна той. — Всички в компанията тренираме малко бойни изкуства, освен секретарките, но никога не съм се боксирал. Може някой път да имам нужда от човек като теб. Ще ти се обадя.

— Естествено — отвърнах аз.

— Какво ще правиш сега? — попита Фонсека.

— Вече попитах всички останали защо ме е наела мисис Брадшоу. Предполагам, че накрая мога да отида да попитам и нея самата.

— Добра идея — съгласи се той.