Кърк Мичъл
Взрив (14)

14.

Кейт започваше да намразва убежището на О’Банън.

Дървеният под скърцаше посред нощ без видима причина. Мебелите смърдяха на плесен. Прозорецът беше безнадеждно зацапан със сол, което я караше да се чувства, като че ли се намира в мръсен рибарник. Дори Лизи започваше да се отегчава. Водата беше наистина прекалено студена за къпане и нямаше с кого да си играе.

Рано сутринта нарушиха разпорежданията на Дъв и излязоха. Отидоха с колата до резервата в Източен Фалмут и се разходиха по тясната, криволичеща пътека през храсталаците и тресавищата. Над главите им се стрелкаха подобно на прилепи полски лястовици, а Лизи се кълнеше, че е видяла заек — или нещо подобно — да подскача по една дюна. На връщане Кейт се отби в магазина в Титикет за някои неща, включително и хвърчило, с което се надяваше да намери занимание на Лизи за няколко дни.

Сега, застанала на пост върху брулената от вятъра тераса, Кейт гледаше как дъщеря й търчи напред-назад по плажа и се опитва да вдигне хвърчилото във въздуха.

— Не, буболече — извика Кейт. Навлажни с език крайчетата на пръстите си, за да напомни на Лизи как да определи посоката на вятъра.

Детето най-после разбра, че бризът идва от югозапад, и се обърна. Хвърчилото литна нагоре, но после се заби в пясъка.

— Счупи ли се? — извика Кейт.

Лизи поклати глава, но ръцете й бяха на хълбоците.

Всяко нещо завършваше с неуспех.

Кейт се върна във вилата.

— Докога, Дъв? — каза тя гласно. Още няколко такива дни и собственоръчно щеше да взриви това място. Помисли си да му се обади, но се отказа, когато си представи реакцията му — раздразнение, че е почувствала нужда да го направи. Но той не й се беше обаждал. Не че беше обещал, но защо, по дяволите, не звъннеше?

Набра номера.

— Дъв. — Звучеше, като че ли е останал без дъх.

— Аз съм — каза тя.

Пауза. Продължаваше да диша тежко.

— Какво има, Кейт? Добре ли си?

— Страхотно. Никога не съм била по-добре. А ти?

— Ами, по-добре, отколкото преди три минути.

— Къде си?

— В спалнята на Франклин.

— Новия?

— Аха — каза Дъв.

— Какво правиш там?

— Нали ги знаеш новобранците. Вечно им бръмчи нещо в главата.

— Двамата добре ли я карате?

— Общо взето. — Гласът му заглъхна. Сигурно вървеше с мобифона, търсейки по-усамотено място. — Убедена ли си, че всичко е наред?

Тъкмо си отвори устата за още един неискрен отговор, когато той постави ръка върху слушалката. Приглушеният му глас каза на някого:

— Не, не пускайте проклетите наематели. Още не сме свършили тук. Трябва да махнем устройството. — Обърна се отново към нея: — Та как е Лизи?

Въпросът му остана без отговор няколко секунди. Тя току-що беше осъзнала, че са намерили бомба в дома на Франклин. Бързо каза:

— Изгоряла е от слънцето, но е добре. Прекарва си чудесно. Слушай, явно си зает. Даже не знам защо ти се обадих.

Затвори и отиде отново на терасата.

Хвърчилото най-после се вдигна. Кейт изръкопляска и Лизи доволно й махна със свободната си ръка.

Във Фалмут имаше музей на открито. Можеха да отидат с Лизи утре сутринта. На пазара й беше попаднала рекламна диплянка. Две реставрирани къщи от епохата на китоловната промишленост. Съвременна живопис, стъклария и порцелан. Дърворезба. И фермерска техника в хамбара.

Внезапно очите й се навлажниха от яд.

— Майната му на музея — каза тя и влезе вътре при телефона.

— Дъв слуша.

— Знаеш ли какво ме вбесява, копеле такова!

— Имаш ли нещо против да изчакаш само една минута?

— Съвсем не — каза тя с хладния учтив тон на стара мома. Скръсти ръце и зачака.

След двайсет секунди той отново се обади.

— Окей, Кейт О’Брейди, какво те вбесява? — Гласът му кънтеше. Беше в банята. Звучеше вбесяващо разумно.

— Това, че ме накара да се чувствам като глупачка. За бога, Дъв, не смяташе ли, че съм достатъчно голямо момиче да се справя?

Мълчание.

— Отговори ми, Дъв, иначе се връщам в Бостън да си проведем разговора.

— Слушай — каза той напълно капнал. — Не съм сигурен, че аз съм достатъчно голям да се справя.

— Какво трябва да значи това?

— Не знам. Не може ли да го отложим за след няколко дни?

— Не.

— Знаех си. — Чу го да си поема дъх и да издиша бавно. — Страхувах се — каза той.

— Защо?

— Това е нещо извън представите ти. Страхувах се, че истината няма да ти хареса.

— Щеше ли някога да ми кажеш?

— Не съм сигурен, Кейти. Това е честен въпрос, но не знам. Не исках да те загубя. И продължавам да не искам.

— Някога минавало ли ти е през ума да ми кажеш?

— Разбира се. Особено когато започнаха кошмарите. Но ако искаш да ти кажа, че само съм отлагал, не е така.

Тя допря пръст до устните си, за да не се разтреперят, и попита:

— Наистина ли си смятал, че нямам достатъчно въображение да те разбера?

Отново дълго мълчание.

— О, Дъв — каза тя. Беше толкова разочарована, че се разплака.

— Това е съвсем чужд свят, Кейти — тази Ирландия. Тя не е старомодният малък остров на детелините и елфите, за който вие, американските падита, си мислите, когато празнувате на седемнайсети март. Това е дяволска въртележка, на която никога не си се качвала. В Белфаст се налага да го правиш, независимо дали искаш или не. Изборът е нещо, което имаш чак когато избягаш в Америка. Би ми отнело цял ден да ти разказвам за всички гадости, които съм направил. И за гадостите, които са ми направили на мен.

— Забрави това — защо ме излъга?

— Излъгал ли съм те? Мисля, че правех като в Белфаст. Играта, на която се научих, за да оцелея. Балансирах между истината и лъжата. Давах ти съдържанието без контекста.

— Що за отговор…

— Не, изслушай ме. Да, имах трудно детство. Имах сума неприятности с властите. Те бяха врагове на моя народ. На твоя народ. Така бях научен да гледам на тях. Като на чужденци и врагове. Аз бях войник. Нищо повече или по-малко от това. Правех бомби и после ги поставях, за да си отмъстя на окупационната армия. — Думите му вече излитаха скорострелно. — Да, родителите ми умряха при пожар. Но той не беше нещастен случай, причинен от пушене в леглото. Баща ми, пиян както винаги, се изказа в подкрепа на ИРА. На следващата нощ хвърлиха коктейл „Молотов“ през прозореца. Двамата гледаха „Пушеци“ по теле…

— Спри — умолително каза тя. Той беше прав. Прекалено много беше. Пропастта, за която говореше, беше истинска. — Аз… Аз трябва да видя какво прави Лизи.

— Кейт, ще дойда веднага щом мога. През следващите един-два дни. Имам снимка на Герити. Искам добре да я разгледаш. Междувременно искам да…

— Не — отряза тя. — Не искам да я виждам. Не искам да се занимавам повече с това, Дъв.

Постоя няколко минути разплакана, хваната за ръба на кухненската маса. Чувстваше се обидена и опустошена, почти изнасилена от това, че е спала с човек, който е правил бомби. Не само ги е обезвреждал. Направо ги е произвеждал. После изведнъж се сети за Лизи и излезе навън.

Хвърчилото не се виждаше. Детето също.

 

 

Герити откри вилата благодарение на ранглъра. Той беше паркиран пред вехтата постройка. Всички стъпки в пясъка наоколо бяха прекалено малки, за да са на Макгивни. Значи Лиам вероятно е скрил семейството си тук, а той самият с останал в Бостън.

Това се потвърди по-късно сутринта, когато жена му и доведената му дъщеря излязоха на терасата да закусят. Герити ги наблюдаваше от билото на една близка дюна. Тук, до някаква стара ограда, закопа куфара, който носеше със себе си в автобуса от Бостън.

След като се нахраниха, майката и дъщерята отпътуваха с ранглъра. Това предизвика у него пристъп на безпокойство, докато влезе във вилата, отваряйки ключалката с шперц. Бяха оставили багажа си, а също и цигулката на Кейт.

Всъщност не носеха много багаж със себе си — по една чанта всяка. Нямаше да стоят дълго. Нищо чудно. Вилата му напомняше за необитаваната колиба със стени от кал в графството Монахан, където беше принуден да се крие, докато полицията на Ирландската република претърсваше околността по нареждане на британците. Тясна, задушна и безвкусна.

Докато ги чакаше да се върнат, Герити се разходи по плажа, като стигна до средата на пътя до Ууд Хоул, преди да се върне. Не беше сигурен какво да прави оттук нататък. Това място беше толкова забутано. Не беше централна сцена като мост или площад. Никой нямаше да забележи, най-малко Дъв. А в крайна сметка това беше целта, пали?

Но ако се подвоумеше, можеше и да не изникне друга възможност. Сега Макгивни и екипът му бяха нащрек. Герити не беше чул устройството в апартамента на сержант Франклин да е избухнало. А бяха минали почти трийсет и шест часа, откакто го постави. Нещо се беше объркало.

Въпреки това разположението на това място обезсмисляше усилията му.

Когато се върна на фалмутския бряг, го заговориха две малки момчета, които носеха найлонови торби, пълни с живи раци.

— Колко струват? — запита той.

Десет долара торбата. Изгодно е, настояха те.

— Всички, които идват тук, си купуват раци.

— О, добре тогава — каза Герити. — Щом обичаят е такъв, какъв избор имам?

Той нарами торбата и почувства през найлона как пленниците му шават по гърба му. После продължи към вилата. Семейството на Макгивни се беше върнало — момиченцето, Лизи, пускаше хвърчило. То беше зелено-бяло-оранжево. Поличба може би. Цветовете на ирландското знаме.

Той седна зад оградата, почти точно под хвърчилото. Торбата с раците придаваше на присъствието му тук правдоподобност, която липсваше преди. Той я засили, като свали обувките си и си нави крачолите до коленете.

— Ето. — Беше като Пруфрок на Т. С. Елиът, стеснителен човек на средна възраст, дошъл на ръба на прилива да размишлява върху смъртта и страха си от жените. Не по-лошо прикритие, от което и да е друго.

Изведнъж хвърчилото пикира, направи свредел и рязко падна надолу. Заби се в оградата на няколко метра от Герити и увисна на нея, като плющеше на вятъра. Герити клекна и се приближи до него, като се изправи точно в момента, когато Лизи дойде от другата страна.

Тя отстъпи назад, широко разтворила очи, но скоро се окопити.

— Кой сте вие?

— Кой мислиш, че съм?

Този въпрос я завари неподготвена.

— Аз съм Поправачът на хвърчила. Появявам се магически по целия свят на минутата, за да спасявам изпаднали в беда хвърчила. — Герити извади от джоба си нож-пеперуда. Още нещо от гаражните разпродажби. Отвори го. — Само преди няколко минути бях в Китай и помагах на едно момче с най-разкошното хвърчило, което някога съм виждал. Имаше драконови рога и опашка, дълга колкото цяла улица. Беше го блъснал в една звезда.

Тя не се усмихна, очите й бяха приковани в ножа.

Герити посегна към хвърчилото.

— Трябва ли да го режете?

— Само канапа, мила. Виж как се е оплел. — Той млъкна и се втренчи в нея. Ножът стърчеше от ръката му. — Може ли да попитам нещо?

Тя сви рамене.

Герити притисна палеца си към острието.

— Когато пускаш хвърчилото си, иска ли ти се да видиш как то се разбива? — Детското съзнание го запленяваше. Толкова чисто и непосредствено — макар че и в тази крехка възраст вече се забелязваше делото на заблудени възрастни. — Добре — каза той и натисна по-здраво, — а обичаш ли да издухваш глухарчета?

Тя се усмихна.

— Така си и мислех. А да правиш малки бентове във вадите и след това да ги разрушаваш?

Очите й се стрелнаха към ръката му.

— Ох. Боли ли?

Той погледна надолу. Палецът му кървеше.

— Лизи!

Кейт тичаше боса към тях. Герити сряза омотаното кълбо канап и отново го върза, преди да върне хвърчилото. Накрая прибра ножа.

Кейт спря на известно разстояние. Дали беше плакала, или това беше някаква алергия?

— Лизи, ела тук!

Момиченцето се поколеба, явно чувствайки, че е редно да благодари.

— Ела тук! — Вече пронизително. Беше изплашена до смърт. Дали го беше познала от онзи ден пред „Св. Себастиан“? Надали, но беше нащрек.

— Мамо — каза Лизи, — този човек ми помогна с хвърчилото. Поряза си ръката. То се закачи на оградата. А той имаше нож.

Като чу това, Кейт видимо пребледня.

Герити отстъпи на няколко крачки от Лизи, за да успокои жената.

— Просто рибарският ми нож — каза той с произношението на американски радиоговорител без следа от акцент. Дъв със сигурност й беше казал да стои надалеч от всичко, което дори бегло напомня ирландски акцент. — Не исках да ви плаша, госпожо. Знам с какви тревоги е свързано да си родител в днешно време.

Кейт кимна, но не изглеждаше по-малко уплашена. Лизи беше дошла при нея и жената обви ръката си около нея, като че ли за да я предпази.

— Да знаете случайно къде е мястото на Линдстрьом?

Тя като че ли най-после се съвзе от страха си.

— Ами видях табелката. Направо и на втората или на третата пресечка наляво.

— Благодаря ви. Снощи пихме с тях по едно в кръчмата „Върбалака“ и им обещах малко раци. — Герити намигна на Лизи. — Освен Поправача на хвърчила аз съм и местният доставчик на раци. — Прехвърли се през ниската ограда. Усмихна се, приближи към тях, спря и постави торбата с раците в краката на Кейт. Време беше да провери доколко са чувствителни антените й. — Всъщност не изкарвам много по този начин. В крайна сметка раздавам по-голямата част от улова си на симпатични хора като тези Линдстрьом. На почивка ли сте тук?

Кейт не отговори веднага.

— Да. Съпругът ми и аз.

— Е, приятно прекарване. — Той бавно се отдалечи.

— Ей, забравихте си торбата — веднага извика Лизи след него. Кейт изведнъж хвана детето за раменете и го дръпна встрани от торбата.

Герити се върна и се изкиска.

— Ако съди по изражението ви, госпожо, човек може да си помнели, че мъкна змии със себе си. — Той отвори торбата и й показа раците.

Кейт се усмихна слабо.

— По-добри са на вкус, отколкото на вид — каза той и си тръгна. Стисна челюсти. Вече знаеше отговора. Най-малкото щеше да се наложи да постави устройството тук във Фалмут. В Бостън, Кейт щеше да бъде още по-предпазлива. Макгивни я беше обучил. Нямаше я вече американската невинност. Оцелелите членове на екипа щяха да търсят устройства и между пръстите на краката си оттук нататък. Но това не безпокоеше Герити. Само правеше предизвикателството по-интересно.

Той наистина отиде на вратата на Линдстрьом и почука. Отвори му дебела руса жена и след три минути той вече й беше продал раците за петнайсет долара. Майка му често казваше, че в нейното потекло има малко циганска кръв. Ирландски цигани, способни да продадат пясък на арабин.

Първият здрач винаги прикриваше най-добре.

Изчака той да падне, преди да доближи ранглъра. Прозорците на вилата светеха със златиста светлина на фона на тъмното море. Той плъзна куфарчето си под шасито, огледа се още веднъж и пропълзя отдолу.

Чуваше Кейт да свири на цигулката си във вилата.

 

 

Дъв измина последните метри по инерция и спря харлито пред къщата. На изток розовата слънчева светлина тъкмо се показваше над покривите. Той мина пеша по алеята, за да се увери, че няма опънати до земята жици. Въпреки че беше изтощен, направи пълна проверка на дворовете и продължи търсенето вътре.

След четирийсет минути си отвори един будвайзер и се строполи във фотьойла. На пода лежеше разтворен фотоалбум. Взе го и се усмихна на снимката, на която беше той самият с Кейт и Лизи. И двете го гледаха с обожание. Щеше ли някога да си го възвърне?

Той поклати глава и обърна страницата.

Непрестанна болка. Отборът на екипа по софтбол^[1]. Играха мач за полицейската лига и резултатът беше нула на осем, нещо, което дълбоко отврати Бланкет. В студентските си години той беше играл и имаше надежди за „Слепите бомбаджии“. Но въпреки това той стоеше лъчезарен, прегърнал с едната си ръка Кортес, а с другата Дъв. И кубинецът техник, и Дъв бяха израсли с европейския футбол и намираха за противоестествено да докосват каквато и да е топка с ръка. Рита беше най-добрият играч след Бланкет и Мейнър. Всъщност беше по-добра от Бама, макар и само защото не беше дюстабанлийка.

Рита.

Дъв докосна с пръсти широкото й приятно лице. Бяха й направили екипировка на кечър от една от защитните брони на екипа. Удари по главата един лейтенант от „Вътрешно разследване“, който се опита да се промъкне на втора база, направо го нокаутира…

Дъв рязко затвори албума.

Затвори възпалените си очи. Беше прекарал по-голямата част от нощта в лабораторията, прехвърляйки компонентите на устройствата, които бяха успели да свалят, без те да експлодират — фалшивото устройство от „Копли Скуеър“ и близнаците на стереоуредбата на Франклин. Трябва да се беше обадил на всички производители на кутии за контактни лещи в страната, карайки охраната да събуди шефовете. Най-накрая някаква фирма в Атланта разпозна серийния номер като един от техните. Ползата обаче не беше голяма. Компанията беше пласирала над двеста бройки в района на Бостън. Техникът откри част от отпечатък върху таймера, намерен в тролея. Моментално изпратиха увеличено с компютър копие до вашингтонското бюро на Интерпол. До момента, в който Дъв си тръгна за вкъщи, нямаше отговор, но Рорк обеща да му се обади веднага щом се получи.

Дъв посегна към кутията с бира, но се отказа. Прекалено му се спеше.

Сънуваше мач по софтбол. Усещаше миризмата на напечената от слънцето трева, чуваше виковете и смеха. Бланкет вкара в центъра и се затича към първа база, размахвайки дългите си ръце. Кракът му докосна базата и той изчезна в горящо жълто кълбо. Димът още не се беше слегнал, когато Кортес дублира — и се разхвърча на парчета още щом се хвърли върху втората база. Никой не каза дума. А и самият Дъв беше безсилен да спре играта. Рита отиде на мястото на батсмана и отби покрай първата линия. Стигна до трета база и взривът разтърси трибуните. Накрая дойде и неговият ред. Никога не беше успявал да удари топката както трябва, но сега постигна хоум. Топката се загуби от поглед. Той захвърли бухалката и тръгна покрай обгорените места, маркиращи базите. Базата от страната на батсмана се показа пред него и…

Той се стресна, вдигнал ръце пред очите си.

Телефонът.

Телефонът звънеше.

Погледна часовника на полицата. Десет и двайсет.

— Гадост. — Вратът му се беше схванал. Разтривайки го, вдигна слушалката — Дъв.

— Рорк е, Джимбо.

— Да.

— Наистина е Герити.

Дъв стана и разтърка очи.

— От Интерпол ли го потвърдиха?

— Да, току-що дойде. И има достатъчно съответствия в отпечатъците, за да отидем с тях в съда.

Дъв се опита да събуди у себе си проблясък на задоволство. Но се чувстваше само схванат и скапан.

— А какво става с подкрепленията? — Дъв беше предложил управлението да сключи устни споразумения и да докарат сапьори ветерани от други служби. Даже и от армията, ако се наложи.

Рорк обаче каза:

— Няма нужда от помощ отвън. Но имам право да повикам всички, изкарали основния курс, от „Специални операции“ и „Наркотици“.

Дъв вдигна очи нагоре. Но беше прекалено уморен, за да спори.

— Добре, капитане, смятам сега да поспя още час-два, после се хващаме за работа.

— Постави ли къщата си под охрана, както ти казах?

— Да — излъга Дъв. Патрулна кола, минаваща на всеки час, или нещо подобно нямаше да възпре Герити. Можеха да поставят по един бронетранспортьор от двата края на улицата и той пак щеше да намери начин да се промъкне.

— Как е Кейт? — попита Рорк.

— Добре е. Тя е истински… — Дъв се загледа в пространството — … войник.

— Добре, приятел. Внимавай.

— И ти също, Фред.

Дъв затвори и забеляза, че телефонният секретар мига. Изкуши се да не му обърне внимание, но съобрази, че Кейт може да се опита да се свърже с него по този начин, ако има проблеми с мобифона. Натисна бутона и отпи от топлата бира.

Първите две съобщения бяха от сестра Беатрис от „Св. Себастиан“. Дъв се прозя.

Третото обаждане го накара да скочи от стола.

— Франклин отсъстваше днес, защото мозъкът му изтече през дупката в главата му. Но не — не се стигна дотам, нали, Лиам? Е, недей да мислиш, че ме е яд. Майсторът никога не се ядосва, щом чиракът се представи добре. Гордея се с теб, момко. Запази мозъка на приятеля си в главата му. Спомни си предпочитанието ми към двуглавото чудовище. — Герити се засмя и затананика:

От Карикмакрос до Кросмаглен

няма ни един човек почтен.

Дъв изскърца със зъби при споменаването на граничния град, където бяха загинали Шиофра и другите.

— Сега, Лиам — продължи Герити, — започваш да разбираш какво чувствах през първата година в Касъл Глей. Това, което те завладява, е пълна безпомощност… какво ще кажеш?

Той отново запя, пародирайки, друга традиционна детска песничка:

В Балибей — динамит.

в Монахан — АНФО.

в Карикмакрос — гелигнит,

в Блейни — фитил и нитро.

— Къщата беше ужасно тъмна, Лиам. Няма нищо по-тъжно от тъмна къща. Предполагам, че си й казал всичко — само това би накарало храбро момиче като Кейт да се изнесе. Как го прие тя? Погледна ли те така, сякаш пред очите й си се превърнал в чудовище? Е, положението наистина с такова, Лиам. Ти си чудовище. Можеш или да го отричаш и да полудееш, или да го прегърнеш, както направих аз. Знаех, че си от наште още първия път, когато те видях. Лице на ангел, но сърце на демон. Слушай, какво ще кажеш? Имам една идея. Взимаш ме в екипа. Една нощ аз поставям устройства, а ти се опитваш да ги обезвредиш. На следващата се сменяме. Има завършеност в това. На мен ми харесва. А на теб?

Дъв се приближи до прозореца зад фотьойла и надникна през завесите. На улицата нямаше никакво движение.

— Ами екипът? Разказа ли им за бясното момче от колонията, Лиам Макгивни? Не се безпокой. Няма да съм аз този, който ще го разкаже пръв. Оставям го на теб. Е, време с да свършвам. Не бой се, ще ти се обадя пак. Имам да ти казвам толкова много неща. Мисля, че е заради цялото това време, прекарано в самота. Дано пътят се надигне и избухне и лицето ти. — Той се изсмя още веднъж и настъпи тишина.

Дъв взе апарата и го запрати в стената.

 

 

Герити стоеше наведен над кафеварката. Плоп… плоп. В малкото стъклено мехурче на капака пулсираше течност с мръснозелен цвят.

— О, много добре, много добре — промърмори той, докато махаше кафеварката от газовия котлон. Изгаси пламъка.

Излезе през отворения люк на мостика на „Долфин Рънър“. Луната още не беше изгряла и Инър Харбър беше тъмен, с изключение на редиците светещи точки, маркиращи пистите на летището. Сирената на някаква шамандура изстена печално. Той изсипа зелената течност и се върна в импровизираната си лаборатория.

Малко след пет часа се беше обадил отново на Лиам с надеждата този път да го завари на работното му място. Отново му попречиха модерните удобства. Записан глас му каза да натисне едно за телефонна поща или две, за да бъде прехвърлено обаждането му към комуникационния център на Бостънското полицейско управление. Той натисна едно и беше инструктиран да въведе първите три букви от името на члена на екипа, с който иска да се свърже. Д… Ъ… В. Нищо чудно, че светът беше в състояние на пълен хаос. Машините го завладяваха. След като остави съобщението си, затвори, твърдо решен да взриви телефонната компания при първа възможност.

Махна филтъра от цилиндъра и погледна хартията отблизо. Пред погледа му се оформиха деликатни смарагдово оцветени кристалчета. Бариев нитрат.

— О, да — каза той и започна да пее.

Ще има взрив,

и то цял тон

в добрия стар Туларон.

Измъкна една полиетиленова торбичка от кутията, сложи вътре филтъра и добави последния си добив бариев нитрат в чекмеджето на масата. Беше окачил торбичките с щипки на опънати рибарски корди, за да изсъхнат добре.

— Жъни само узрялото — каза той и извади една от торбичките в чекмеджето. Къде е сега проклетият фенер?

Той се обърна, взе фенерчето и напусна мостика. Вървеше по тъмните коридори и по стълбите надолу към машинното отделение. Вонята беше отвратителна. Под подовите плочи имаше застояла вода, а отгоре непрекъснато капеше от локвата дъждовна вода, събрала се в салона. Трябваше да внимава да не стъпи върху корозиралите участъци на палубата.

Герити взе дървен прът, дълъг метър и осемдесет, и се доближи до резервоара. „Нафта“ — пишеше с големи червени букви на капачката, която Герити махна. Той потопи пръта в тъмнината, почака няколко секунди и го извади. Метър и двайсет бяха покрити с гориво.

Повече, отколкото очакваше.

След това отиде при двигателите. Бяха ръждясали, инжекторите им липсваха и той можеше да види направо масивните цилиндри. Отвори голямата клапа над тях. Първо се чу бълбукане, а после ниско бучене, докато нафтата изтичаше в цилиндрите. Той измъкна от джоба си пликчето и сложи покрития с кристали филтър в последния цилиндър.

Герити тихичко си тананикаше и гледаше как горивото се покачва и залива филтъра. След няколко секунди бариевият нитрат изплува на повърхността. Тънкият му слой беше кръгъл и зелен като листо на водна лилия. Сертификат за качество на АНФО от особено добра класа. Герити изсумтя доволно и тръгна обратно към мостика.

— Чакай и ще бъдеш възнаграден — каза той и гласът му отекна след него.