Кърк Мичъл
Взрив (10)

10.

Дъв се взираше в реката.

Някога вярваше, че човешкият ум е само инструмент за измерване на опасностите и възможностите. Но грешеше. Всъщност беше възел, който свързва далечните неща. Чарлс и Лаган Ривър в Белфаст се сляха в едно. Същият индустриален смог замъгляваше бреговете. Същите мъртви лица изплуваха от мрака и отново изчезваха в него. Вече беше загубил представа откога гледа течението, виждайки миналото и настоящето в една предизвикваща гадене смесица, когато някакъв глас каза отзад:

— Какво ви говорят теченията, лейтенант?

Дъв се обърна. Франклин се усмихваше предпазливо. Носеше бежово спортно яке и риза без връзка.

— Говорят ми, че нещо от случилото се тук ни се губи — отвърна Дъв.

— Например?

Дъв поклати глава. Движението по едното платно на моста беше пуснато в двете посоки от пътната полиция и превозните средства се движеха броня до броня. Оксиженисти ремонтираха гредите до центъра на експлозията и искрите падаха, угасвайки във водата.

— Какво правиш тук? — попита той.

Франклин сви рамене.

— Диспечерът ми каза, че сте се обаждали оттук. Бях наблизо. Сметнах, че може да е от полза. — Той замълча. — Отговорът приема ли се?

— Става. — Дъв погледна нагоре към взривената кула на моста. Заварчиците привършваха работата си, наред бяха бояджиите. Скоро всички следи от случилото се щяха да бъдат погребани в полицейските архиви. Удивително е как животът продължава след нещо такова. Внезапна мисъл го накара да се намръщи.

— Беше ли с капитана, когато той се опитваше да обезвреди устройството?

— Не, бях с Макнолти на южната страна. Но Рорк дойде при нас веднага щом се отказа.

Внимателно, напомни си Дъв. Капитанът продължаваше да му е шеф сега, когато очевидно беше прикрепен отново към сапьорския отдел, макар и Рорк да не бе дошъл при него с твърдо становище по въпроса от началството.

Дъв тръгна към южния бряг.

— Той каза ли какви анти манипулационни механизми е видял?

— Не — отвърна, догонвайки го, Франклин. Якето му се надипли обратно върху поставения в кобур автоматичен пистолет. — Рорк само каза, че е пълно с тях.

— Видял ги е с фенерчето си, така ли?

— Не използва фенерче. Макнолти спомена нещо за инфрачервен взривател.

Дъв прескочи перилата и тръгна надолу по брега. Франклин се подхлъзна с гладките подметки на лачените си обувки, но запази достойнството си, като успя да се подпре на ръка.

— Значи Рорк каза на Макнолти да донесе беретата и да се приготви за стрелба?

— Точно така, лейтенант.

— Капитанът каза ли му откъде да стреля?

— Не чух такова нещо. Останах с впечатлението, че изборът бе предоставен на Макнолти.

Дъв посочи платформата, която бе огъната навътре като от гигантски палец.

— Тук ли го намериха?

— Да — тихо отвърна Франклин.

Труп, проснат на пазара в Кросмаглен. Камион, който се носи сред пламъци. Дъв тръсна глава, за да прогони видението.

— Кой го откри пръв?

— Аз, струва ми се. Всички дотичахме веднага щом димът се разпръсна.

За щастие не ги беше очистило второ, радиоуправляемо устройство, помисли си Дъв. Но знаеше, че вече е обърнал внимание на Франклин. Може би Рорк беше прав — притискаше ги прекалено много. Но, от друга страна, може би Рорк грешеше.

— Макнолти беше ли още до вратата?

Франклин кимна, явно отново изживявайки момента.

— А пушката — наложи ли се да я измъквате със сила от ръцете му?

— Не. — Франклин замълча за момент. Не изглеждаше добре. — Какво значение има?

— Това показва, че ударната вълна на взрива е била насочена точно срещу Бланкет. Точно срещу дулото на беретата. Ако беше дошла отстрани, щеше да се наложи да откъртвате пушката, за да го вкарате в онзи чувал.

— Господи. Не искам да кажа нищо лошо, лейтенант, но как е възможно да говорите за приятеля си по този начин?

— Където и да е той — равно каза Дъв, — Бланкет разчита на мен да открия кучия син, който го уби.

Франклин се стегна, кимна и посочи платформата.

— Защо ли е решил да стреля оттам?

Дъв се покатери горе, като внимаваше да не нарани дланите си на разкъсаните метални ръбове. Франклин го следваше с усилие, златният му пръстен от академията звънтеше, когато се докосваше до стъпенките. Дъв провери изгледа към напречната греда, върху която беше поставен варелът.

— Било е най-безопасното място — поясни той накрая.

Вероятността да бъде засегнат с почти нулева. Виждаш ли тази скоба?

— Изглеждало е най-безопасното място — каза Франклин.

— Така е. Нещата почват да ти се изясняват.

Дъв се обърна и се зае да изучава стоманената врата към помещението за персонала. Тя беше изкривена, като че ли върху нея е бил пуснат чувал с цимент от хиляда стъпки височина — с такава сила е бил отхвърлен назад Бланкет. Само че такава насочена само към една точка ударна вълна не се връзваше с общата картина на разрушенията. Мостът не беше пропаднал, а в двесталитровия варел, който Рорк описваше в доклада си, би трябвало да има достатъчно експлозив за това.

Железният юмрук от сгъстен въздух бе намерил точно човека, дръзнал да се изправи срещу устройството.

— Мога ли да попитам за какво мислите, лейтенант?

— Ако е налице часовник, редно е да допуснем и наличието на часовникар.

— Моля?

— Чу ме добре.

— Извинете, изглежда, съм бил болен, когато са предавали метафизика в академията.

Дъв ритна изкривената врата.

— Някой е замислил този ефект. Това е толкова случайна игра на природата, колкото и един часовник.

— Как може да бъде направено?

И тогава Дъв видя. Противотежестта на моста. По-голямата част от огромния къс метал беше ръждивочервена, но едно място бе излъскано до блясък.

Дъв отново погледна вдлъбнатата врата.

— Кучи син! — каза той.

— Какво?

Дъв посочи.

— По-голямата част от силата на взрива е била насочена нагоре към тази кула… — Основата й беше смазана, даже и новакът в екипа би трябвало да разбере за какво става дума. — Но този варел е бил като базука. Имало е откат. Накъде би трябвало да отиде той?

— Надолу. Отразявайки се от кеймбриджкия бряг.

— А после?

Погледът на Франклин стана празен. Накрая той сви рамене.

— Съжалявам…

— Резултатът от аутопсията показваше, че Макнолти е умрял от сътресение на мозъка. Не разбираш ли?

— Ами…

— Гледай сега, по дяволите. — Дъв показа с десния си юмрук как откатната вълна е ударила тежестта и е рикоширала от нея в събота вечерта. — Копелето го е нагласило.

— Нагласило? Искате да кажете, че той е придал посоката на отката?

— Да, и го е използвал като изстрел към брега. Погледни от всички ъгли. Това е майсторска работа. Не случайност. Това е изключително умение от порядък, с какъвто не сме се срещали тук… досега.

Франклин разтри челото си с ръка.

— Той се е целил в Бланкет?

— Бинго, сестра Мери. Мисля, че имаме спечелил участник.

— Но… откъде би могъл да знае къде да…

— Самият го каза. Това място изглежда най-безопасно. Знаел е, че нашият човек ще застане тук. Кое е второто най-предсказуемо нещо след изгрева на слънцето?

Франклин бавно поклати глава.

— А Рорк разправяше, че схващаш бързо — каза Дъв. — Ченгетата и как те реагират. Ние сме толкова предсказуеми, че направо е обидно, по дяволите!

Сержантът изглеждаше зашеметен. Той отново погледна паяжината от сложни ъгли и каза:

— Значи той не се е опитвал да прецака моста. Не е искал разрушения. Опитвал се е да убие един от нас.

Може би все пак схващаше бързо…

Сигналните устройства и на двамата започнаха да цвърчат. Те слязоха от платформата и се изкачиха тичешком по брега.

— С харлито ли сте? — попита Франклин.

— Аха.

— Да ви закарам?

— Не, със старата кранта ще стигна по-бързо. — Дъв измъкна мобифона си от джоба на якето и набра номера на диспечера. Шумът от движението и съскането на оксижени те го принудиха да помоли диспечера да повтори. — Устройство на „Копли Скуеър“ — каза той на Франклин накрая и двамата се разделиха.

Всъщност Дъв се надяваше, че карането на мотоциклета ще му подейства успокояващо, преди да стигне площада. Задъхваше се и устата му беше пресъхнала. Бостън вече не приличаше на себе си. Приличаше на Белфаст, на бойна зона. Почти очакваше да види военни части в пълно бойно снаряжение, които зяпат витрините и разпръскват младежите от ъглите, ако се събират по повече от двама.

Промъкваше се между колите, без да обръща внимание на ревящите клаксони.

Беше пиков час и източно от Бек Бей Фенс движението по авеню „Комънуелт“ бе спряло и в двете посоки. Вонята на тази дълга криволичеща блатиста местност беше особено кисела днес. Също като на торфените блата. Стоиш на вратата на влака и гледаш как графството Арма минава покрай теб потънало в зеленина. Миризмата на блата и задръстени с тръстика езерца изпълни ноздрите му. „Отивам до Кросмаглен съвсем за мъничко… и се връщам при теб“. Тогава реши, че работата й в този граничен град няма нищо общо със семейството й. Родът й беше от Тандраги, отдалечен поне на трийсет километра от Кросмаглен. А и още трима членове на бойната група напуснаха Белфаст на разсъмване с Герити. Беше започнал да се страхува от властта, която Райън имаше над нея. И над него самия.

Дъв излезе на средата на платното и даде пълна газ, а вратовръзката му се развяваше зад гърба.

Кейт беше права. Стига толкова. Всичко беше против него. Рорк не го искаше обратно.

Само Бланкет да не беше убит. Този следобед Дъв щеше да се е посветил на още един ден като преподавател. Да се приготвя да се прибере вкъщи. Щеше да пие бира с барбекю и да се излежава с Кейт и Лизи в задния двор. Само това му се искаше истински. Това му трябваше, за да започне Бостън отново да прилича на себе си. Нормалност. Колко ценна беше тя. Дойде в Новия свят заради нея. Не заради приключенията. Беше преживял достатъчно силни усещания, преди да навърши шестнайсет.

Той подкара нагоре по Дартмут стрийт, мина покрай Олд Саут Чърч и доближи кордона. В сянката на обществената библиотека стояха в готовност пожарни коли и линейки. Дъв паркира на западната страна на „Копли Скуеър“ и закрачи към камиона на сапьорския екип. Кофти място, ако бомбата избухне. Площадът беше заобиколен от високи постройки, особено от източната страна, където се намираха романските върхове на църквата „Св. Троица“ и Кулата на Джон Ханкок.

Докато крачеше под сенките, Дъв леко потрепери.

Над главата му полицейският хеликоптер описваше осморки, предимно за да държи настрана пресата. Перката му шумно се въртеше в натежалия въздух.

Срещна Рита и Кортес зад камиона. Тъкмо се връщаха с Манфред.

— Просто фалшива тревога, Джими — каза Рита. Облекчението се четеше в усмивката й. — Представата на някой дебил за шега.

— Къде е? — попита Дъв.

— В тролея ей там. — Един от туристическите автобуси бе направен да изглежда като стара общинска кола.

Кортес потупа робота и каза:

— Нашето момче свърши добра работа днес. Ще ми помогнеш ли, лейтенант?

— Разбира се. — Дъв му помогна да качи Манфред в камиона. — Копеленцето май е станало по-тежко, а?

— Така е, наистина. И всичко е от cojones^[1]. Трябваше да го видиш как обезврежда това нещо.

— Къде е Рорк? — попита Дъв, като се оглеждаше и броеше колите, останали паркирани в района след евакуирането му. Доста. Дали ги бяха претърсили?

— Капитанът още е в тролея. — Рита запали цигара и се изкашля. — Чака журналиста от „Глоуб“. Иска да увери публиката, че всичко е наред след фиаското на Ривър стрийт.

— Ясно. — Дъв пресече площада, проверявайки по пътя кофите за боклук. Също и електроинсталацията. Идеално място за клейморова мина — шрапнелна бомба. Стигна до тролея и го обиколи два пъти, като непрекъснато се навеждаше, за да провери шасито.

Франклин се приближи отзад.

— Дърджин каза, че е просто някаква идиотщина.

— Идиотът ще си ти, ако не провериш за второ устройство. Виж под обшивката на двигателя. Внимателно. Помниш ли взривателите, които се задействат при натиск?

— Екипът не го ли е направил вече?

Дъв го изгледа свирепо изпод шасито.

— Съжалявам — каза Франклин и се отправи към двигателя.

Накрая Дъв се качи в тролея. Някъде из площада имаше още едно устройство. Беше сигурен в това, особено щом първото се оказа фалшиво.

Рорк се беше хванал за една от дръжките, косата му беше залепнала за черепа от пот. Той гледаше как Дъв приближава по пътеката между седалките и се усмихна едва в последния момент.

— Джимбо.

— Кеп.

На седалката до Рорк лежеше празна кутия от обувки. Отстрани спретнато бяха подредени топка велпапе, нещо, което приличаше на жица от микрофон, и питка маджун с телесен цвят, от която Дъв изчегърта малко с нокът и помириса. Беше сигурен, но искаше да бъде повече от сигурен. Франклин току-що се беше качил вътре и Дъв каза рязко:

— Намери ми някакъв вестник.

Сержантът порови между седалките и се върна със спортния раздел.

— Ще свърши ли работа?

— Става. — Дъв взе питката и я притисна към вестника. Текстът се отпечата върху нея. Ако експлозивът беше истински, това нямаше да стане.

— Можех веднага да ти кажа, че това е Сили Пати, а не истинско вещество, Джимбо — весело каза Рорк.

Дъв не направи никакъв коментар.

Капитанът погледна Франклин.

— Антъни, виж дали можеш да изловиш оня репортер от „Глоуб“. Не можем да стоим тук цял ден.

— Готово.

Франклин изтрополи по стъпалата и Рорк пусна дръжката. Седна.

— Няма да стане, Джимбо.

— Кое?

— Да те върнем при нас временно.

Дъв помълча.

— Това ли е решението?

Рорк започна да си гризе нокътя, но се овладя.

— Ами нали знаеш как е с началството. Хем е решение, хем не е. Те просто отбелязаха, че щом ти плащат от бюджета на учебния отдел, най-добре за всички ще е да преподаваш. Искам да кажа, че не отказаха категорично. Никога не го правят.

— Значи са оставили на теб.

— Какво?

— Звучи, като че ли са ти дали свобода да решаваш в този случай.

Рорк се размърда притеснено на износената седалка и погледна часовника си.

— Джим, за да поема нещата върху себе си, трябва наистина да съществува сериозна криза. Не разбираш ли?

Да, помисли си Дъв, разбирам те чудесно. През следващите няколко месеца се освобождаваше място. Командир на „Специални операции“.

— Кризата съществува, капитане.

— Нима?

— Терористът от Ривър стрийт ни е вдигнал мерника.

— На кои нас?

— На екипа. Може би само на един от членовете му.

— И защо?

— Не знам, сър. Доколкото ми е известно, той не е писал автобиография.

— О, Джимбо. — Рорк се усмихна разсеяно. — Представям си какво ще кажат горе, когато им изляза с този аргумент. „Просто вдигаш пара, Фред.“ И какво ще правя в деня, в който наистина ми потрябва помощ от друг отдел?

— Трябва ти сега.

Рорк се облегна назад.

— Какво трябва да значи това?

Дъв вдигна маджуна и започна да го разглежда, за да се отклони от отговора. Плесна го върху дланта си. На гърба нещо се беше отпечатало. Дъв го наклони, за да го разгледа по-добре на светлината, влизаща през прозорците. Релефни, написани наопаки букви:

ANFRED

Имаше и още една буква, но тя беше деформирана. Може би N. Не, реши Дъв след малко. По-скоро M.

Той бързо запита Рорк:

— Това нещо влизало ли е в контакт с надписа на Манфред по време на обезвреждането?

— Какво?

— Надписа на главата му.

— Ъъъ, не. Той го пипаше само с ръце.

— Никой не се е мотал наоколо, лепейки това върху робота, нали?

— Не, разбира се.

Дъв грабна радиостанцията на Рорк от седалката и се изстреля през задната врата.

— Кортес! Рита! — извика той, докато тичаше към камиона. Но хеликоптерът беше точно над площада и Дъв не вярваше, че ще го чуят през шума на перката. Въпреки това опита пак.

— Махнете се от Манфред! Махнете се от камиона!

В отговор чу само остър шум. Той захвърли радиостанцията и спринтира. Беше като да бягаш в кошмар. Краката му се движеха, дъхът му излизаше с миниатюрни експлозии, но като че ли не изминаваше никакво разстояние.

Фасадите на библиотеката и на църквата „Св. Троица“ се размиха в друго време и друг площад. Тичаше през открит пазар. Ярко оцветени плодове. Зеленчуци. Купчини зеле. Жени с обрамчени от забрадки лица се стряскаха, когато той профучаваше покрай тях.

Деца пищяха, когато той им викаше да му направят път. Пред себе си Дъв видя камиона да се отдалечава. В каросерията, свити между кошници със стока, седяха четирима тийнейджъри, включително Герити. Петият член на групата караше.

Райън се ухили и му помаха.

— Герити! — извика Дъв, умолявайки го да спре, защото забеляза обемистото нещо, прикрепено към шасито на камиона, от което стърчаха жици. — Райън, моля те!

Дъв се блъсна в някаква сергия, разпръсквайки домати навсякъде наоколо, и отново се изправи.

— Шиофра, спри го!

Точно когато си помисли, че е изпуснал камиона завинаги, шофьорът намали. Дъв скъси дистанцията, но Герити скочи на крака и го удари по главата с дръжката на пистолета си.

Всичко около Дъв стана бяло и той усети вкуса на кръв там, където прехапа езика си от удара. Когато отново можеше да вижда, двама британски войници бързаха към камиона с пръсти върху спусъците на автоматите.

Ушите му още бучаха, когато се обърна и безпомощно загледа как Шиофра и другите трима, вече със скрити под черните качулки лица, посягат към собствените си оръжия, скрити между кошниците — автомати „Стен“ и рязани пушки дванадесети калибър. Бяха приклещени в и около камиона и принудени да спрат, тъй като още двама кралски гренадири пресичаха площада, идвайки на помощ на първите.

Къде беше Герити?

Дъв се обърна и видя Райън от другата страна на площада. В ръцете си държеше последното си творение — дистанционното управление от модел на самолет. Самолетът беше захвърлен, а устройството — приспособено за взривяване на експлозиви от безопасно разстояние.

Дъв нададе вопъл и отчаяно се хвърли към Герити, който изглеждаше страшно разочарован. Предаден. Удивен от това, че най-лоялният му другар се е обърнал против него. Дъв го блъсна точно в момента, когато Райън постави палците си върху бутона. Двете момчета паднаха на паважа, като Дъв мислеше, че е хванал Герити навреме. Но с прималяване усети как покрай него минава гореща, ослепителна вълна. Звук като воя на Банши, примесен с далечните писъци на жени и деца.

Дъв видя камиона да се премята във въздуха. Покри главата си с пуловера, когато огненото кълбо го доближи, изсмука въздуха от дробовете му и отмина. Наоколо танцуваха парчета метал и горещ асфалт. Треперейки, запълзя на лакти и колене към едно от телата. С тресяща се ръка посегна и смъкна черната маска, откривайки обгореното и обезобразено лице под нея.

— Помогни ми, Лиам — каза тя, втренчила невиждащ поглед в него. — Помогни ми.

— Шиофра.

— Помогни ми.

Той хвана ръката й и тя слабо стисна неговата в отговор.

— Той каза, че никога няма да те използва по този начин. Той обеща.

Помогни ми, Лиам.

Някой блъскаше гърба на Дъв с отворена длан. Той не му обърна внимание и продължи да умолява Шиофра да се държи. Казваше й, че ще я закара в болницата. Ръката грубо го хвана за врата и го разтърси.

— Лейтенант!

Дъв се обърна. Беше Франклин. Бежовото му спортно яке беше покрито със сажди.

— Лейтенант, дръпнете се от нея! Тя е мъртва!

— Мъртва? — Той отново погледна Шиофра. Но пред него вече не беше момичето с черна качулка. И ръката, която държеше, не беше нейната. Беше тази на Рита Дърджин. Рита бе просната върху задната врата на камиона с гръб, извит под неестествен ъгъл и тлееща униформа.

Отстрани камионът лежеше на една страна и гореше.

— Къде е Кортес? — попита Дъв накрая.

— Не знам — отвърна Франклин. — Предполагам, все още в камиона. Мъртъв. Хайде сега да ви изправим на крака.

С помощта на сержанта Дъв стана, но едва не падна отново, защото му се зави свят.

— Ранен ли сте? — попита един от санитарите.

Дъв се вгледа с празен поглед в бялата униформа.

— Вижте Рита.

— Тя е мъртва. Питам дали вие сте ранен.

Дъв сграбчи шепа бял плат и започна да го усуква.

— Рита, копеле такова!

— Той е в шок — каза санитарят на Франклин. — Заведете го до линейката. Ще дойда след минута.

Франклин го заведе до една пейка и му помогна да седне.

— Едно нещо трябва да призная, Дъв. Когато сте прав, сте прав.

— Аха — мрачно каза Дъв. — Страхотно е да си прав. — Сграбчи Франклин за реверите. — Ето какво трябва да направиш. Прегледай наоколо. Сигурно е още тук някъде. Сигурно гледа през някой прозорец. Или стои в средата на тълпата. Това е прекалено голямо, за да го изпусне.

— Как ще го позная?

Дъв се поколеба.

— Просто ще го познаеш. Инстинкт. Вслушвай се в инстинктите си. Той ще бъде самодоволен. Прекалено спокоен. Прекалено невъзмутим. Няма да отклони погледа си. Може да е чужденец. Да носи дрехи с по-различна кройка.

— Добре — каза Франклин. — Всичко, което кажете.

Сержантът току-що си беше тръгнал, когато мобифонът на Дъв иззвъня. Той го извади от джоба си. Корпусът беше счупен, но телефонът още работеше. За момент не успя да го задържи стабилно до ухото си.

— Да.