Кърк Мичъл
Взрив (20)

20.

Герити не можеше да движи краката си. Няколко пъти се опита да размърда пръстите им, после спокойно прие факта, че гърбът му е счупен. Ръцете обаче все още му се подчиняваха. С връхчетата на пръстите опипа дълбоката рана на тила си и я натисна с цялата сила, която му беше останала.

Болката отново изостри ума му. Проясни зрението му.

Той извърна лицето си и видя, че запалката му още не беше свършила. Тя хвърляше трептящи сенки из машинното.

Тихо цопване го накара да се усмихне въпреки болката.

Сребристи капчици проблясваха, падайки, на светлината. Живакът капеше от тавана на помещението в пластмасова фуния, пълнейки другата половина на яйцето. То бе закрепено изправено върху едно от блюдата на везните на Правосъдието. Герити гледаше в захлас как везните се накланят под тежестта на живака. Кибритената клечка, прикрепена за долната част на везните, започна бавно да се снижава и накрая червената главичка одраска блокчето сгурия, което Герити бе поставил до статуетката.

Клечката се запали и пламъкът докосна края на фитила, прецизно омотан около блокчето.

— О, ентропия… Да… — Той отметна глава назад и извика право в дупката на салона: — Трябваше да видиш това, Лиам! Трябваше да си тук и да го видиш!

Пламъкът описа елегантна дъга, плъзвайки по фитила към плочата, на която лежеше Герити. Когато го доближи, той вдигна ръка, изкушавайки се да го загаси. Последното изкушение. Но след това се усмихна отново и извика нагоре:

— Няма да успеете, момчета! Всичко трябва да се разпадне напълно! Вие, аз — всичко!

Скръсти ръце на гърдите си и остави пламъка да пропълзи покрай него. Той достигна разклонението, тръгна по четирите пътечки от саморъчен напалм — люспи сапун и бензин — и се гмурна в цилиндрите.

 

 

Франклин първи стигна до мостчето. Той се обърна и видя, че Дъв куца към него.

— Какво ти е на крака?

— Попадение от базука — каза Дъв. — Минавай пръв, хайде!

— Не, ти си ранен!

Дъв го блъсна точно в момента, когато целият кораб потрепери. Радио мачтата се клатеше като при земетресение. От люковете изригнаха оранжеви пламъци. Прозорците на мостика се раздробиха и обсипаха палубите със стъкла. Франклин почувства, че полита напред. За част от секундата помисли, че Дъв отново го бута. Но не. Беше ударната вълна — гореща, огромна и невидима, която го запокити през ръба. С ъгъла на окото си Франклин видя Дъв да размахва крака и ръце във въздуха, опитвайки се да достигне кея. Той самият не успя и цопна във водата. Имаше отвратителен мазен вкус. Загреба напред, за да не се забие в дъното, диво зарита и най-после изплува.

Небето отгоре беше ревящо оранжево.

Дъв се показа, пое си дъх и заплува към пристана като обезумял. Франклин се почуди на тази припряност. И без това вече бяха мокри.

Тогава като че ли пристанището се надигна под тях.

Удряйки по водата около себе си, Франклин гледаше като хипнотизиран как целият кораб се издига и повлича огромно количество вода покрай кила. Средната част се разцепи, избълва още пламък и двете половини на „Долфин Рънър“ се забиха отново във водата. Франклин се гмурна под разпенената повърхност. Плуваше бруст, когато обратната вълна го подхвана и го понесе като плавей. Беше изхвърлен с главата напред върху кея и се удари в дъските, щом вълната се разби. Връщайки се обратно, тя се опита да го завлече в пристанището, към пламъците, които вече напълно заобикаляха кораба. Той се вкопчи в един кол и увисна на него.

Дъв се опитваше да спаси харлито си. Безрезултатно. То падна през ръба и потъна. Лейтенантът се стовари по очи. Той промуши пръстите си в цепнатината между две дъски и се измъкна от отдръпващата се вълна.

Франклин видя, че в локвите, образували се наоколо по кея, валят останки от експлозията. Той бързо скри глава между ръцете си. Дъв дойде, без да обръща внимание на тази смъртоносна градушка, и настоятелно каза:

— Къде е колата ти!

— На Комършъл стрийт. Залегни бе, човек!

Дъв се наведе за момент, но горещината на настъпващите пламъци ги принуди да се скрият зад ъгъла на един от складовете.

— Колата ти! — извика Дъв. — Заведи ме до нея!

— Дай първо да видим крака ти.

— Колата!

— За какво е това бързане? Копелето е мъртво! — Франклин усети, че се хили широко. — Хванахме го.

— Прекалено късно — каза Дъв, местейки тежестта от кървящия си крак. — Още не е свършило.

— Как…

— Той е поставил нещо, преди да го хванем!

— По дяволите! — Франклин хвана Дъв под мишниците и двамата тръгнаха през осеяния с горящи отломки кей.

— Къде?

— „Хач Шел“.

Франклин отвори лявата врата на мустанга си и Дъв изтръгна ключовете от ръцете му.

— Какво правиш?

— Аз ще карам.

— Глупости.

Дъв го изблъска встрани и се вмъкна зад волана. Сержантът изтича пред колата от другата страна и почука по стъклото на Дъв, за да му отвори вратата.

За момент си помисли, че лейтенантът ще го изостави.

Но тогава Дъв се пресегна с потръпване през седалката и отключи. Веднага след това натисна газта до ламарината. Проклинайки, сержантът вмъкна крака си в колата, тресна вратата и си сложа колана.

Дъв караше със сто и трийсет, когато минаха покрай базата на бреговата охрана.

— Полека бе!

Лейтенантът гледаше право напред, ръцете му върху волана бяха побелели.

— Добре, че те намерих, а? — каза Франклин.

— Ти си ме следил — каза Дъв и остро зави с поднасяне наляво по Уошингтън стрийт. Полицаят на ъгъла наду свирката си.

Звукът бързо заглъхна зад тях.

Франклин се вкопчи в таблото.

— Диспечерът ми каза, че си на кея. Спомних си кораба от онзи ден. Събрах две и две.

— Не съм казвал на диспечера.

На кръстовището със „Съдбъри“ един тролей беше заклещен от движението.

— Спри, по дяволите!

Дъв обаче продължи. В последната възможна секунда тролеят пропълзя напред, като остави точно толкова място, колкото мустангът да прелети през него.

Франклин изкрещя:

— Луд ли си, по дяволите!

— Ще видим — измърмори Дъв. Каза го толкова спокойно, че Франклин потръпна.

 

 

Тази година програмата беше съкратена, за да не бъдат фойерверките в прекалено късен за малките деца час. Кейт хвърли поглед към предното място вляво. Лизи бе облегнала глава на рамото на Лени. Тя се прозя. Беше прекалено малка за Чайковски. Кейт се почувства облекчена от това, че увертюрата „1812“ наближаваше края си. Диригентът се потеше като прасе. Надяваше се само, че няма да опръска първите цигулки, като изпадне в екстаз накрая.

Иззад естрадата се чу силен гърмеж. Той бе последван от остро свистене, което накара възрастните да се изправят в столовете си, а децата запушиха уши с пръсти. Дори Кейт не беше подготвена. Косата на врата й се изправи, когато изведнъж над реката се изсипа дъжд от нажежени искри. Тъмните спокойни води отразяваха фойерверките. Следващата ракета беше зелена, после една червена се разсипа на въртящи се огнени колела, които не угаснаха, докато не паднаха в реката.

Тълпата стана на крака и започна да аплодира.

Музиката свърши. Диригентът се обърна и се поклони отпуснато, въпреки че вниманието на хората беше насочено към представлението в небето. Кейт погледна към Лизи. Тя и Лени се бяха качили на седалките.

Лизи възхитено смучеше пръста си.

* * *

Първия път, когато Франклин го попита, Дъв не му обърна внимание.

Умът му беше във фойерверките, експлодиращи от другата страна на Бийкън Хил. Перфектният начин за Герити да маскира ракета. Дъв си представи светещата точка, която се издига в нощното небе, смълчаното очакване на тълпата, когато тя описва лупинг и тръгва отново надолу — директно към тях. Нервното мърморене и виковете, когато тя изсвистява над главите им.

— Попитах какво е този път, Дъв.

— Ще видим.

— Какво мислиш, че е направил?

— Нямам идея. Всъщност имам прекалено много идеи. Имаш ли някакви инструменти в тая бричка?

— Да, чантата ми е на задната седалка. И не е бричка.

— Нощта е млада — рече Дъв, профучавайки по Маунт Върнън стрийт към реката.

Няколко ракети се издигнаха едновременно, експлодираха и изгаснаха. Шоуто свърши. Дъв свали страничното стъкло и се ослуша за една последна детонация. Над зрителските места пред естрадата се стелеше дим. Нима устройството на Герити вече беше избухнало?

Не, реши Дъв, щом хвърли един поглед. Тълпата не бягаше. Тя спокойно се разотиваше, хората излизаха от парка, мъкнейки хладилни чанти и сгъваеми столове. Очаквайки с нетърпение следващите почивни дни.

Полицаят вдигна облечената си в бяла ръкавица длан, забранявайки на Дъв да завие по Стороу Драйв.

Той каза на Франклин да покаже значката си през предното стъкло, профуча по алеята и влезе в паркинга за персонала, прескачайки бордюра.

— Внимавай с колата, по дяволите!

— Майната й на колата — отсече Дъв.

Франклин се предаде с шумна въздишка. Но искаше поне една отстъпка, преди нещата отново да загрубеят.

— Ти ми благодари, нали?

— Не. Благодаря. Сега сме квит.

— Не съвсем, Дъв. Трябва да обсъдим нещо, когато това свърши…

С жвакащи мокри дрехи Дъв изхвърча от колата и докуца до задницата на мустанга. Стъпи на бронята и оттам върху покрива на колата.

— Кейт! — извика той. — Кейт О’Брейди!

Никакъв отговор.

Той слезе през капака на мотора. Кракът му, който вече сериозно беше отекъл, се огъна, когато стъпалата му докоснаха земята, но той веднага се изправи и се затича през паркинга с всички сили.

 

 

Доближавайки ранглъра, тя благодари на Лени и й плати за гледането на Лизи. След това тийнейджърката си тръгна със своя също толкова инертен приятел, който обеща веднага да я закара вкъщи.

— Слава богу, че има още няколко години дотогава — промърмори Кейт под носа си, докато настаняваше Лизи на предната седалка и заключваше вратата. Детето сънливо облегна глава на прозореца и моментално се унесе — устата й се отвори и дъхът й образува пулсиращо мъгливо петно на стъклото.

Кейт тръгна да проверява колата, но се спря.

Нямаше да живее по този начин. Животът се превръща в затвор без стени, ако се боиш от всичко.

Тя се качи вътре, решително пъхна ключа и запали двигателя. Той издаде познатото си прегракнало ръмжене. И гърнето не беше наред. Още едно нещо в списъка, който вече включваше слаб климатик и повредена ръчна спирачка. Погледна километража. След четири мили щеше да мине стоте хиляди. А и самият километраж се скапваше. Последните три цифри бясно подскачаха.

Тя даде заден и се вмъкна в редицата коли, които се насочваха към изхода. Наближи Стороу Драйв и се наложи рязко да натисне спирачката заради невнимателния шофьор пред нея. Фаготиста.

— Очакваше се — промърмори тя и погледна Лизи. Тласъкът не я беше събудил.

Но педалът имаше нужда от проверка. Когато го натисна, Кейт чу остър метален звук като от струна, която се къса.

 

 

— Намери ли го? — извика Дъв на Франклин, който претърсваше другата страна на паркинга.

Сержантът извинително вдигна ръце.

— Господи! — Дъв се качи на бронята на друга кола и се огледа. Може би трябваше да тръгне за вкъщи и да се опита да я пресрещне там. Но не беше сигурен дали не е при леля си в Бруклин.

В този момент задните светлини на една кола привлякоха вниманието му. Те пулсираха — късо в електрическата система. Беше ранглърът. Дъв скочи на земята и хукна към него. Кракът му беше вече толкова вкочанен и отекъл, че го чувстваше като дървен.

Трептящи светлини. Това бяха думите на Герити, когато говореше за участието на Кейт в представлението.

— Спрете джипа! — извика Дъв на моторизирания полицай, който регулираше движението. — Ей!

Но уличният шум беше прекалено силен и полицаят махна на Кейт да минава.

Мигащите й задни светлини се отдалечаваха по Ембанкмънт Роуд, когато Дъв стигна до полицая. Той измъкна подгизналия си портфейл и показа значката си.

— Дъв, сапьорски отдел. Трябва ми мотоциклетът.

Свирката падна от устата на човека.

— Какво…

Но Дъв вече го беше възседнал и беше запалил двигателя. Той даде газ докрай и отпраши.

Надяваше се, че ще я хване в някоя друга дълга редица коли. Но Кейт знаеше всички преки пътища около центъра и когато той пресече Ембанкмънт Роуд, тя вече се отдалечаваше бързо на изток.

Задните светлини окончателно се скапаха.

— Не натискай този педал отново, скъпа — прошепна той и се изнесе на централната линия, принуждавайки насрещните коли да го заобикалят.

Светофарът отпред превключи от жълто на червено. Дъв затаи дъх, докато тя намаляваше. Едно леко докосване на крака й и ранглърът щеше да се превърне в огнено кълбо.

Той се изравни с нея. Удържа се да не извика. Можеше да я стресне и тя да натисне инстинктивно спирачката.

Кейт се огледа и той я накара с жест да свали стъклото.

Тя го послуша, след като погледна към светофара, който отново светеше зелено.

— Не спирай, Кейт!

— Какво? — попита тя, ускорявайки плавно.

— Има нещо в колата! Не натискай спирачката!

— Какво да правя? Ръчната е повредена!

— Махни си крака от газта. И сменяй скоростите!

Чу се стържене на стари предавки, когато тя опита. Но при скоростта, с която се движеше, нямаше смисъл — ранглърът беше тръгнал надолу по източния склон на Бийкън Хил. Не беше Еверест, но Герити без съмнение е планирал точно този наклон да я накара да задейства спирачката.

— Кажи на Лизи да свали стъклото! — извика Дъв. — И я накарай да мине отзад!

Кейт кимна решително, но Дъв виждаше страха, изписан на лицето й. Ранглърът се засили още повече, преминавайки покрай кметството.

Дъв изостана, заобиколи джипа и отново се изравни с него. Лизи му махна от задната седалка и той й се усмихна бързо. Надяваше се, че усмивката му е била успокояваща. След това се изправи върху седалката на харлито, като продължаваше да се държи за кормилото. Молеше се нараненият му крак да не го подведе. Не сега.

Скочи.

Удари се в покрива, посегна към металната пръчка, минаваща отгоре и успя да я хване точно когато вече се плъзгаше назад. Чу трясък зад себе си, когато мотоциклетът се заби във фасадата на някаква сграда, но не се обърна.

Светлината на следващото кръстовище беше червена, а движението — натоварено.

Лизи пищеше.

— Всичко е наред, мила! — излъга Дъв. Той провря крака си през отворения прозорец и се вмъкна вътре, като удари главата си в облегалката за ръката.

— Какво да правя, Джим? — попита Кейт с изтънял глас. — Червено е. Да натисна ли клаксона?

— Не — отвърна той. Това можеше да задейства резервния взривател на Герити, ако имаше такъв.

— Мамо, спри — изпищя Лизи.

Дъв се извъртя на седалката така, че обувките му стърчаха от прозореца, а лицето му беше до дясното коляно на Кейт.

— Дръпни си краката.

От всички страни свиреха клаксони, когато той опипа основата на педала. Ръката му замръзна. Тръбна бомба.

— Дръж се! — предупреди го Кейт, диво въртейки кормилото.

Дъв прибра ръката си и стисна зъби, за да не си прехапе езика. Тя изправи, но Дъв беше сигурен, че се движат поне с осемдесет.

— Побързай, Джим! Пред нас има задръстване.

— Фенерчето!

— Какво?

— Дай ми фенерчето от жабката!

Тя го потупа по гърба с него и той се пресегна през рамото си, без да гледа. Батериите бяха отслабнали, но имаше достатъчно светлина, за да види медната жичка, която се виеше от таблото. Движението на някой от приборите беше задействало взривателя на Герити, направен от метална пружина, която се свързваше с игловиден ударник.

Той внимателно посегна към пружината, но колата попадна в дупка и ръката му се отплесна.

— Леко, Кейт!

— Тогава карай ти!

Той си пое дълбоко въздух, стисна най-горната намотка на пружината между ноктите си и започна да я извива. Държеше под око бомбата, намираща се на сантиметри от лицето му. При първия признак, че може да се възпламени, щеше да заслони Кейт с торса си колкото може.

Накрая ударникът се откъсна.

— Натисни спирачката, Кейт!

Кракът й отмъстително се спусна надолу. Спирачките изскърцаха и той още веднъж се хвана здраво, когато ранглърът поднесе встрани и спря, пушейки. Дъв целуна глезена на Кейт.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Излизай — нареди той и изпълзя върху седалката. — Всички веднага навън!

 

 

Тримата седяха на бордюра зад ъгъла, когато няколко минути по-късно пристигна колона патрулни коли. Франклин беше в предната. Той изхвърча навън и тръгна към джипа, но Дъв го спря.

— Остави го, докато дойде Рорк. Аз обезвредих едното, но от Герити можем да очакваме и второ.

Сержантът се намръщи.

— Нямаш ли ми доверие?

— Дрехите ти са мокри. Няколко капки са достатъчни да направят контакт.

Франклин го изгледа продължително и каза:

— Ще го имам предвид.

— Какво още имаш предвид, Антъни? — Дъв знаеше добре какво говори. Но искаше това да свърши. По един или друг начин.

Франклин се огледа, за да е сигурен, че Кейт и Лизи не го чуват.

— Те добре ли са?

— Малко са изнервени… Но са добре.

Франклин извади две картички, закрепени с телбод, от вътрешния си джоб. Още бяха мокри от пристанището. Почти се разпаднаха в ръцете му, но той ги протегна мълчаливо КЪМ Дъв.

Той поднесе едната към уличната лампа и каза:

— Е? Това е копие от картона с отпечатъците ми, когато постъпвах.

Франклин кимна.

— Виж другата.

Беше от Интерпол. Фотокопие на отпечатъците, снети преди почти четвърт век в Белфаст от Лиам Макгивни, задържан по подозрение за членство в ИРА. Дъв нямаше нужда да проверява, за да види, че двете карти са идентични.

— Ето — каза той. — Дай ги на Рорк. Кажи му каквото искаш.

Франклин погледна встрани. Кожата върху челюстните му мускули се изпъна. Той скъса копията и пусна парчетата в канала на улицата.

— Дълъг е пътят до Типърери — каза той на път към ранглъра.

— Не съм от Типърери, Антъни.

— Тогава дълъг е пътят до Съмървил. — Франклин засвири старата мелодия.

Дъв се върна при Кейт и Лизи. Те го погледнаха с все още изцъклени очи.

— Хайде да повикаме някой полицай да ни закара у дома.

— Ами джипът? — попита Кейт. — Нали каза, че искаш да провериш за друга бомба?

— Отказах се. Ще го оставя на екипа. Сега искам само да се наспя добре. — Той й подаде ръка.

Тя усмихнато прие и Дъв я изправи на крака. Но докато вървяха надолу по улицата, тя каза:

— Дъв?

— Да?

— Извади цигулката ми от джипа.