Робърт Б. Паркър
Бурята (1)

1

Избутах стола си назад към прозореца зад бюрото, така че да погледна над офис сградите и да видя небето. Не беше точно облачно. Беше някак си сивкаво, а слънцето едва-едва пробиваше пелената. Долу, на Бъркли стрийт, младите жени от застрахователните компании вече бяха започнали да носят дрехи от есенните колекции. Отделих известно време, за да ги проуча, и накрая заключих, че модерността на една дреха много често зависи от това кой е облечен с нея. Погледнах календара. Беше 13-и септември. Технически погледнато, бейзболният сезон не беше свършил, но „Сокс“ бяха отпаднали от първенството още в началото на август, така че не ми оставаше да мисля за нищо друго, освен за секс… което пък, от своя страна, беше доста по-добрата възможност.

И така, мислех си за секс, когато някой деликатно почука на вратата. Тя се отвори незабавно след почукването и в офиса ми влезе жена, за която бях идеално подготвен психически. Истинска симфония от гъста кестенява коса, правилни черти, широка уста, големи очи, зашеметяваща фигура, елегантни дрехи, скъп парфюм и онова, което някои хора биха нарекли „безупречно потекло“. Тя се приближи към бюрото ми и протегна ръка в момента, в който се изправих да я посрещна.

— Здравейте — каза тя. — Аз съм Хайди.

— Знам коя сте, мисис Брадшоу — отвърнах аз.

Ръкостискането й беше здраво, сякаш се беше упражнявала.

— А вие сте мистър Спенсър — усмихна се тя.

— Табелката на вратата ме издаде, нали? — попитах.

Тя кимна доволно. После седна срещу бюрото ми и кръстоса крака. Еха!

— Така и предполагах — продължи дамата. — Освен това със сигурност приличате на такъв човек.

— Неустрашим? — предположих.

— Неустрашим — потвърди тя. — И с впечатляващи габарити.

— Все още нищо не сте видели — заявих важно аз.

— Наистина ли? — изгледа ме тя.

Бях твърде неустрашим, за да се изчервя.

— Може и така да се каже — отвърнах.

— Искам да ви наема — продължи тя.

— Надявах се да го кажете — отговорих аз.

Тя отново се усмихна и този път усмивката й се задържа на устните. Бейзболът окончателно напусна мислите ми.

— Аз съм силна жена — каза тя. — Самоуверена и богата. Но съм и разведена, бившият ми съпруг е виновен и понякога се чувствам несигурна без мъж в живота си.

— На всеки се случва — кимнах с разбиране аз.

— Не е задължително — сви рамене тя. — Работя с терапевта си, за да реша този проблем. Междувременно ще се понаслаждавам на тази несигурност, ако се наложи. Имам къща на остров Таштего. Знаете ли къде е?

— Островът — да. Къщата — не.

— Колко сте прецизен — отбеляза тя. — Къщата също се казва Таштего. Съпругът ми беше голям почитател на „Моби Дик“. В края на октомври там ще се проведе събитие, на което ще присъстват някои от най-влиятелните и бляскави хора в света.

— И, естествено, не можете да минете без мен — предположих аз.

Тя отново се усмихна. Нямаше никакво съмнение, че знаеше точно какъв ефект предизвиква тази усмивка.

— Може и така да се каже — отвърна тя. — Искам да ви наема, за да компенсирате моята несигурност.

— Нещо като агент по несигурността? — попитах.

— Точно така — отвърна тя. — Искам вие да бъдете мъжът, към когото ще мога да се обърна, ако имам нужда от нещо.

— Ще има ли нужда да осигурявам охраната и в по-общоприетия смисъл? — попитах аз.

— Не. Островът си има охрана. Вие ще бъдете там, за да осигурявате мен.

— Освен ако терапевтът ви не отбележи внезапен успех преди края на октомври — подхвърлих аз.

— Точно така — съгласи се тя. — Или ако не се влюбя също тъй внезапно.

Кимнах.

— Може ли да доведа един човек? — попитах.

— Какъв човек? — попита тя.

— Зашеметяваща дама от еврейско потекло, с докторска степен от Харвард.

— Съпругата?

— Не точно — отвърнах.

— Приятелката?

— Може и така да се каже — отговорих. — Да я наречем „избраницата на сърцето ми“.

— Защо искате да я доведете?

— Защото ми липсва, когато не съм с нея — обясних. — И така няма да се чувствам като жиголо.

Тя се засмя с глас.

— Колко сте сладък! — възкликна дамата. — Естествено, че можете да доведете избраницата на сърцето си.

— Да поговорим ли за цената? — попитах аз.

— Щом се налага — отвърна тя и извади чекова книжка със зелена кожена подвързия. — Искате ли голям аванс?

— Това е добро начало — съгласих се аз.