Кърк Мичъл
Взрив (19)

19.

Пред „Свети Себастиан“ все още имаше полицаи, по-скоро за да пази повреденото здание, докато остъклят наново повече от петдесетте прозореца, отколкото заради някоя останала улика. От отдел „Убийства“ дойдоха и си отидоха, може би окончателно.

— Хей, лейтенант Дъв — възкликна полицаят, излизайки от колата си, — какво правите тук?

Дъв свали стъпенката на харлито си.

— Търся си пръчка да я натикам в нечий гъз.

Полицаят се изхили, но явно изобщо не разбра какво има предвид.

— Помните ли ме? Хедисън. Преди няколко години изкарах основния ви курс. — Той му показа пръстите си. — Още са си на мястото.

Дъв направи всичко възможно да се усмихне.

— Добре.

— Честит Четвърти юли, лейтенант. Ако нещо ви потрябва, ще съм в колата и ще слушам мача на „Ред Сокс“.

Дъв нарами чантата с инструментите.

— Кой бие?

Полицаят му каза, но докато вървеше през училищния двор към изкорубената въртележка, вече беше забравил.

Спря се за момент и погледна към небето. Още беше бяло и горещо, макар че наближаваше привечер. Късно тази сутрин, след като изпълзя от джакузито и се обръсна, Дъв отиде в центъра и взе малкото останки на О’Банън. Теглото им беше колкото да се усети, че ковчегът не е празен. Но като изпълнител на завещанието той се погрижи ковчегът да бъде натоварен на кораб за Белфаст. Макс бе пожелал да бъде погребан в Арма. В същото гробище, където почиваха Шиофра и жена му. Под ирландско небе.

— Свършено — каза си той.

Кейт беше права. Стари работи. Сега трябваше да спасява собственото си семейство.

Дъв се обърна и се доближи до пясъчника. Коленичи и започна да оглежда обгорената и разцепена дъска от червено дърво, която беше посрещнала експлозията.

— Не — каза той и се изправи. — Това не е начинът.

Вече знаеше какъв вид експлозиви са използвани. Да ги свързва с кражбите от складовете в района около града нямаше скоро да го доведе донякъде.

Дъв закрачи из пясъка, като го пресяваше странично с обувката си. Уединение. Герити се нуждаеше от уединение, за да работи. Не би се доверил на никого за това място, особено на някой от алкохолиците в „О’Дауълс“. „Убийства“ притиснаха доста здраво бармана и постоянните посетители, но не постигнаха нищо, както личеше от докладите, които Дъв прочете, докато обядваше и пиеше чаша силно кафе.

Дъв излезе от пясъка и се отправи към люлките. Разгледа разтопената гума на една от седалките и внезапно захвърли пинцетите обратно в чантата. Нямаше време за такова разследване.

Превозът.

Вчера пътната полиция откри бонвила на Макс, захвърлен и изтърбушен, близо до пистата „Съфолк Даунс“. Това накара отдел „Убийства“ да предположат, че Герити работи извън Източен Бостън или дори в някой от градовете нагоре по крайбрежието, като Лин например. Не беше лишено от смисъл. Един от детективите дори беше установил, че пристанището на Лин има шамандури от стария тип, снабдени със сирени.

Но Дъв продължаваше да вярва, че Герити се крие в района на Инър Харбър. Макс беше казал, че той се придвижва с велосипед. Беше жива мъка да стигнеш с велосипед от Лин до моста на Ривър стрийт, „Копли Скуеър“ и дома на Дъв в Южен Бостън. Ако беше ходил до Фалмут, както твърдеше Кейт, това не беше на две колела.

Слънцето хвърляше дълги сенки. Преди дворът на училището да изчезне в здрача, Дъв го огледа изцяло.

Нещо проблесна над вратата. Нещо на гърба на свети Себастиан. За момент Дъв помисли, че статуята е била одраскана от отломките на въртележката. Но не. Равномерният блясък беше сребрист, а не бронзов.

Той се затича към вратата, захвърляйки чантата с инструментите.

— Какво има, лейтенант? — попита полицаят, отново изскачайки от колата.

Дъв не му обърна внимание и се изкатери по оградата, така че очите му се оказаха на едно ниво с одеждите на свети Себастиан. Нещо беше натикано в една от бронзовите гънки. Нещо посребрено.

— Извади от чантата ми една обикновена отвертка.

— Веднага — каза полицаят.

Дъв изчегърта предмета от статуята и го обърна в ръката си.

— Какво е това, сър?

— Поставка за топче.

— Моля?

— Стои на върха на оста на рулетката.

— Хазарт значи?

— Аха. — В основата имаше делфин, който скача над няколко стилизирани вълни.

— Какво значи това?

— Колело — каза Дъв, докато слизаше.

— Моля, сър?

Дъв гледаше през полицая и виждаше „Долфин Рънър“, чуваше стария докер да разказва за велосипедиста, когото видял на квартердека.

Кейт беше абсолютно права. Миналото прекалено много поглъщаше вниманието му.

 

 

— Ентропия — произнесе Герити и отпи глътка уиски направо от бутилката.

Всичко си беше на мястото.

Значеше ли това, че всичко е свършило? Герити започваше да подозира, че е така. Имаше още малко хореография, но всички танцови стъпки бяха фиксирани върху пътя към неизбежното.

— Ен… тро… пи… я — повтори той, търкаляйки сричките върху езика си. Енергията и материята на прага на деградацията до крайното състояние, тази безмълвна неподвижност, към която всяко живо същество жадува да се присъедини. Когато се опиташе да погледне отвъд тази вечер, не виждаше нищо. Или почти нищо. Пейзаж от непокътнат сняг. Еднообразна пясъчна равнина на дъното на океана.

Тази вечер ли щеше да настъпи краят?

Така изглеждаше. Беше уморен и нито едно място на света не го привличаше.

Отпи още една глътка от бушмилса и се завъртя в капитанското кресло. През прозорците на мостика гледаше мароканския кораб, който го докара в Бостън. Тъкмо палеха мачтовите светлини заради сумрака. Утре корабът отплаваше — „със или без вас“, както беше казал капитанът либиец.

Герити се опита да си представи как се промъква по бордовата стълба, как екипажът го скрива под палубата.

Но не можа.

Най-после, след цял живот френетични усилия и безкрайна борба, най-после беше в центъра на всички неща. И този център беше тъмно празно пространство. Всъщност старецът, О’Банън, беше направил интересна забележка. Лиам Макгивни беше чудесен, истински човек — а как можеше да има съвсем пусто пространство, ако такива хора съществуваха? Такива хора запълваха пустотата и правеха ентропията за посмешище. Младият Макгивни бе като бог, съвсем безстрашен. Господи, той вършеше неща, които аз самият не смеех да направя!

Изведнъж Герити смете с ръка всичко от масата.

— Можеше да ми помогнеш да унищожим всичко, копеле твърдоглаво!

Тази трагедия беше митична по своя размах. Бог е оплаквал падението на Сатаната, защото той е бил единствената друга сила във вселената, способна да разбира Него, работата Му, Неговите триумфи и мъки. Така се чувстваше и Герити, когато Лиам Макгивни изведнъж му се противопостави на площада в Кросмаглен.

— Върви по дяволите!

Стана и започна да изтръгва бурканите от гредата заедно с капачките. Запокити ги към отсрещната преграда. Те се счупиха и се разляха в широко жълто-зелено-червено ветрило по палубата. Посегна към следващия и чу скърцане по стълбите.

— Нито минута по-рано — прошепна той — и нито минута по-късно.

 

 

Дъв беше изкачил пет от стъпалата, когато инстинктът го накара да спре. Чуваше Герити да вилнее по мостика — може би беше пиян, а може би само се правеше. Пееше си едно парче на „Ю Ту“ и чупеше стъклария.

Но не това накара Дъв да спре.

Знаеше, че Райън Герити никога не би оставил входа към леговището си незаварден. Тясното стълбище, което водеше към апартамента му в Белфаст, гъмжеше от устройства.

Дъв легна по корем и заразглежда покрития с килим наклонен под на светлината, която се процеждаше от отворената врата на мостика. Веднага видя снопа жички, прикрит с паяжини. Той водеше към сенчеста ниша от едната страна на стълбите. Там се спотайваше нещо цилиндрично. Самоцелна базука — едно от най-биещите на очи устройства на Герити, което накара Дъв да внимава още повече, след като стана и продължи нагоре по стълбите.

Държеше вратата под око с насочен пистолет.

Горе Герити продължаваше да пее, леко фалшиво и заваляйки думите. „Още не съм намерил това, което търся“.

Дъв се спря на прага.

Герити седеше в капитанското кресло с гръб към Дъв и гледаше светлините на града. Той спря да пее и спокойно каза:

— Не се безпокой, Лиам. На вратата няма инфрачервени лъчи. Те са отживелица, нали знаеш. Влизай и се чувствай като у дома си. — Той се завъртя бавно в креслото и Дъв се стресна — Герити носеше черна качулка на ИРА. Беше забравил колко плашещи изглеждат очите през овалните процепи.

— Навява ли ти спомени, Лиам?

— Малко.

Герити се изсмя.

— Малко, вика.

Дъв стъпи внимателно на пода на мостика.

— Ай-ай — рязко каза Герити. — Не я ли чу?

Дъв замръзна на място. Не беше чул нищо, но имаше достатъчно акъл да не помръдне.

— Не я чу, така ли? — недоверчиво попита Герити. — След цялата ми школовка нахълтваш тук като тъпо бостънско ченге с тапи в ушите. Е, Лиам, ела по-насам и ще обсъдим първия въпрос, който изскочи.

Дъв погледна пода. Една от дъските имаше малко по-различен цвят и структура.

— Точно така, Лиам. Ти току-що докосна взривателя на скокливата ни приятелка. Стой неподвижен. И на това ще му дойде времето. И моля те, махни това гадно нещо от мен.

Дъв обаче продължаваше да държи револвера си насочен към качулката.

— Е, готов ли си да тръгваш? — попита Герити.

Дъв не отговори. Мислеше. С огорчение разбра, че е на същия хал като Франклин по време на основния курс. Колко луд беше Герити? Беше ли готов да умре, ако Дъв пробваше Бети? Несъмнено голяма част от пиянската му шеговитост беше преструвка. Герити можеше да изпие феноменални количества и да запази ума си остър като бръснач. Но имаше още нещо в гласа му, в очите му, в надменното му маниерничене, което не беше подправено. Герити беше отвъд страха.

— Закъде да тръгвам, Райън? — попита Дъв накрая.

— За ада.

— Защо?

— Защо, вика. — Герити изсумтя и смъкна качулката.

Дъв го беше видял на училищния прозорец, но тогава разстоянието беше голямо. Отблизо Герити изглеждаше изпит, тъжен и отчаяно объркан.

— Спомням си един прекрасен пролетен ден в Кросмаглен — каза той. — Бях отишъл там с група приятели да позабавляваме британците. Но се случиха някои неща. Те тръгнаха накриво и представлението се провали.

— Писна ми да се чувствам виновен.

Герити избърса врата си с качулката.

— Господи, колко си пораснал. — Той се усмихна. — Знаеш ли, скъпи Лиам, съществува още една възможност, която може би ти е убягнала през тези години…

Дъв се почуди дали не би могъл да се хвърли назад през вратата. Не можеше да изпревари детонацията, но ако се изтъркаляше по стълбите, може би щяха да пострадат само краката му.

— Не си го и помисляй — каза Герити, прочел намерението на Дъв в очите му. — Подсилих задвижващия заряд. Изхвърлянето нагоре и детонацията ще бъдат практически едновременни. — Той подпря брадичката си на събраните си ръце. — Да се върнем към Кросмаглен. Не си ли поне малко любопитен каква е тази възможност?

— Не.

Герити се нацупи престорено. Той е превъртял напълно, помисли си Дъв.

— Защо?

— Вече ми е идвало наум.

— Наистина ли… Кога?

— Наскоро, след като премислих някои неща.

— И какво измисли?

— Ти си отишъл в Кросмаглен с намерението да убиеш Шиофра и бандата. Имал си таймер на устройството.

— И какво те кара да мислиш така?

— Това е стандартна практика, когато използваш дистанционно управление. Застраховка, ако нещо предизвика смущения в честотата. Но не това е основният аргумент.

— А кое? — запита Герити, продължавайки да се усмихва.

— Ти нямаше време да натиснеш бутона, преди да се хвърля върху теб. Таймерът се включи, преди да успееш да използваш дистанционното. — Дъв замълча. — Беше решил още в Белфаст. Всички те бяха обречени само защото ти вярваха.

— Но защо бих сторил толкова ужасно нещо на собствените си другари? — попита Герити.

— Ти ги презираше. Бяха се превърнали в твой образ и подобие и ти започна да ги мразиш толкова, колкото мразиш и себе си.

Герити изглеждаше замислен и изненадан.

— Не съм се замислял.

— Иска ли питане.

— Добре, щом съм толкова ужасен, мисля, че най-добре е да умра. Би ли бил така любезен да си махнеш крака от взривателя? Събуди старата Бети и нека тя ни отведе за ръка в мрака.

Дъв се огледа крадешком. Трябваше му някаква мебел или нещо такова, което да го защити от експлозията. Масата, върху която се бе облакътил Герити, беше прекалено далече.

— За какво мислиш в момента, Лиам? Не се опитвай да ме накажеш с мълчание, не и след всичките тези години. Нямаш представа как съм очаквал този малък разговор. Нещо не е наред ли?

Ръката на Дъв започваше да го боли от силното стискане. Леко разхлаби хватката.

— Може би мислиш за жена си Кейт? Красивата Кейт с пламтящата коса. И хубавата ти малка доведена дъщеря? — Герити силно тропна по пода с два крака.

Дъв почувства как вибрациите минават покрай него. Трепна против волята си, което накара Герити да го направи весело още веднъж.

— Хвърли ми пистолета, Лиам. Освен ако не си също толкова готов да умреш, колкото и аз. Докато Бети спи, съществува възможността да ме победиш… Нали така? Ако тя избухне, всичко е загубено — и Кейт, и Лизи могат да сложат траур веднага щом твоите детективи ни изстържат от стената. Потиш се, Лиам.

Нямаше нужда да му казва. От косата във врата му се стичаше малка струйка. Не можеше да реши дали е гореща или студена.

— Говори — помоли го Герити.

— Ще умра в мир, ако знам, че и ти идваш с мен, а те са в безопасност.

— Да, би могъл. Но има една пречка.

— За какво говориш?

Герити посегна към телевизора на пода до него, но спря, щом Дъв вдигна револвера си на нивото на очите.

— Спокойно, Лиам. Може ли просто да пусна телевизора?

След секунда Дъв кимна и Герити включи апарата. Стара черно-бяла „Силвания“.

— Ако вестникът не лъже, ще видим… А, ето…

Камерата показваше тълпа в общ план. Хората ставаха от шезлонгите и одеялата за пикник. Дъв разпозна в сумрака МТИ от другата страна на Чарлс Ривър. Сърцето му за момент спря да бие, когато се показа „Хач Шел“. На сцената бяха „Бостън Попс“, които засвириха националния химн. Някак си се беше надявал, че Герити вярва, че Кейт и Лизи още са на носа.

— Какво си направил? — попита той и гласът му прозвуча слабо дори и в собствените му уши.

— Само неизбежното, Лиам — отвърна Герити. — Само това, което ти задвижи в момента, когато се обърна срещу мен в Кросмаглен.

Камерата се фокусира върху секциите в оркестъра. Ударните. Дървените духови. Дъхът на Дъв секна при вида на Кейт, която със съсредоточено лице се поклащаше в ритъма, сложила цигулката под брадичката си.

— Предполагам, че малката Лизи има хубаво място, щом мама участва в представлението. Децата толкова обичат фойерверките. Мисля, че всички ги обичаме дълбоко вътре в нас. Почти виждам трептящите светлини.

Дъв захапа отвътре бузата си, за да не натисне спусъка. Никога не бе изпитвал толкова силен импулс като този да вкара всичките шест куршума в лицето на Герити.

— Направи го, Лиам — каза той с гадна усмивка. — Докажи, че съм прав във всичко, което си мисля за теб.

Дъв трябваше да стори нещо. Подтикът беше непреодолим. Той вдигна петлето, така че съвсем слабо натискане на спусъка да е достатъчно.

Моментът отмина. Нямаше експлозия. Нямаше дим.

— И тъй — каза Герити, — ти все още искаш да ги спасиш. И двамата знаем какво следва от това. Да ме държиш жив, докато научиш каква дяволщина съм измислил. Пистолетът, Лиам, моля те.

Дъв не беше в състояние да се помръдне.

— Пистолета! — извика Герити.

Дъв освободи ударника и подхвърли оръжието на Герити, който го пое и веднага го изхвърли през един от илюминаторите.

— Мразя пистолети — каза той, седна отново и сплете пръсти зад главата си. — Коя от нишките ми те доведе дотук?

Дъв извади поставката от джоба си.

— А — каза Герити, — най-очевидната. — Изглеждаше разочарован.

— Как отиде до Фалмут? — попита Дъв.

— С автобуса. В тази страна май само отрепките се возят с автобус.

— Защо не уби Кейт и Лизи там?

— Там ли, мислиш, е цялата работа… В убиването?

Дъв не знаеше какво да отговори.

— Искаш ли наистина да разбереш, Лиам?

— Да, искам — каза Дъв толкова тихо, колкото можеше, без да шепне.

— Имаш ли представа как се чувстваш, когато те е предал човек, който ти е бил скъп като брат?

Дъв понижи гласа си още малко:

— Защо да съм бил по-значителен от останалите?

Имаше резултат. Герити стана и закуца напред, намалявайки наполовина разстоянието между тях.

— Защо ли, Лиам? — повтори той. — Останалите бяха плява. Ти беше единственият, надарен с въображение. С чувство за лоялност. Имаш ли представа какво можехме да постигнем двамата през тези години?

— Кръвопролития и терор?

Герити се намръщи и направи още една крачка напред.

— Какво? Говори по-високо.

Дъв повтори същите думи със същата сила.

Герити отново пристъпи напред.

— Опитвам се да…

Дъв сграбчи Герити за врата, дръпна го към себе си и падна назад. Зарови лице в рамото на Герити, когато двамата едновременно се свлякоха на пода. Две експлозии, почти едновременни, както Герити беше обещал, изпълниха помещението с дим — задвижващият и детонационният заряд на Бети.

После настъпи тишина.

Дъв погледна Герити в очите. Търсеше следи от болка или шок, но не видя такива. Само слабо веселие, което се засили, когато Герити се изправи на четири крака и се извърна, за да покаже на Дъв гърба си.

От якето и панталоните капеше червена боя.

— Мислеше да направиш заслон от стария си другар, а, Лиам? — попита той. Сухожилията на врата му изпъкнаха, когато той вдигна юмрук и изкрещя: — Аз съм ръководителят!

Дъв се опита да извърне лицето си, но беше прекалено късно. Герити го удари по устата и той веднага усети вкуса на кръв. Щом шокът отмина, той се привдигна, търсейки крака на Герити. Ритник в ребрата обаче го просна обратно на пода. Задушаваща агония. Дъв пропълзя по пода и се опита да се изправи, като се подпре на стената.

Герити стоеше до мивката. Той взе един контейнер Сили Пати от поставката за яйца и го отвори.

— Пазя си най-добрата шмекерия за теб. — Той изсипа в канала някакво блестящо вещество. — Бомбите настрана. Това е живак, Лиам — и той ще наклони везните на правосъдието!

Дъв се опита да се изправи, но краката му още не го слушаха.

— Време е — каза Герити, куцайки към него по палубата.

Дъв се вкопчи в глезена му и го събори на земята. Но Герити успя да грабне белезниците от колана му. Дъв се хвърли напред, за да си ги вземе обратно, но посегна безпомощно във въздуха и Герити щракна едната гривна около лявата му китка.

Дъв замахна с дясната си ръка и улучи челюстта му. В отговор той заби лакътя си в носа на Дъв.

Кихайки кръв, Дъв сляпо се опита да попречи на Герити да дръпне нагоре лявата му ръка с белезниците. Той млатеше със свободния си юмрук и риташе, но усети, че Герити бавно доближава другата гривна до перилото на стената. Тя вече се затваряше около перилото, когато Дъв пъхна вътре върха на обувката си.

Герити пусна белезниците и се обърна, за да удари Дъв. Замахна за бърз удар, но Дъв го ритна с пета в капачката на левия крак.

— Дяволите да те вземат! — извика той, залитна и падна на колене.

Дъв скочи върху него и двамата се изпързаляха през вратата, като ги спря само триенето на килима. Той удари Герити два пъти в лицето, но другият го стисна и се изтърколи през площадката. Премятаха се свободно по стълбите, докато Дъв разбра какво има наум Герити. Базуката. Той се опита да извърти врага си така, че да се окаже между него и дулото. Но падането им беше толкова хаотично, че Дъв нямаше представа кой от двамата е в опасност, докато единият удари жицата и ги обгърна ярка светлина. В този момент почувства, че в долната част на левия му крак се забиват леденостудени игли.

— Господи! — извика от болка той, когато двамата спряха в подножието на стълбите. Половин дузина пирони се подаваха от прасеца му.

Герити изрева триумфално:

— Око за око! Крак за крак! — Сетне обви ръка около врата на Дъв и я стисна като менгеме.

Дъв докопа пироните.

— Точно в този момент, скъпи Лиам — каза Герити, останал без дъх, — живакът капе от третата палуба… — Дъв хвана пироните и ги изтръгна от плътта си, докато Герити продължаваше да го души — … в една стара тоалетна. Оттам…

Дъв, който започваше да се чувства замаян, посегна към очите на Герити. Трябва да беше бръкнал в някое от двете, защото Герити се дръпна, издавайки гърлени звуци.

Дъв отново се хвърли към него и го хвана за китката. Те се изтъркаляха по наклонената палуба на салона към застоялата вода, насъбрала се от страната на щирборда, събаряйки по пътя си игралните маси.

Тогава Дъв усети, че плочата под него поддава.

Герити го блъсна, почти потапяйки го във водата, и се изкатери по килима на сигурно място.

Дъв се опита да направи същото, но прогнилата палуба под него започна да пропада. Вдигна се облак от ръжда, който го задушаваше. Чуваше как парчетата от плочата се удрят с дрънчене в металните повърхности далече долу.

Пропадаше в дупката, която продължаваше да се разширява.

— До пода на машинното отделение долу има десет метра, Лиам — равнодушно каза Герити. — С известна доза късмет ще пристигнеш там едновременно с живака. Той ще запали фитил, който завършва в прекрасна смес от бариев нитрат и нафта. Схващаш ли?

Дъв се опита да се хване за просмукания с вода килим над него, но той се разпадна на парчета в ръцете му.

Напречните греди. Трябваше да минават някъде под палубата.

Докато пропадаше все по-надолу върху купчина смърдящ на гнило килим, той потърси с крака някоя греда. Откри една и обви ръце около нея точно когато цялата плоча изстена и се срина в тъмнината. Нараненият му крак го изгаряше. Но той продължи да виси на ръце, борейки се за въздух и опора, когато отгоре върху наведената му глава се изсипа порой. Той отмина, последните капки отекваха в трюма, а на ръба се появи главата на Герити. Той щракна запалката си и размаха пламъка напред-назад, докато гледаше покрай Дъв. Накрая каза:

— Слава богу — за момент си помислих, че си наводнил малкия ми проект. Искаш ли ръка?

Дъв знаеше, че не може да продължава да виси още дълго. Но не можеше да си наложи да моли за помощ.

Усмихнатото лице на Герити изглеждаше като мутра на вампир на светлината на запалката.

— О, хайде, Лиам — не искаш да преживееш второ падение… Нали? — Той замълча. — Сега живакът се върти по една очарователна играчка, която купих пред „Св. Себастиан“ — ролба за топчета. Готов ли си вече да ти подам ръка?

Дъв захапа вътрешната страна на бузата си.

— Много добре, Лиам. В такъв случай позволи ми да ти предложа крака си.

Герити се доближи и застана на ръба. Постави обувката си върху дясната ръка на Дъв. Бавно натисна с пета, все по-силно и по-силно.

Дъв видя отворената гривна, която висеше от лявата му китка. Той я хвърли нагоре, но успя само да плесне пищяла на Герити първия път.

Герити се изкикоти объркано и вдигна крака си от ръката на Дъв.

— Какво, по дяволите…

При втория опит белезниците се затвориха около глезена му.

Дъв се пусна от гредата и скочи. Падна около половин метър, преди Герити да се изтърси върху гредата. Той се опита да запази равновесие, но Дъв залюля крака си и го бутна от другата страна.

Герити изрева, когато главата му прелетя метър и осемдесет надолу и спря с разтърсване.

Веригата на белезниците беше преметната през гредата. От едната страна беше глезенът на Герити, а от другата — китката на Дъв.

Висейки с главата надолу, Герити внезапно се изсмя.

— Не обърна много внимание на тази греда, нали?

Дъв се напрегна да погледне.

— Ръждясала е, проклет глупак такъв — каза Герити.

На десет метра под себе си Дъв виждаше слабата светлина на запалката върху една от плочите на трюма.

Варели с нафта. Силна миризма на гориво и бариев нитрат.

Зверски го болеше китката. Имаше чувството, че всеки момент ще се откъсне от ставата.

— Ето ни — безгрижно каза Герити — отново съединени в едно. — Той започна да пее:

Хлапе бях още с буйна глава,

но четох аз как Гърция или Рим

пратили смело за свойта свобода

триста и трима да измрат до един.

И после все се молех за деня,

когато ще се пръснат като дим

нашите окови, ръждиви от кръвта.

И Ирландия…

Ужасяващо чувство на пропадане накара Герити да млъкне, а Дъв да затвори очи. Ръждясалата греда постепенно се огъваше под тежестта на двамата.

Дъв зарови в джоба си за ключовете. За мъничкия хромиран ключ от белезниците.

— Не се противи, Лиам. Писано ни е било да умрем заедно. Иска ми се само да можеше да видиш взривателя оттук. Взривател на взривателите. Страдивариус на взривателите!

Дъв най-после измъкна връзката ключове. Поднесе я към очите си, но Герити ритна ръката му.

Ключовете проблеснаха и паднаха върху плочите на трюма.

— Отново ме разочароваш, Лиам.

Дъв се протегна и го удари право в лицето.

Но той само се заля в смях.

— Идваш с мен в ада, момчето ми!

Гредата поддаде още няколко сантиметра и отново спря. По вдигнатото нагоре лице на Дъв се посипа ръжда. Той помисли, че си въобразява нещо невероятно, човешка фигура в полумрака на салона.

— Франклин? — учудено попита той.

— Да… Какво, по дяволите, правите? — запита сержантът, палейки фенерчето си.

— Свързани сме с белезниците — бързо каза Дъв, хвърляйки поглед нагоре. — Разкарай това проклето нещо и намери с какво да срежеш веригата.

— Не! — изрева Герити и започна да се клати напред-назад очевидно опитвайки се да пречупи гредата. Дъв се опита да го укроти, но той започна да се люлее още по-яростно.

— Не ми прави това, Лиам!

Гредата поддаде с още десетина сантиметра.

Франклин се появи отново и сложи фенерчето си на палубата. В дясната си ръка държеше пожарникарска брадва. Той подаде лявата на Дъв и каза:

— Дръж се здраво!

Дъв се хвана и Франклин удари веригата с острието. В този момент Герити се опитваше да се сгъне на две и да докопа гредата. Гледаше право в Дъв, когато започна да пада. В очите му почти моментално се появи кротко примирение.

Тялото му се удари глухо в един от цилиндрите и остана проснато върху платформата.

— Господи — каза Франклин и издърпа Дъв. — Тоя беше напълно луд.

— Бягай! — каза Дъв, макар че не му беше останал дъх да го направи. — Целият кораб е миниран!