Кърк Мичъл
Взрив (12)

12.

Държейки се на почетно разстояние от ранглъра, Дъв следваше Кейт и Лизи по магистрала три до покрайнините на Плимут. Плашеше се колко малко внимание обръща Кейт на присъствието му върху харлито. Тя просто нямаше инстинкт за опасността.

Той се вмъкваше между автомобилите, отправили се за Кейп Код, и се вглеждаше в лицата на светлината на фаровете. Трудно беше да не търси младежкото лице на Герити. Сега то щеше да бъде по-пълно и вероятно по-жестоко.

Когато стана време, Дъв едва се реши да тръгне обратно за Бостън. Всичко това беше прекалено чуждо за Кейт. Тя не знаеше какви предпазни мерки да вземе. За разлика от някой, роден и израснал в Ълстър. Дъв гледаше как задните светлини на ранглъра се смаляват и се сливат с останалите. Кейт се дръпна, когато се опита да я целуне за довиждане в къщата. Заболя го, макар да си напомни, че шокът за нея трябва да е бил голям. Да научи, че името й по мъж е фикция.

Искаше да я прегърне и да я увери, че поне човекът не е фалшификат. Роза, пък макар под друго име.^[1] Искаше да й каже, че много обича и нея, и Лизи. Че би предпочел да умре, отколкото да им докара това.

Само че нямаше време за обяснения.

Герити ги беше открил. Този следобед само си беше играл, но щеше да престане, щом играта му омръзнеше.

Връщайки се в Южен Бостън, Дъв се отби в къщата на О’Банън. Не светеше, но бонвилът на Макс със сгъваем покрив беше на алеята.

— По дяволите — каза Дъв. Стомахът му се сви. Смяташе да загаси мотоциклета и да претърси къщата, когато се сети за един от любимите нощни навици на Макс.

Той отиде малко по-надолу до паркинга на Инър Харбър, който беше пълен с вносни коли. Остави харлито на стотина метра от купчината обли камъни, показващи границата между сушата и водата. Нямаше смисъл да плаши рибата с вибрациите.

Докато вървеше покрай редиците нови фолксвагени, ауди и фиати, забеляза О’Банън, седнал в сгъваем стол. Върхът на въдицата му се огъваше към водата.

— Ех, че чудовище — доволно изсумтя той, изтегляйки влакното.

Дъв огледа паркинга зад себе си.

Най-много от всичко се страхуваше да не доведе Герити при приятелите си. Не че якото дърто копеле не би накарало Райън да се поизпоти. За секунда Дъв видя лицето на Бланкет. После на Рита и Кортес. Стомахът му започна отново да се свива, но той си наложи да се съсредоточи само върху лицето на Герити. Всичко остава на заден план, освен намирането му преди следващото нападение над екипа.

— Ей, бракониера — подвикна Дъв на О’Банън. — Горе ръцете.

— Защо?

— Аз сам горският пазач.

— На кое графство?

— Арма. Дай да ти видя разрешителното.

— По дяволите английските ви разрешителни — изрече О’Банън и продължи да намотава. Той се наведе назад и шапката му от донеголски туид падна на земята.

Дъв се приближи и я постави обратно на главата му.

— Какво си хванал?

— Скумрия, сигурен съм.

— Нощта е подходяща.

— Аха. — Луната беше изгряла. — Голям борец бе.

— Всеки би се борил с кука в плювалника — отбеляза Дъв.

— Тази вечер звучиш съвсем като ирландец.

Дъв замълча за момент след тази забележка. Но сега му беше по-леко. Кейт знаеше.

О’Банън извади рибата — внушителна скумрия.

— Бременна е — каза той, след като я огледа на светлината на фенерчето си. — Погледни, направо ще се пръсне от хайвер. — Внимателно я освободи. — Върви и се плоди.

— Докога седиш тук обикновено?

— Докато ми се доспи — отвърна О’Банън и се облегна назад с въздишка. — Когато остарееш, главата ти е прекалено пълна, за да спиш. — Той изрови две бири и предложи едната на Дъв.

— Не тази вечер.

О’Банън кимна, като че ли го разбра.

— Чух какво се е случило в „Копли Скуеър“. Какво става с този град? Бетер от Ълстър е, по дяволите.

— Повече, отколкото си мислиш.

Лицето на О’Банън, огряно от лунната светлина, се обърна към него.

— Герити е — продължи Дъв.

— Стига, Джими, това не е възможно. Него го хванаха няколко години след… — О’Банън се запъна, вероятно несъзнателно — … Кросмаглен. Затвориха го в Касъл Глей и изхвърлиха ключа.

— Вчера говорих с него по телефона.

— Сериозно? Сигурен ли си?

Дъв докосна очите си с ръка и понижи глас.

— Той уби Макнолти, като му причини сътресение на мозъка. Днес вдигна във въздуха Рита. И Кортес… — Видя камиона, легнал на една страна на площада, с изпочупени прозорци, от които излизаха пламъци. — Герити ги използва, за да се добере до мен. Използва ги и ги унищожава. Също както тогава Шиофра и останалите. Той ме обвинява за това, което се случи.

— Дяволите да го вземат това копеле — каза О’Банън с неочаквано груб и горчив глас. — Ако ти не се беше намесил тогава, оня камион щеше да гръмне баш насред площада, а не в края му. Щеше да има десетки убити. Може би стотици. А не само племенницата ми и другите нещастни деца. — Макс замълча и Дъв знаеше, че той вижда лицето на Шиофра О’Банън. Надяваше се споменът на Макс да е по-приятен от неговия.

— Казах на Кейт тази вечер — рече Дъв.

— Всичко?

— Да. Не споменах само твоето име. И това на Шиофра.

— Е, тя все пак ти е жена, а не изповедник, Джими. Как ще се оправяш сега?

— Не знам дали искам да се оправям.

— Добре ще е — иначе и ти заминаваш за Касъл Глей.

— Искам да кажа, че не желая да лъжа повече Кейт. Не мога. Не и след това, което се случи. — Дъв замълча. — Макс, Герити беше вкъщи този следобед. Седял е в моето кресло, когато Кейт и Лизи са се прибирали. Прекарах един час да преравям къщата за бомби.

— Света Дево. — О’Банън отпи здраво от бутилката. — Трябва да ги изведеш извън града. Няма съмнение.

— Вече го направих. Надявам се, че нямаш нищо против — дадох на Кейт ключа ми от твоята вила. Би трябвало вече да са там.

— Нещо против ли? Щях да те напердаша, ако се беше поколебал. — О’Банън сложи нова стръв и заметна. — Ще намеря по мрежата каквото мога за Герити. Ако е тук, както ти казваш, използва общността. Копеле като него не може да не издои няколко бедни безмозъчни падита.

— Не искам да се набъркваш.

О’Банън изръмжа леко, гледайки пристанището.

— Ти се опита да спасиш единственото дете на брат ми. Иска ми се да беше възможно да успееш тогава. Заради нея, а и заради теб самия, защото знам как се измъчваше през всички тези години, Лиам Макгивни. Хиляди пъти си ми благодарил за това, че те доведох тук и те прекарах покрай „Личен състав“. Но моят дълг си остава по-голям. И ще бъде така до последния ми дъх.

Дълго време Дъв остана безмълвен. Гледаше как светлините на приземяващ се самолет блещукат над пристанището.

— Тогава ти ми се отплати, Макс. Стой настрана. — Той тръгна към мотоциклета си.

— Накъде си, Джими? — подвикна след него О’Банън.

— Към сградата на отдела. Трябва да я претърся. Герити е бил и там.

— Точно като дявола — ядосано каза О’Банън. — Навсякъде едновременно и никъде не е за добро.

 

 

Франклин закъсняваше за работа.

Стана достатъчно рано, в пет часа както обикновено. За момент бе обладан от изкушение, когато светлината от банята падна върху извивката на гърба и задника на Сесили. Но си наложи да остане верен на ежедневната практика. В сивото утро отиде до алеята за упражнения, паркира, заключи мустанга си и започна да тича от площадка на площадка. Беше хладно, но не достатъчно, за да спре потта, която се стичаше в очите му въпреки лентата, притискаща слушалките на уокмена към ушите му. Забавяше пред площадката за лицеви опори, когато някакъв велосипедист едва не го блъсна отстрани. Колоездачът веднага намали и каза нещо. Франклин не го чу заради музиката.

— Какво? — попита той, натискайки стопа.

— Съжалявам — каза човекът. Акцентът му май беше канадски. Дрехи едно стъпало по-нагоре от Армията на спасението. Но изглеждаше интелигентен. Може би беше някой, изхвърлен от МТИ. — Мислех, че ме чувате да наближавам.

Франклин вдигна рамене и посочи слушалките си. Легна на земята и започна да прави лицеви опори.

— Тогава внимавай, приятел — каза велосипедистът, бавно описвайки кръг около Франклин. — Тези неща могат да те убият.

Франклин погледна нагоре. Човекът се усмихваше любезно, но нещо в погледа му караше сержанта да съжалява, че не е взел със себе си малкия си пистолет двайсет и пети калибър, който обикновено носеше, когато идваше тук в по-късните часове. Никога не му се беше случвало да има неприятности толкова рано.

Той стана и погледна в очите колоездача, който се изхили и си тръгна.

Франклин влезе скоростно в паркинга, провери още веднъж дали е заключил — нещо, което никога не беше правил преди. Изтича нагоре по стълбите към стаята за инструктаж и нахълта точно в момента, в който капитан Рорк казваше:

— Къде, по дяволите, е…

— Тук — извинително каза Франклин. Седна до Дъв. Лейтенантът изглеждаше като след запой — двудневна четина и очи, силно нуждаещи се от промиване. Той не обърна внимание на Франклин — като че ли изобщо нямаше намерение да обяснява къде беше хукнал вчера от „Копли Скуеър“.

Франклин се огледа и се почувства малко по-Добре от това, че не само той е закъснял. В стаята бяха само Рорк, Дъв и Бама.

Внезапно осъзна, че това бяха всички.

— Едно изречение за погребенията, и повече няма да говорим за това… — каза Рорк. Франклин се почувства като актьор във филм за войната. Един от онези филми за някой ескадрон от Първата световна, който непрекъснато намалява в резултат на загубите в сраженията. — Отделът няма да присъства на службите за Дърджин и Кортес. Повтарям: Няма да ходим. Обясних на семействата, че екипът е под заплаха и че не е разумно от наша страна да се показваме на публични места. Те проявиха разбиране.

— Това няма значение — каза Дъв обречено.

— Какво, Джим?

— Сигурен съм, че терористът ни е проучил всичките досега. Къде живеем. Къде се храним. Къде си даваме униформите на химическо чистене. — Дъв си запали един „Кемъл“. — Не знам за вас, но аз бих искал да се сбогувам с Рита и Кортес.

— Отговорът ми е отрицателен — каза Рорк и очите му припламнаха за момент. — Мисля, че бях ясен по въпроса.

Дъв не каза нищо повече, само издиша дима през ноздрите си и върна кибрита на Бама.

— Добре — продължи Рорк. — Ето какво ще направим през следващите дни. Ние сме мишената. Ние, лично…

С ъгълчето на окото си Франклин забеляза, че Дъв леко се сви в стола си.

— Това означава, че имуществото не струва и пукнат грош. Да върви по дяволите. Ще обезвреждаме само когато е заплашен нечий живот. Няма да се правим на герои. Ще пазим живота си.

Рорк вдигна сноп принтерна хартия.

— Направих проучване на всички бомбаджии, вкарани зад решетките от този екип през последните трийсет години. Само един от тях е още жив и на свобода. Казва се Уесли… Някой да си спомня неговото изпълнение?

Мълчание.

— Както и да е, той е във Флорида и умира от емфизема. От управлението ме увериха, че Уесли не е ставал от болничното легло от девет месеца. Той не може да отиде до кенефа, да не говорим за Бостън.

Мейнър попита:

— Ами Козолски? Той е достатъчно долен боклук, за да направи такова нещо.

— Уилям Козолски — каза Рорк и погледна Франклин — вдигна във въздуха съдията от Уорчестър, който го осъди на пет години за притежаване на експлозиви. Не, Бама, той излежава доживотна присъда без право на отпуск.

— Това означава, че действаме слепешката, така ли, капитане?

— Не — отговори Дъв.

— Моля, Джим? — попита Рорк.

— Името му е Райън Герити. Преди четиринайсет месеца е избягал от затвора в Северна Ирландия. Използвал е АНФО, направен от изкуствен тор и хидравлична течност. Негова запазена марка е прибавянето на малко нитроглицерин към сместа. От образеца на Ривър стрийт получих леко главоболие като от нитросъединение…

— Какво? — Капитанът, изглежда, едва се сдържаше да не се разсмее. — Вие с него да не ходите заедно на литургия?

— Моля?

— Имаш ли нещо против да ми кажеш откъде вадиш тези заключения, лейтенант?

Дъв загаси цигарата в ботуша си и започна да разнищва филтъра.

— Още отначало тази работа изглеждаше чуждестранна. Прерових всяко престъпление, включващо взривно устройство, което Интерпол има в компютъра си. Излезе файлът на Герити. През седемдесетте той е убил британски войник, стоящ на пост на подвижен мост. Използвал е рикошета на взривната вълна от противотежестта.

Франклин хареса начина, по който Дъв направи пауза, за да го осмислят.

— Миналата есен — продължи лейтенантът — се смята, че е работил за либийците. Убил е един египетски министър. Сложил е фалшиво устройство в лимузината, което естествено е било открито от охраната. Точно когато бързо премествали министъра в друг автомобил, второ шрапнелно устройство било взривено на улицата с дистанционно управление.

Рорк гледаше вцепенен.

— Защо ни преследва?

Дъв погледна капитана и в този момент телефонът иззвъня. Всички се стегнаха. Бама беше обяснил, че толкова талантлив бомбаджия непременно се обажда в полицията, за да злорадства. Лейтенантът грабна слушалката, а Рорк включи касетофона.

— Бостънски сапьорски отдел… — Дъв примигна и въздъхна. — Да, Кони, тук е. Сега ще ти го дам. — Той подаде слушалката на Бама.

— Здравей, захарче. — Бама моментално понижи гласа си.

Дъв стана и започна да раздава снимките, направени за полицейския архив. Рорк взе своята и започна мрачно да я изучава.

Франклин чу Бама почти да хленчи, докато казваше на жена си с ръка, поставена върху слушалката:

— Колко пъти да ти казвам бе, момиче? Не вярвам в тези астрологични глупости. Скъпа, моля те, това ми е редовен работен ден. Не мога да си тръгна… Какво? — Той замълча и се заслуша. — Миличка, това може да значи какво ли не. Ще си остана вкъщи в леглото в деня, в който прочета: „Мейнър, дръж си задника вкъщи в леглото, момче“.

Дъв даде на Франклин неговия екземпляр и сержантът замръзна. Очите отново го накараха да изтръпне. Беше ги видял на живо преди по-малко от три часа. На алеята за упражнения.

— Лейтенант?

 

 

Кейт предпочиташе покрива на вилата на О’Банън пред вътрешността й, въпреки че вятърът разбъркваше страниците на романа от Тони Морисън, който се опитваше да прочете. Всекидневната особено беше пълна с вещи на покойната жена на Макс. Нейни снимки. Типично женски джунджурии. Куп от „Женски домашен журнал“ в ъгъла. Беше като да си на почивка в мавзолей. Нищо чудно, че О’Банън рядко идваше тук. Само да го засипеш с пясък и да го оставиш на археолозите като пример за погребалните ритуали на двайсети век.

По повод пясъка — Лизи седеше навън в него и съсредоточено го изсипваше върху краката си. Носът и слабите й рамене се бяха позачервили. Още малко слънчева светлина. Но наскоро последните изследвания бяха показали, че някоя от съставките й вероятно е канцерогенна.

Имаше ли все още нещо сигурно?

Кейт прикри очите си с ръка и проследи пътя на ферибота към Винярд. Би било чудесно да можеш да отплаваш от всичко от време на време. Този принудителен престой на Кейп Код не беше бягство. Беше присъда. И колко ли щеше да се проточи? Не можеше да пропусне повече от няколко репетиции, не и след като оставаха броени дни до Четвърти юли.

Телефонът иззвъня.

Кейт влезе вътре и го изнесе пред вратата, влачейки жицата след себе си. Така можеше да наглежда Лизи.

— Да?

— Кейт О’Брейди?

— Кой се обажда, моля?

— Сестра Беатрис.

— О, извинете, сестро… — Заместник-директорката на училището на Лизи. — Не можах да ви позная.

— Извинете, че прекъсвам почивката ви. Но възникна неочакван проблем.

Кейт почувства как сърцето й започва да бие по-бързо.

— Нищо лошо, надявам се?

— Не, не мисля. Но най-добре да сме сигурни, скъпа. Обадиха ми се от градския отдел по здравеопазване. Изглежда, че няколко месеца по-късно е имало някакъв проблем — бих казала, някаква реакция — на ДПТ ваксината, която дадоха на седемгодишните миналия септември.

— ДПТ?

— О, извинете, скъпа… Дифтерит, пертусис и тетанус.

— Тази реакция опасна ли е? — попита Кейт, загледана в Лизи, която вече наполовина се беше зарила в пясъка.

— Засега не. Но завеждащият лекар би желал да има възможността за контакт с родителите на всички засегнати деца. — Сестрата добави малко застрашително: — Веднага, ако стане нужда. Мога ли да дам на доктора номера ви тук?

Докато Кейт се колебаеше, нещо й дойде наум.

— Сестро, откъде вие имате този номер?

— От госпожа Манахан. — Майката на Сандра. — Тя спомена, че наглежда дома ви, докато сте на почивка. На обичайния ви номер никой не отговаряше. Надявам се, ще ми простите безпокойството.

— Разбира се. Моля, дайте номера ми на здравния отдел. Благодаря, че отделяте от времето си за това. Довиждане.

Кейт затвори и се върна до бюрото. Какво още?

 

 

Герити търпеливо пробиваше миниатюрна дупка във всяко от гнездата на кутийката за контактни лещи, която се намираше на масата пред него. Една през L и една през R^[2]. Само докато работеше, се чувстваше почти спокоен. Постепенно се приближаваше до целта си, което като че ли облекчаваше иначе постоянното му безпокойство. Не знаеше, че страда от хронично безпокойство, преди немският му психиатър да му обърне внимание.

— Ти си под огромен стрес, Райън — беше казал той в онзи мрачен, облицован с тъмна ламперия кабинет в Хайделберг. — Но това, което ми дава надежда, е, че не чувстваш вина. Това е най-често срещаната реакция. Чувство за вина, последвано от депресивна отпадналост. Ти си единственият ми пациент, който разбира, че грешката не е в него, а в това безнадеждно болно капиталистическо общество. Въпреки проницателността си обаче ти се сблъскваш с много опасности. Вярвам, че или ще се освободиш, или ще се самоунищожиш. Изборът трябва да ти е ясен. Трябва ти пълна промяна или ще рухнеш.

— Точно така — страстно каза Герити, отвинти един от бурканите и внимателно сипа по малко барут в двете гнезда. Тъкмо ги затваряше, когато мобифонът му иззвъня.

Трябваше му един миг, за да се опомни.

— А, да. — Вдигна слушалката. — Доктор Стакпоул.

— Докторе, обажда се сестра Беатрис от „Св. Себастиан“.

— О, много се радвам да ви чуя отново, сестро.

— Намерих ви последните три телефона.

Герити се пресегна за молива.

— Готов съм да ги запиша. — Първите два бяха местни. Южен Бостън и Бруклин. Прекалено близо до града, за да успокоят растящата параноя на Макгивни. Но третият го накара да вдигне вежди.

— Чудесно. О’Брейди преместили ли са се?

— На почивка са на Кейп Код. Това е кодът на Фалмут, мисля.

— Прекрасно, сестро. Сигурен съм, че накрая това ще се окаже излишно и изследванията ще покажат, че тези две деца са яли развалени миди или нещо подобно. Но не може да има излишни грижи, щом става дума за децата.

— Напълно съм съгласна с вас, докторе. Ще се обадите ли отново?

— Положително. По един или друг начин. Приятен ден, сестра Беатрис. — Герити затвори и погледна масата. — Докъде бях стигнал?

Спомни си.

— А, да.

Взе в ръка бръснарско ножче и смъкна изолацията на меден кабел, от който после извади една-единствена жичка. Пъхна я в едната от дупките, които беше пробил току-що в гнездата.

Вслуша се в звука на собственото си дишане, докато работеше. Спокойно. Ритмично. Уверено в целта си като морето.