Робърт Б. Паркър
Бурята (10)

10

След известно време успях да оправя дишането си и да се изправя. Проливният дъжд беше отмил калта от дрехите ми, но само донякъде. Потърсих автомата, който се беше изгубил по време на схватката, но не можах да го намеря в тъмното, а и не исках да падна от ръба на скалите. Така или иначе, огневата мощ сигурно не беше правилната тактика в този случай. Имах срещу себе си поне шестима противници с автоматични оръжия, така че трябваше да приложа хитрост.

Успях да се измъкна от прогизналия смокинг. Хубавата ми папийонка с щипка и няколко от копчетата на ризата ми бяха изчезнали по време на схватката. Оставих смокинга до стената и започнах да си пробивам път през бурята към параклиса. Ако Ругър се беше върнал там преди мен, вече щеше да е разбрал, че нещо не е наред. Нямаше какво да направя по този въпрос. Това щеше да го накара да внимава със Сюзан. Нямаше да я убие. Той щеше да разбере, че има повече полза от нея, докато е жива, за да преговаря с мен. Ако беше стигнал там преди мен, Сюзан щеше да бъде в безопасност — поне докато аз бях жив и на свобода.

Продължих напред, като се борех със силата на бурята. Беше време да изоставя емоциите си. Вече не можех да свърша нищо полезно, ако не се освободях от страха, яростта или истеричното желание да се уверя, че Сюзан е добре. Трябваше да оставя това. За да спася Сюзан, трябваше да спра да мисля за нея. Трябваше да се овладея, да се концентрирам върху Ругър и никой друг.

Беше малко трудно да съставя план, защото не знаех нито къде е Ругър в момента, нито какво ме чака в параклиса. Предполагах, че той ще държи всички за заложници, докато бурята не утихне достатъчно, за да му позволи да излети от острова. Дори ако някой безстрашен гост с мобилен телефон беше успял да се обади на полицията, те не можеха да дойдат на острова — по същата причина, поради която Ругър не можеше да се махне от него. А след като вече имаше толкова заложници, Сивия най-вероятно можеше да удържи и полицията, докато не се измъкне с хеликоптера.

Ако бях на негово място, щях да направя именно това. Освен ако той не знаеше нещо, което аз не знаех. А най-вероятно беше точно така. Отново проблесна светкавица и аз ясно видях пред себе си голямата къща, после отново падна мрак. Почудих се къде са момчетата с патрулните джипове. Но където и да бяха, не ми вършеха работа, така че нямаше никакъв смисъл да мисля за тях. Вече бях пристигнал до параклиса и стоях близо до сградата, в някакви големи храсти, които се извиваха от вятъра. Представих си параклиса, сантиметър по сантиметър. Прозорци, врати и възможни укрития. Наведох се, извадих оръжието от кобура на глезена и го почистих с ризата си, доколкото можах. После го притиснах към гърдите си и се приведох, така че да го пазя от дъжда с тялото си. Беше револвер с опростен механизъм и не беше много вероятно да засече, но предпазливостта никога не е излишна.

Пропълзях покрай стената на параклиса до вратата, която водеше към преддверието. Вдигнах револвера, протегнах се и завъртях бравата. Вратата се отвори. Пристъпих вътре и я затворих след себе си. Беше тъмно. Застинах като статуя, стиснал оръжието пред себе си, и зачаках. Нищо не помръдваше. След като бях прекарал толкова време сред стихиите, сякаш се бях озовал в някакъв друг свят. Чувах бурята навън, но след като вятърът беше останал зад вратата и дъждът вече не се лееше по мен, в преддверието сякаш цареше някакво свръхестествено спокойствие. Докато стоях неподвижно, започнах да различавам светлината през шпионката в отсрещната врата — същата шпионка, през която бяхме надзъртали преди началото на сватбената церемония.

Пристъпих към нея и погледнах. Параклисът беше осветен от две големи свещи в свещници, високи по два метра, от двете страни на входа в дъното. Някой умно беше решил да изгасят останалите, така че да им остане светлина за по-късно, ако има нужда. С изключение на това, почти нищо не се беше променило. Останалите петима мъже с автомати продължаваха да стоят до стената. Различих Сюзан. Тя седеше съвсем неподвижна и гледаше право пред себе си — точно там, където я бях оставил. Преброих редиците от пейки до нея. От време на време бурята се засилваше и пламъците на свещите се олюляваха и примигваха. От време на време някой от мъжете с автоматите поглеждаше часовника си, точно както правех и аз. Времето не беше на моя страна. А когато Ругър пристигнеше, щеше да стане още по-зле.

Дълбоко си поех дъх, обърнах се и отворих прозореца зад себе си. Бурята нахлу с рев в преддверието, а в същия миг аз се хвърлих към вратата, блъснах я и се проснах на пода. Бурята изрева в параклиса и мигновено угаси и двете свещи. Някои от хората изпищяха. Единият от пазачите, напрегнат от чакането, безцелно изстреля един откос към вратата. Аз останах далеч под куршумите, докато пълзях по пода в тъмното, към последната редица от пейки. Няколко души ме настъпиха — сигурно пазачите, които се събираха към изхода. Завих зад ъгъла и продължих да пълзя покрай редиците, като ги докосвах с лявата си ръка, когато минавах покрай тях. Една… две… три… когато стигнах до осем, се изправих и прошепнах:

— Скъпа, аз съм.

Чух гласа на Сюзан, която каза:

— Добре.

Протегнах се и докоснах бедрото й, а тя хвана ръката ми.

— Наведи се — прошепнах. — Ниско, зад мен. Вратата е вдясно от олтара.

Внезапното нахлуване на бурята, тъмнината и автоматичният откос бяха разкъсали тишината в параклиса и хората се блъскаха, за да излязат.

Стиснал револвера в дясната си ръка и дланта на Сюзан в лявата, се втурнах напред, като изблъсквах хората от пътя си. Не можех да различа дали са мъже, жени, пазачи или заложници, но ако бяха на пътя ми, ги изблъсквах. Накрая стигнахме до вратата, аз я отворих и двамата излязохме сред бурята.

— А сега ще тичаме — казах аз.

Сюзан изрита обувките си с високи токчета. Все така хванати за ръка се втурнахме по-далеч от параклиса, в тъмнината и бурята, към каменната постройка.