Кърк Мичъл
Взрив (15)

15.

Гласът беше почти като на онзи Райън Герити, който обичаше да води съучастниците си в ъгъла на училищния двор и да се хвали с последните си престъпления. Например да подпали британското знаме, което се развяваше пред презвитерианската църква, и на негово място да окачи котката на свещеника. Или да сложи захар в английския форд на полицейския началник.

— Съжалявам за вашия Манфред, момчета — казваше гласът му от касетофона, — но си е типичен американизъм да се разчита толкова много на техниката. Това, което ви гледа през лабиринта, е плът, кръв и кости.

Дъв удари стопа.

Не, имаше нещо ново в гласа му. Нещо на светлинни години разстояние от онази младежка радост от разрушенията и жестокостта. Дъв не можеше точно да го определи. Може би беше прокрадваща се кипяща ярост, която бързо стопяваше разума на Герити. Той винаги е бил жесток, но и пресметлив. По-рано никога не би направил нещо, което би могло случайно да навреди на собствената му кауза. Като да седне да се обажда на ченгетата след бомбен атентат от чисто злорадство.

Независимо дали го осъзнаваше или не, Герити се държеше, като че ли това е последното дело в живота му.

И това плашеше Дъв повече от всичко друго.

Зад него вратата на стаята за инструктаж се отвори. Чу я отново да се затваря. При нормални условия не би й обърнал внимание, но сега се извъртя да хвърли един поглед. Беше Франклин, но спокойно би могъл да бъде и Герити. В това състояние той беше способен на всичко. Колкото по-нелепо и опасно, толкова по-привлекателно за него.

— Изглеждаш отвратително — каза Дъв и се извърна отново към касетофона.

— Добро утро и на вас, лейтенант. С тези дрехи ли спахте?

— Всъщност да. — Дъв върна лентата и я пусна отново.

— … толкова много на техниката. Това, което ви гледа през лабиринта, е плът, кръв и кости.

— Какво е това? — попита Франклин.

— Чакай малко. — Дъв отново превъртя лентата и я пусна, слушайки внимателно, после пак я върна. — Дойде вчера вечерта малко след приключване на работното време.

Франклин възседна стола и подпря брадичката си на облегалката.

— Нашият човек ли е?

— Да… Идентифицира се като Райън Герити на записа.

— Звучи, като че ли здраво му хлопа дъската.

— Абсолютно — каза Дъв. — Чуй това:

— … това, което ви гледа през лабиринта, е плът…

Дъв спря касетата и погледна Франклин.

— Какво?

— Не чу ли?

— Да, гласа.

— Не, забрави това — раздразнено каза Дъв. — Нещо на заден план. Слушай сега:

— … гледа през лабиринта…

Дъв видя, че Франклин най-после е забелязал жаловития звук зад думите на Герити. Стон, напомнящ човешки.

— Корабна сирена? — предположи Франклин.

Дъв поклати глава и запали цигара. Три пакета от последната му вечеря, състояща се от миди и пепси, насам.

— Прекалено е приглушено. Това е шамандура.

— И какво — той е близо до вода, така ли? Бостън е заобиколен от вода. Сигурно има хиляда шамандури.

— Не и като тези — каза Дъв. — Сега използват камбани, не сирени. Освен старите в Инър Харбър. Собствениците на капанчетата искаха да ги запазят. Смятат, че създават атмосфера. — Дъв посегна към телефона и натисна бутона на интеркома. Рорк вдигна и измляска, като че ли се събуждаше от сън.

— Капитане, Дъв се обажда. Ела долу. Най-после имам нещо.

— Веднага, Джим.

Цигарата на Дъв насълзяваше окото му. Той я махна от ъгълчето на устата си и пренави лентата. Почувства погледа на Франклин.

— Какво още имаш, лейтенант? — попита сержантът.

Дъв го изгледа остро, но не каза нищо.

— Класата си е класа — продължи сержантът, — но и невероятното си е невероятно. Откъде знаеше, че в уредбата ми има два взривателя? Това е направо изумително, нищо, че става дума за тебе. И ако не беше част от този екип, още щяхме да си блъскаме главите какво е станало с Макнолти. — Той замълча. — Но ако те нямаше теб, може би изобщо нямаше да има експлозия на моста и Бланкет щеше още да е жив.

Странно, но Дъв се сети за инструкциите на Герити в миналото, в случай че го хванат и разпитват. Поддържай визуалния контакт. Недей да изглеждаш прекалено изплашен. Остани спокоен, открит и непосредствен. И каквото и да правиш, недей да докосваш устните си с пръсти, след като си излъгал.

Дъв се усмихна престорено объркан.

— Какво?

— Чу ме, човече. Той ти се обади веднага след като Дърджин и Кортес загинаха на площада. Видях лицето ти. Изглеждаше точно по същия начин както сега, когато слушаше касетата.

— Антъни, може и да не го осъзнаваш — меко каза Дъв, — но това, което се случи в апартамента ти, те е изкарало от релси. Това е предвидим модел на поведение, окей? Първо, ти си уплашен, след като си бил измъчван по този начин… — Франклин се загледа в ъгъла на стаята. — После се ядосваш — продължи Дъв, — адски се ядосваш. Някакво копеле те е накарало почти да се насереш в гащите. Но къде го този кучи син? Не знаеш, нали така? Обаче все още си бесен, нали? Трябва да си го изкараш на някого или ще експлодираш. И кой е подръка? Аз, Дъв. Всезнаещият хуй, който ти извади кестените от огъня. И който те видя да се потиш могъщо.

— Дрън-дрън — каза Франклин ожесточено.

Точно когато Дъв си мислеше, че малко го е разколебал, той се облегна назад.

— Така ли? Е, не знам колко пъти съм минавал през това. — После характерът му взе връх. — И само затова не съм ти изхвърлил от стола наглия гъз.

— Направи го, лейтенант, ако наистина не съм прав.

Дъв прекара ръка през косата си, усмихна се и понижи гласа си:

— Предполагам, че си го заслужавам. Ако се мотаеш с тъпанари, започваш и ти да говориш като тях. Явно съм се занимавал прекалено дълго с бомбаджии.

— Не знам с какво си се занимавал, Дъв — каза Франклин. — Но ти си причината за тази гадост.

— Знаеш ли какво говориш?

— Да. И ти също. И това няма нищо общо с остра стресова реакция, стокхолмския синдром^[1] или с каквото и да е, освен теб, Джеймс Дъв, и факта, че ти привличаш мълниите. — Ръцете на Франклин задърпаха сапьорската му униформа. — Превърнал съм се в подвижна мишена като останалите будали. Искам истината, по дяволите! Да не мислиш, че ще поверя съдбата си на някакво надуто копеле, което даже не ме харесва.

Дъв понечи да си запали цигара, но видя, че една още гори в пепелника.

— Ще научиш истината. Цялата. Скоро. Но засега те моля да направиш това, което е най-добро за екипа.

— Най-добро за екипа или най-добро за теб?

Дъв сграбчи в шепата си ризата на Франклин и го вдигна на крака.

— Прав си, изобщо не те харесвам! — изръмжа той, като едва не го удари. — Но заради тази униформа това няма значение. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да те запазя жив. И ако имаш капка мозък, ще сториш всичко възможно да съм наоколо, за да мога да го направя. Прецакай ме, и Герити е изцяло твой!

Вратата изщрака и Рорк застана в стаята, усмихвайки се с неудобство.

— Какво става?

— Питайте лейтенанта — отвърна Франклин на излизане, като приглаждаше с ръка предницата на ризата си. Тръшна вратата след себе си.

Рорк се приближи.

— За какво беше всичко?

— Човекът просто е под напрежение. Като всички нас — каза Дъв, надявайки се, че червенината на лицето му е изчезнала. Пусна касетофона. — Чуй това…

Слушайки радостния глас на Герити, Дъв разбра, че е загубил втората си схватка с моралната дилема, която Райън му бе поставил. Беше на косъм да се обясни с Франклин.

Но не го направи.

 

 

Макс О’Банън не стана с останалите, когато бялата точка рикошира от Зеленото чудовище. С ъгълчето на окото си видя Мо Воун да заобикаля първа база и с лекота да изприпква към трета, но по-голямата част от вниманието му беше насочена към продавача на хотдог, който се качваше по пътеката — прегърбен от възрастта, с обезформен нос, резултат от неуспешна кариера като боксьор категория петел.

Щом тълпата седна, О’Банън скочи от мястото си до пътеката.

— Хотдог!

Продавачът се навъси. Страшно се радваше, че има клиент, няма що. Той се спря и отвори сандъчето си.

— Какво правиш тук, О’Банън? Тук не се продава „Бушмилс“, а когато слънцето се вдигне над трибуните, ще се разтопиш като голяма буца мас.

— И аз се радвам да те видя, Бойл — каза О’Банън и отново седна. — Два хотдога, четири кетчупа, шест горчици и осем соса.

— Да пратя ли междувременно за хрян и още нещо?

— Стига си мърморил. Престъпление ли е, че ги обичам по-пикантни? Как си?

— Краката направо ще ме скъсат. — Бойл бръкна за хотдозите на О’Банън под първия слой. Така се овлажняваха. — Но ако не ме боляха през цялото време, щях да помисля, че нещо с мен не е наред. Четири долара, О’Банън — и вече си в пенсия, така че няма да минеш, като само си покажеш значката.

— Работил ли съм те някога така?

— Дяволът лови ли протестанти?

— Добре де, и да съм го правил, било е инцидентно.

Бойл изръмжа:

— Инцидентно, вика.

— Естествено — с мляскане каза О’Банън. — Мислех си, че ме черпиш от добро сърце. Седни за малко.

— Да бе, да. Да седна и да ме уволнят после.

— Видях те да изседяваш целия мач на звездите през шейсет и първа и не се опитвай да го отречеш. В деветия ининг беше едно на едно и ако не беше заваляло, щеше още да си седиш.

— Добре, добре. — Бойл се озърна и седна на стъпалото до мястото на О’Банън. — Нямаше нужда да ме шантажираш.

О’Банън се изхили.

— Тъй… още ли събираш пари за горещи картофи за старата родина?

— Да не би да работиш за Скотланд Ярд?

— Не, за себе си. Слушай, ти и момчетата да сте помогнали на някой действащ на своя глава брат, който отскоро е в града, а?

— По дяволите, Макс — не каза, че съм на разпит. Дай ми четирите долара и си тръгвам. — Бойл се надигна, но О’Банън го задържа.

— Леко, приятел. — О’Банън сложи хотдога в скута си, измъкна от джоба си сгъната снимка и я мушна в ръката на Бойл.

Продавачът я разгъна и видя петдесетдоларовата банкнота, поставена вътре. Той се вгледа във фотографията само за секунда, върна я и прибра банкнотата.

— Откъде я имаш?

— Имам си мои източници — Всъщност патрулите ги бяха получили с тонове, но О’Банън не счете за нужно да го споменава. — Името му е Герити — продължи той. — Райън Герити. Но не вярвам да използва това име в града. Ако с момчетата сте му направили някакви услуги, нанесли сте вреда на каузата.

— Кога изобщо те е вълнувала каузата? — кисело попита Бойл.

О’Банън се ухили и каза шепнешком:

— Когато ме обвиняваш в нещо подобно, най-добре е да си усмихнат, приятел, иначе ще се търколиш надолу с алуминиевата си кутия вместо корона. — Скочи на крака и изръкопляска, когато питчърът на Детройт прехвърли първа база и Воун направи хоум. — Е това е! — О’Банън седна и отново понижи глас: — Всяка нощ се моля за свободата на Ирландия. Един остров, една нация. Католици и протестанти, които живеят в мир под зелено-оранжевия флаг. Това винаги е било мечтата ми. Но не виждам какво могат да помогнат бомбите. Бомбите носят смъртта на невинни деца и недей да отричаш, че парите, които събираш отиват и за това, Тимоти Бойл.

Продавачът сви устни.

— Герити е смъртоносен — продължи О’Банън. — Убива бостънски ченгета наляво-надясно. Да не говорим за ирландците, които е убил, като е избягал от Касъл Глей. Но съм склонен да оставя това настрана за момента.

Бойл доби притеснен вид.

— Какво искаш? Среща ли?

— Среща, ако може да бъде уредена. Ако не, само местонахождението му.

— Няма да го предам, О’Банън. Не съм някакъв проклет Юда. Ако ще се срещаш с него, ще дойдеш сам. Без телефон. И без пистолет на кръста.

— Това неговите условия ли са?

— Това са общите условия.

След малко О’Банън кимна.

— Хората от Арма ядат като прасета — каза Бойл и стана. — Свършиха ми се подправките. Връщам се след малко с горчица за теб.

О’Банън започна да развива втория си хотдог, но изведнъж го хвърли под седалката. Джими Дъв ще припадне, ако научи. Но ако е рекъл господ, той нямаше да научи нищо, докато не хванеха Герити. Да отиде на срещата без оръжие не беше проблем за О’Банън. Ръцете му още чувстваха гнева от това, което този човек беше направил на племенницата му. Този гняв му даваше сила.

Инингът завърши със страйк аут. Клеменс отново изведе „Ред Сокс“ на игрището.

— Хайде, момчета — разсеяно произнесе О’Банън.

Още мислеше за Герити. Да, това беше единственият начин. Да държи Лиам настрана. Той се беше настрадал. О’Банън си спомни първия път, когато чу за Лиам Макгивни. Беше на погребението на Шиофра. Докато вървяха зад ковчега, един приятел на неговия брат му разказа какво е направил Герити в Кросмаглен. И как едно момче от същата група, мършав дребосък, влюбен в Шиофра, се опитал да попречи на жертвоприношението. „Къде е момчето сега?“ — попита тогава О’Банън. По крайбрежието на графството Даун, криейки се и без да знае дали ще го застрелят ИРА или британците. „Пратете ми го — рече О’Банън. — Вкарайте го на някой кораб за Бостън и аз ще намеря живот за него“. Лиам пристигна няколко седмици по-късно и представляваше най-тъжната гледка, която О’Банън беше виждал някога — тийнейджър с поглед на осемдесетгодишен. Макс беше на служба и се направи, че го арестува за скитничество, а след това го доведе вкъщи при жена си, за да му осигури поне малко майчина ласка, от която се нуждаеше. Ема даде на Дъв новото му име. „Дъв^[2] — каза тя. — След всичко, през което е минал, е останал добър като гълъб“.

Бойл се върна, погледът му беше хладен.

— Да видим дали това ще ти стигне — каза той и връчи на О’Банън шепа пакетчета с горчица, преди да продължи надолу.

Между тях имаше листче, на което беше надраскано: „Бар О’Дауълс. Сам.“