Кърк Мичъл
Взрив (9)

9.

Бостънското полицейско управление очевидно знаеше как да организира погребално шествие благодарение на многото си ирландци. Пресечката край мрачната стара сграда, подслоняваща сапьорския отдел, бе пълна с официални опечалени, които чакаха бавната процесия към църквата. Начело бяха мотоциклетистите — високи, с прави гърбове, с каски и ботуши до коленете. Следваха черно-белите коли на управлението, поне стотина, подредени в редици по три. След това идваха автомобилите на другите служби, включително и военните, които извършваха голяма част от обезвреждането в Америка.

А това пък какво беше?

Герити насочи бинокъла си — още една придобивка от гаражните разпродажби — към входа на сградата. По стълбите слизаха в строй шест фигури в сини униформи и бели ръкавици. Лъснатите им обувки блестяха като гарванови крила. Предвождаше ги капитанът им Рорк, който бързо се паникьосваше при вида на няколко прости анти манипулационни устройства. Лиам Макгивни го следваше, разбира се. Лицето му беше тъжно и угрижено. Ритуалът в никакъв случай не беше непознат за Макгивни, макар че Герити за първи път го виждаше да взима участие в погребална процесия, без да носи черна качулка.

После идваше Мейнър, който водеше кучето. Рита Дърджин, набита здравенячка, хвърли фаса си и го смачка с ниския си ток. До нея вървеше подвижен чернокож със сержантски нашивки на ръката. Вероятно нов член на екипа. Последен беше латиноамериканец в цивилно облекло. Кортес, техникът.

— Полицията изглежда добре — отбеляза Герити и свали бинокъла, докато екипът се натъпка в две коли. Той се облакъти на парапета на покрива, зад който беше залегнал, и се усмихна.

— Съжалявам, че не мога да дойда на гробищата с теб, Лиам. Ще изтъркам гумите на горкото си колело.

Двата автомобила изпълзяха на улицата и останалата част от процесията се строи зад тях. Светлините им слабо проблясваха на яркото обедно слънце.

— Но поне това ще направя, Лиам.

Герити се изправи и вдигна за поздрав свития си юмрук.

 

 

Майката на Бланкет имаше само климатик на прозореца, така че мъжете и Рита оставиха униформените си куртки в антрето. Дъв завиждаше на децата, покрай които беше минал по пътя. Те бяха отворили един пожарен кран и играеха в струята му. Навън се здрачаваше, а още беше задушно.

Всеки смотолевяше по няколко думи на госпожа Макнолти и възрастните сестри на Бланкет и заставаше сковано в малката всекидневна. Рорк, който имаше най-малко за казване от всеки друг, пусна телевизора на мача на „Ред Сокс“. За щастие намали звука. О’Банън беше настоял да дойде, независимо че познаваше Бланкет само покрай Дъв, и сега се държеше най-непринудено от всички. Той чевръсто си сложи престилка и започна да помага на шепата възрастни негърки да раздадат напитките и да наредят масата.

Дъв и Кейт се изтътриха покрай храната заедно и се разделиха. Тя се отдели в ъгъла на трапезарията с Кони Мейнър, където започнаха тихо да си говорят под портрета на Мартин Лутър Кинг, поставен в рамка. Дъв се насочи към телевизора, макар че не изпитваше особена страст към бейзбола. Не беше израснал с него.

О’Банън му донесе втора бутилка бира.

— Защо така бе, Джими? Защо на човек му уреждат най-готиния купон в живота му, след като си е отишъл?

Дъв само се усмихна.

О’Банън го потупа по рамото и се върна в кухнята.

Рорк пълнеше устата си с картофена салата с прикован към екрана поглед.

Дъв видя, че базите са заети. Готвеше се Мо Воун.

— Ето човека, който искаш да е с теб, когато си на лов за патици — забеляза Дъв. Просто за да разчупи леда.

— Последните му десет опита бяха безрезултатни.

Но в този момент Воун изкара дубъл от Зеленото чудовище — високата стена на лявото поле.

— Да! — извика Рорк, опитвайки се да се овладее. — Да!

Главата на О’Банън се показа.

— Какво става?

— Воуни току-що отбеляза три — отвърна Рорк, без да поглежда Макс.

— Има бог — каза О’Банън.

Мениджърът на Оукланд Тони ла Руса реши, че е време да смени питчърите^[1], и на екрана се появи реклама за мъжки одеколон. Чарлс Баркли се прави, че е на лов за лисици. Старите пушки в управлението веднъж бяха отбелязали, че баскетболната звезда прилича на Бланкет Макнолти като млад.

Рорк спря да дъвче, когато видя Баркли. Очите му се разшириха.

— Капитане…

За първи път той погледна внимателно Дъв. Изобщо, когото и да е, откакто ковчегът на Бланкет от розово дърво бе спуснат в земята.

— Да, Джим?

— Просто исках да кажа, че съжалявам, задето ви зарязвам по този начин.

— Тоест?

— Ами че офейквам в учебния отдел, когато в екипа липсват двама ветерани. — Дъв имаше предвид Бланкет и себе си.

— Ще се справим. — Рорк посочи с вилицата си екрана. — Я виж, Ла Руса вкарва Екерсли доста рано. Проклетниците се разсипват тази година. Обожавам го!

Дъв погледна към Кейт и понижи глас:

— Искам да се върна за малко.

Помисли, че Рорк не го е чул, но тогава капитанът каза:

— Как?

— В командировка.

— За бога, Джим — имаш предвид командирован от учебния отдел към екипа, който току-що си напуснал?

— Нещо такова. Не ме интересува как ще се води официално. — Дъв се увери, че очите му са сухи и гласът стабилен, преди да добави: — Просто искам да хвана копелето, което уби Бланкет.

Рорк трепна. Екерсли току-що беше изкарал от игра поредния батър^[2] на Бостън.

— Не знам, Джим.

Дъв отново погледна към Кейт и се намръщи. Тя разговаряше с Франклин, който се беше облегнал небрежно на стената на трапезарията. Дъв се обърна отново към Рорк:

— Само докато го хванем. Нито минута повече.

— Ще го хванем — рече капитанът. — ФБР и аз работим върху кражбата на C-4 от Форт Девънс.

— На погрешен път си, Фред.

— О, нима…

Дъв осъзна, че тонът му е обвиняваш.

— Искам да кажа, че бомбата е направена от подръчни материали. Бомбаджията си е дестилирал АНФО-то сам.

— Откъде знаеш?

— Помирисах тази гадост. Опитах я на вкус.

Рорк отпи глътка „Будвайзер“ и каза:

— Е, това без съмнение е по-убедително от лабораторния анализ. — Той се загледа в телевизора, но не реагира на следващия дубъл на бостънския отбор. — Ще се оправим с Франклин. Той се учи бързо.

Бързо обучение, бързо нещастие. Дъв обаче си замълча. Мина му през ума, че Рорк може би не желае арест. Така няма да има бомбаджия, който да признае, че анти манипулационните му механизми са били елементарни и че бомбата е трябвало да бъде обезвредена, а не взривена.

Но тогава капитанът каза:

— Ще видя какво мога да направя. Само временно, нали така. Предаде ли си пейджъра?

— Не, още е вкъщи — призна Дъв.

Рорк кимна.

— Знаеш ли, Джимбо — продължи той, след като осмият ининг^[3] завърши след фал, — ти ще станеш страхотен учител.

— Мерси.

— Но не мислиш ли, че трябва да го даваш малко по-леко в клас?

Дъв не отговори.

В следващите няколко часа не каза почти нищо. В момента, когато почувства, че благоприличието го позволява, Дъв награби Кейт, сбогува се със семейството на Бланкет и си тръгна.

Беше толкова погълнат от шофирането, докато отиваха да вземат Лизи от лелята на Кейт в Бруклин, че почти не забеляза как и Кейт се е затворила в себе си. Чак когато наближиха черните квартали на Роксбъри по пътя към къщи, той попита:

— Какво ти е?

— Нищо.

— Има нещо.

— Нищо не съм казала, Джими.

Докато носеше спящата Лизи от ранглъра до входната врата, Дъв чу Бумър да лае бясно от мястото си на канапето под прозореца.

— Млъквай! — кресна той.

— Не казвай на животното да млъква — предупредително каза Кейт.

— Това е моето куче, по дяволите.

— Няма да казваш на когото и да било в тази къща да млъква, Джеймс Дъв!

За малко щеше да й каже да млъква, но размисли.

— Ще ми отвориш ли проклетата врата?

— Проклетата врата — каза тя, яростно дрънчейки с ключовете. — Веднага, лейтенант Дъв.

Вратата се отвори към тъмната всекидневна.

Дъв се поколеба за момент, но Лизи му натежа. Той се отправи към спалнята й, докато Бумър лаеше и описваше тесни кръгове около краката му.

— Само да ме спънеш, куче проклето, и отиваш за колбаси още утре. — Стъпи върху гумената му играчка и едва не си изкара акъла. — Майната му!

Когато Дъв я пусна, Лизи беше будна.

— Искаш ли майка ти да ти помогне да се съблечеш?

— Не — промърмори тя, търкайки очите си. — Мога и сама.

— Лека нощ, сладка моя. — Той я целуна по челото и отиде в кухнята. Микровълновата печка бръмчеше. Кейт гледаше през стъклената вратичка как пакет пуканки се издува.

— Не яде ли достатъчно на помена? — попита той и изведнъж установи, че тонът му все още е остър. Мислеше, че се е успокоил.

— Нямах апетит на помена. — Микровълновата печка иззвъня, тя извади пакета и го отвори, поръсвайки всичко наоколо с пуканки. Тя не обърна внимание и започна да яде, като го гледаше свирепо.

Изведнъж той се почувства прекалено уморен да спори с нея.

— Смятам да си легна.

— Ще ме караш да питам ли, Джим?

— За какво?

— О, нямам представа — бодро каза тя. — Може би защо изведнъж те избива на разговори с капитан Рорк.

— Какво искаш да кажеш? Работехме заедно, по дяволите.

— Разбира се. Няма значение, че съм те виждала да не му казваш и една дума за цяла вечер, Джеймс Дъв. — Тя почти изкрещя: — Казвай какво има, дявол да го вземе!

Той отклони погледа си и извади от хладилника картонена кутия мляко с надеждата да успокои разбунтувания си стомах.

— Просто искам да помогна на екипа, докато заместникът ми влезе в ритъм.

— Глупости. — Тя хвърли пакета в мивката. — Освен това Франклин изглежда достатъчно компетентен.

— Изглежда мазен. Компетентността е нещо съвсем различно.

— Що за расистки, мизерни ирландски лайна са това!

Изведнъж му дойде до гуша.

— Не е вярно — бомбите не подбират цвета. Когато те подлагат на изпитания, не ти дават точки. И не ме наричай мизерен ирландец, мръсноуста южняшка бохемка такава!

Тя отстъпи назад, в очите й напираха сълзи.

— О, господи. — Той се опита да я докосне, но тя се долепи до мивката като хванато в ъгъла животно.

— Виж, Кейти — загубихме Бланкет.

— Те загубиха Бланкет. Вече не си един от тях.

— Но ако бях там, може би тази вечер щяхме да сме на някое шоу, а не на помен.

— О, разбирам. — Сега вече наистина плачеше. — Значи, ако не се беше оженил, Макнолти щеше да е жив.

— Не, не. — Той изстена. — Казвам само, че Бланкет го няма. Никой друг не може да открие убиеца му.

— Това е само его, Дъв!

— Добре, права си. Аз съм целият его. — Той се отказа. Отиде до шкафа над хладилника и извади оттам кутия за обувки. Вътре бяха револверът му, белезниците и пейджърът. След това тръгна към външната врата, нанизвайки нещата си на колана по пътя.

— Не ме чакай.

 

 

Къщата срещу тази на семейство О’Брейди-Дъв беше тъмна. На пътя нямаше коли. А на верандата зад люляковия храст бяха струпани вестници — явно някой съсед се беше опитал да ги скрие там, докато собствениците се върнат от почивка.

Герити облегна колелото си на една от подпорите на верандата и се отпусна на стъпалата. Седеше тихо в тъмнината, взирайки се в къщата отсреща. И ранглърът, и мотоциклетът на Дъв бяха паркирани на алеята. Светлината от кухненския прозорец струеше върху покафенялата от слънцето трева навън. Герити виждаше очертанията на главата на Кейт през тънките завеси. И чуваше кавгата между младоженците.

— Ах, любовта може да бъде мъчение — прошепна той.

На няколко сантиметра пред очите му проблесна светулка.

Реагирайки моментално, той я хвана в шепата си и надзърна през малкия отвор, който направи, като леко разхлаби палеца и показалеца си. Изведнъж малкото пространство тъмнина в ръката му избухна с ярка светлина. Миниатюрна експлозия.

Той пусна малкото бръмбарче в нощта.

Вратата на отсрещната къща се затръшна и Лиам се втурна стремително по алеята. Герити се дръпна назад, в шарената сянка на люляковия храст.

Лиам възседна мотоциклета си, запали двигателя и даде газ надолу по улицата. Доста безразсъдно според Герити.

* * *

Три часа след като излезе от къщи, Дъв се почувства достатъчно успокоен, за да се опита да поспи. Той загаси двигателя на харлито още на ъгъла и влезе в алеята по инерция. Радваше се да види, че ранглърът си е още на мястото. Докато обръщаше няколко бири в една съмървилска кръчма, виждаше във въображението си как Кейт си опакова нещата и заминава за няколко дни. Или седмици.

Тя беше човек все пак. А той се показа нечовечен.

Минавайки покрай джипа, Дъв докосна капака на мотора. Не беше много топъл. През прозореца не се виждаха светлини, значи Кейт си беше легнала. Слава богу, че съществува сънят, иначе кавгите щяха да са вечни.

Външната врата беше отключена.

Дъв се намръщи. Нима я беше забравил? Вероятно. Гневът кара човек да оглупява. Да зареже семейството си, както едно време баща му. Да излезе и да се натряска. Да се върне отпуснат и залитащ.

Бумър изскимтя два пъти от леглото си в банята и млъкна. Можеше да познае пиян човек, когато го подушеше.

Дъв провери дали е заключил вратата отвътре. Два пъти. От другата страна на тази врата дебнеше опасност. Едно ченге знае това най-добре. Кейт, благородна до крайност, винаги доверчива, като че ли си даваше сметка за това най-малко от всеки друг. Тя се разхождаше из най-лошите квартали на Бостън, като че ли ангели разчистваха пътя й. Може би това бе едно от нещата, които го бяха привлекли в нея. Старата госпожа Макнолти обаче знаеше. Личеше си по хладнокръвния начин, по който оплака сина си. Тя никога не се беше съмнявала, че светът е гадно и опасно място без милост за никого.

Той се спря в тъмната кухня и светна лампата.

По целия линолеум още имаше пуканки. Картонената опаковка от млякото беше обърната и стоеше сред бяла локва на ръба на мивката. Не си спомняше да е правил и това.

Не беше в стила на Кейт да оставя след себе си безпорядък.

Той се втурна към вратата на спалнята и понечи да запали осветлението, но се спря, защото чу дишането й. Успокояващ звук като от вълни, които се плискат на пясъчен бряг.

Дъв затвори вратата и се върна в кухнята за пакета „Кемъл“, който си беше заделил, преди да направи полуизявление, че ще спре да пуши в деня на свети Валентин. Пет пръста от бушмилското ирландско уиски — подарък от О’Банън за Коледа — бяха оцелели след няколко нощи като тази.

Дъв занесе цигарите и уискито във всекидневната и ги сложи върху старото пиано на Кейт. Задоволявайки се със светлината, която се процеждаше от кухнята, той бавно чукна няколко клавиша и си запали цигара. Пушенето е чудесен навик. Успокоява нервите, осигурява ти компания в самотната нощ. Но е кофти в дългосрочен аспект.

— А, ето къде е проблемът — каза той тихо.

В екипа беше свикнал да мисли само с кратки срокове. Два дни вино, жени и песни преди следващото обезвреждане — и възможност за бърза забрава. Само че ето я изведнъж хубавата Кейт, която дърпаше другия край на въжето и го караше да мисли дългосрочно на всяка крачка.

Повтори същите тонове.

— Коя е тази песен? — попита детски глас от антрето.

— „Малкият менестрел“, миличка. — По навик започваше да я свири всеки път, когато седнеше пред клавишите. Това беше първата мелодия, завладяла въображението му. Една група я свиреше, докато републиканското знаме се издигаше на пикник на Шин Фейн в Арма. Шии Фейн, политическото крило на ИРА. Различен свят. Надали е бил по-голям от Лизи тогава и докато слушаше, сълзите му течаха. Никога преди не се бе чувствал толкова горд и толкова онеправдан.

Лизи прекоси стаята и седна до него. Дъв изсвири още няколко такта, когато тя го прекъсна:

— Не, имам предвид думите, Джими.

— О, те са прекалено тъжни за нощ като тази.

— Моля те.

Той отпи от уискито и запя тихо:

Малкият менестрел е тръгнал на сеч,

в редиците на смъртта ще го откриеш,

запасал своя бащин меч…

Това беше достатъчно. Той си дръпна силно от кемъла.

— Миришеш на бира — отбеляза Лизи.

— Пия уиски.

— Но си пил и бира.

— Можеш да направиш кариера в пътната полиция.

Дъв се опита да изкара някакъв прост блус, ала Дюк Елингтън, но Лизи отново го прекъсна:

— Болеше ли, когато умря Бланкет?

Дъв осъзна, че това е първата смърт, с която тя се сблъскваше. И двамата родители на Кейт бяха починали, преди Лизи да се роди. Никой не се беше замислял как се е чувствала тя, особено Джеймс Дъв.

— Искаш да кажеш дали мен ме болеше? — попита той, без да й даде време да отговори. — Да, много. Той ми беше приятел и ме караше да се чувствам… Не знам, просто се чувствах сигурен. Понякога харесваме хората просто защото ни карат да се чувстваме сигурни.

Лизи помълча няколко секунди.

— Нямах това предвид, Джими. Болеше ли го Бланкет?

Боже господи. Дъв изгаси цигарата си в саксията с папрат. На него се беше паднало да обяснява смъртта. Но да й каже да пита Кейт щеше да прозвучи като измъкване.

— Някои хора мислят, че да умреш, е като да преминеш в красива светлина.

— А ти?

— Понякога. Може би Бланкет просто премина в светлината по-бързо от повечето хора.

Видя как тя го осмисля. В очите й се появи съмнение, което щеше да трае цял живот.

— Наистина не знам, мила — призна той накрая.