Кристофър Райх
Клубът на патриотите (9)

8.

Томас Болдън все още изучаваше със съсредоточен поглед утайката от кафе на дъното на чашата, когато вратата на стаята за разпити се отвори и вътре влезе един висок мъж с леко сълзливи очи.

— Аз съм детектив Джон Франсискъс — започна той още преди да бе седнал. В едната си ръка носеше някаква полицейска снимка, а в другата — внушителен брой папки с досиета. — Как сте? Искате ли още кафе? Или чай?

Болдън вдигна очи към него.

— Къде е детектив Макдъно?

— Зает е. — Франсискъс посочи към празната пластмасова чаша. — Добре ли сте сега?

Болдън я смачка и я запрати към кошчето за отпадъци.

— Зает ли? Какво ще рече това?

— Дълга история. Нападение с цел грабеж, отвличане под дулото на пистолет. Последвани от ожесточен ръкопашен бой. Затова трябваше да разпитаме тримата задържани. Но твоят случай много ни заинтригува. — Франсискъс притегли стола си по-напред, за да скъси разстоянието помежду им. Беше слаб, съсухрен, някъде към шейсетте, с леко посивяла коса отпред и будно, ъгловато лице. На кръста му висеше кобур за полицейски пистолет 38-и калибър, а на плочката, закрепена към колана, бе изписано полицейското му звание, което подсказваше, че несъмнено знаеше да борави с оръжие. — Предполагам, че кафето не ви е харесало. Мога да изтичам до долу и да ви донеса кока-кола, чай с лед и каквото друго пожелаете.

Болдън поклати глава.

— Какво стана с онзи тип, когото доведох? — попита той. — Детектив Макдъно ми каза, че вече са снели отпечатъци от пръстите му. Имате ли представа кой е той? И проверихте ли онзи строеж?

— Почакайте, не бързайте толкова — прекъсна го Франсискъс и се облегна на стола си. — Нужно ми е малко време, за да се оправя с всичко това. — Той подреди папките на масата. После измъкна клетъчния телефон от калъфа на колана, за да го остави също на масата, само на една ръка разстояние. Накрая бръкна в джоба на ризата си, за да извади очилата си. Остави ги до клетъчния телефон. Едва тогава придърпа стола си напред. — Онзи строеж се оказа фалшива следа. Нямаше никой. Вратите бяха заключени.

Болдън впи нокти в дланите си. Чудеше се как така е било възможно вратите да са били затворени и дори заключени. Нали той само преди два часа ги бе строшил, след като връхлетя върху тях с лимузината.

— Защо не изпратите някой да огледа горе? Имаше опъната предпазна мрежа и…

— Както вече ви казах, вратите се оказаха заключени. Не видяхме никакви признаци за нахлуване с взлом. Знаете ли какво ми хрумна сега? Все пак ще се отбия там сутринта… просто така, за да огледам всичко на светло. Това устройва ли ви?

— Напълно. — Всъщност не очакваше Вълка да остане да лежи проснат там, горе, в мрежата. Крадешком погледна към часовника си и се прозина. Вече минаваше четири и половина. Откакто бе дошъл в сградата на полицейския участък, той бе подложен на всевъзможни операции: снеха отпечатъците от пръстите му, взеха му всичките паспортни данни, фотографираха го, разпитаха го, държаха го изолиран в стаята за разпити. Каза името си, номера на социалната си осигуровка, номерата на домашния и служебния си телефон, на клетъчния си телефон, с една дума — всичко, което ги интересуваше. Показа им белезите по гърба си. Един полицай прегледа бузата му и каза, че частиците от барутния прах са се забили толкова дълбоко в кожата, че ще трябва да изминат няколко месеца, преди да се отстранят напълно. Накрая поискаха от него да им сътрудничи, като им разкаже всичко, което му бе известно по случая. Той, разбира се, им обеща пълното си съдействие. И удържа думата си. Но после пожела и те да му помогнат. — Мога ли да използвам телефона ви?

— Разбира се. — Франсискъс го подхвърли. Метна го ниско над масата. И бързо. — Много сте чевръст.

— Въпрос на рефлекс.

— Също като тогава, когато сте успели да се справите с онзи побойник?

— Нещо такова.

— Не мислите ли, че може би малко сте попрекалили?

— Не — заяви Болдън. — Не, защото тогава мислех единствено как да опазя лицето си от онзи куршум, който профуча на сантиметри. Или как да скоча от стотици метри височина. Всъщност, детектив, би могло да се каже, че само инстинктът за самосъхранение е спасил живота ми, ако се вземат предвид всичките обстоятелства.

Франсискъс се замисли за кратко.

— Бих казал, че имате право. Освен това бих добавил, че сте извадили дяволски късмет. Независимо от всичко това, цялата тази история, както ми я разказахте, ще подлежи на строга проверка. Но все пак показанията ви съвпадат с описанията, които ни даде госпожица Данс за онези двамата, които са я нападнали… хм, как ги нарекохте… — Той прокара пръст по най-горния лист в папката пред себе си. — А, да. Ето ги. Вълка и Ирландеца. Току-що разговарях по телефона с лекаря, който се е погрижил за този, когото сте нападнали. Той потвърди думите ви за татуировката на „господин Вълка“. Неголямо изображение на пушка на гърдите му. Това обаче още не е всичко. Имал и друга татуировка на рамото — парашут и думите „Смърт, но не и безчестие“. Този девиз е популярен сред авиодесантните части. Изпратихме отпечатъците му във форт Браг, а също и във форт Кемпбъл в Кентъки. Ала и от двете места получихме отрицателни отговори. Как бихте изтълкували подобен резултат? Първото нещо при постъпването на служба в някоя от тези военни бази е да ти вземат отпечатъци от пръстите. Процедурата се повтаря и при зачисляването в съответната дивизия. Бил съм там и знам.

— Е, тогава какво следва?

— Остават обаче всичките онези специални армейски подразделения, на които вече дори имената не мога да запомня… рейнджъри… зелени барети и прочее подобни паравоенни формирования. Макар че звучи донякъде странно, не сте ли съгласен? Поне аз не съм склонен да повярвам, че е само случайно съвпадение. Вие как мислите?

Болдън поклати глава.

— Обадих се и във форт Бенинг — продължи детектив Франсискъс. — Помолих да ми изпратят от Генщаба колкото може повече фотографии на военнослужещи, на възраст от двадесет и една до тридесет и пет, които отговарят на описанието на мъжете, които са ви нападнали и отвлекли. „Вълка“ и „Ирландеца“, нали така ги нарекохте? Само че не храня кой знае колко големи надежди.

— Ами онзи, другият? Ще проговори ли?

— Едва ли. Стиска зъби, като че ли животът му зависи от това, независимо колко упорито се опитваме да го убеждаваме тъкмо в обратното. Все пак ще можем да го задържим заради притежаване на открадната чужда собственост и заради незаконно оръжие.

— Пистолетът му е бил откраднат?

— Не знам. Серийните номера са заличени. Но ако техниците в нашата лаборатория се потрудят още, не е изключено да попаднат на следи, по които да разпознаем оръжието. Само че не виждам кой знае какъв смисъл във всичко това, след като не са ви убили. Впрочем това не е най-важното. Притежаването на оръжие без съответното разрешение ще му донесе присъда само от една година затвор. Няма да му задават никакви други въпроси. Е, може да се спомене и за откраднатия клетъчен телефон. Вчера следобед някаква жена е съобщила в полицията за тази кражба. Задигнали телефона от чантичката й в едно заведение, намиращо се недалеч от вашата месторабота. „Балтазар“. Знаете ли го?

— Да. — Болдън сведе поглед. — Там обядвах днес… хм, да, искам да кажа вчера.

— Редовно ли го посещавате? — Детектив Франсискъс подхвърли този въпрос привидно небрежно, а прошарените му вежди се извиха зад очилата. — Време беше да попаднем на нещо.

— Ще ме извините ли за секунда? — Томас Болдън се извърна в стола си и се зае трескаво да набира номера на своя клетъчен телефон. Но телефонният секретар се включи още при второто позвъняване. Или бе изключен, или батерията му бе изтощена. След това опита да позвъни на своя домашен телефон. А когато и оттам не получи отговор, той остави съобщение, в което споменаваше, че сега е добре и че скоро ще се прибере, за да си вземе един душ и да се преоблече, преди да отиде на работа. Преди това Джени му бе оставила съобщение от болницата, в което пък тя го уверяваше, че с нея също всичко е наред и скоро ще я пуснат от болницата. Томас се опита да я намери в нейната квартира, но и оттам не получи отговор. Накрая изключи. Вече й бе предал да не се безпокои за състоянието му и й бе обещал по-късно да я потърси отново. Остави телефона на масата и кимна към детектива: — Благодаря.

— Няма проблеми. Ще го добавим към годишните данъци. — Франсискъс отново го изгледа над рамките на очилата си. — Последното, сър, беше шега. За отпускане. Можете да си позволите една усмивка.

Болдън се усмихна насила.

— Доволен ли сте?

Детективът остави писалката и кръстоса ръце на масата.

— Всъщност аз изгарям от нетърпение да узная нещо повече за вас.

— Какво за мен?

— Ами няколко подробности от личния ви живот.

— Вече разказах всичко за себе си. Какво още бих могъл да добавя?

— Вижте какво, господин Болдън, аз съм тук единствено за да се опитам да ви помогна. Не е нужно да ставаме близки приятели, но мисля, че не е зле да ми разкажете нещо повечко за себе си.

Той беше твърде уморен, за да спори.

— Аз съм банкер. Работя в „Харингтън Уайс“. Роден съм в Айова. Но съм израснал в Илинойс. Завърших колежа в Принстън. След това продължих в бизнес факултета „Уортън“. И накрая, след дипломирането, пристигнах в Ню Йорк. Не, не знам кой би могъл да ме мрази. Пък и не ми се вярва госпожица Данс също да има врагове. — Приближи се към бюрото. — Вижте, вече разказах всичко това на детектив Макдъно. Никога досега не съм виждал онези мъже.

— Само че те явно са знаели всичко за вас. Дори и къде обядвате всеки ден. Както и това, че работите по двадесет и пет часа седмично в Бътлър Дайнинг Хол.

Болдън кимна. Знаеше, че по-късно неминуемо ще му се наложи да се занимава с всичко това. Ала точно сега копнееше само за едно — час по-скоро да се прибере у дома.

Детектив Франсискъс отново погледна към бележките си от разпита.

— И този тип Гилфойл, казвате, бил сигурен, че знаете доста за онова, което той нарекъл „Краун“, и че познавате човек на име Боби Стилман?

Болдън отново кимна.

— Нямам никаква представа за кого или какво говореха.

— Тъкмо затова сме тук, за да го разберем — рече Франсискъс. — Много съм любопитен по един въпрос. Откъде сте се научили да се боксирате така добре? На онзи в лимузината с един удар сте му изкъртили три зъба. Дори понякога се питам кой всъщност е бил нападателят и кой — жертвата? Вече и аз не знам кого повече да съжалявам.

— Не знам. Просто така стана, че успях да го уцеля добре.

— Не, не е било така. Това не е нещо, което се случва просто така. Това се научава. Нещо, което се придобива след доста сериозна практика. Затова я ми кажете как един образован момък като вас, с толкова стабилно образование е успял да се справи с двама яки побойници?

Болдън отклони очи към купчината папки, които детектив Франсискъс бе донесъл със себе си. Вече смяташе, че бяха проверили и неговите отпечатъци. Според закона от съда изпращаха в полицията досиетата на всички престъпници, навършили осемнадесет години.

— Не го ли пише в папките ви?

— Това ли ви безпокои толкова? — Франсискъс затвори папката. — Не се бойте, тук няма нищо за вас. Всичко, което поискате да ми кажете… всичко, което мислите, че ще помогне на разследването… имате моята дума, че ще остане само между нас двамата. — Но тъй като Болдън нищо не отвърна, детективът продължи: — Нека да започнем тогава с татуировката на вашето рамо. Не можах да не й обърна внимание, когато си сменихте ризата. Кои са тези „Райвърс“^[1]? О, да, щях да забравя — особено много ми допадна втората част от написаното: „Никога не предавай приятелите“.

Болдън трябваше да се пребори с инстинктивния си стремеж да погледне към рамото си. Рейвърите всъщност бяха едно семейство. Рейвърите бяха приятели, които винаги си помагаха един на друг.

— Просто едни мои приятели — промърмори той.

— Приятели, които явно са се нуждаели от няколко урока за това как да използват иглите за татуиране. И къде ги намерихте? В затвора? Или в изправителното училище? Това ли ви безпокоеше, че ще открием в досието ви? Не се притеснявайте, нямам намерение да го докладвам на работодателя ви.

Болдън отново сведе поглед и сякаш се пренесе в миналото — имаше чувството, че пак е в онзи стар полицейски участък.

— Не е престъпление да принадлежите към някоя банда — снизходително отбеляза Франсискъс. — Дори понякога се оказва полезно, ако се занимавате с работа като моята.

— Не беше банда — възрази Болдън. — А само неколцина приятели, с които се движех тогава. Пък и беше преди петнадесетина години. И в крайна сметка онова няма нищо общо с това, което се случи снощи.

— А какво ще ми кажете за младите бандити, с които се занимавате в извънработно време?

— Програмата за въздействие върху уличните банди? Тя е организирана от младежкия клуб. Аз само помагам при някои от техните инициативи. Например при осигуряването на средства. Такива неща. А миналия уикенд пък имахме турнир по шах. Едно от хлапетата ме победи при втората партия. Не, не мисля, че там съм си създал някакви врагове.

— Значи не допускате да съществува връзка между вашата работа в младежкия клуб и това, което ви е сполетяло снощи?

— Не.

Франсискъс свали очилата си и ги остави на масата.

— И това е последната ви дума?

— Това е цялата истина.

Детективът уморено се засмя. Истината, говореха очите му, е твърде разтегливо понятие.

— Ще бъда честен с вас, господин Болдън. Не съм съвсем сигурен дали сте чак толкова невинен, колкото изглеждате. Мисля, че има още много, което сега предпочитате да премълчите. — Франсискъс премести стола си по-близо до масата, така че те двамата заприличаха на състезатели, готови да се впуснат в схватка от канадска борба. — Но засега ще ви оставя да го пазите в тайна. Само че ме безпокоят двамата, които са ви заставили да тръгнете с тях, да ходите по гредата, стърчаща от онзи строеж… И преди съм се сблъсквал с подобни типове. Напоследък стават все повече и повече. Дори бих го нарекъл мобилизация в сянка. През ден никнат като гъби какви ли не агенции. Тези момчета се промъкват в нашите офиси, успяват да получат похвала от началството, обещават сътрудничество и други подобни. А след известно време започват да те плашат. Аз съм в полицията от тридесет години. Знам едно-две неща за бюрокрацията и се питам кой, в името на Йехова, трябва да се грижи за тези момчета? Опитът ми доказва, че техните пръстови отпечатъци много често биват изтривани от системата, а тяхното минало не фигурира в досиетата. В подобни случаи вариантите са два: или са станали наши агенти под прикритие, или вече си изкарват прехраната като подизпълнители, работещи на договор. Е, ако са агенти под прикритие, значи всичко е наред. И те са неотменна част от играта. В края на краищата, щом аз мога да ги проследявам оттук, от тридесет и четвърти участък, защо да не може да ги проследи и някой от Иран, Индия или Франция, примерно казано. Само че този бандит, който ви е нападнал нощес, не е бил свързан нито с ЦРУ, нито с Националната агенция за сигурност, нито с военното разузнаване или някоя друга от специалните служби. Това поне мога да ви го гарантирам. Според мен той е от онези биячи, които са вървели по петите ви, защото някога са били или в момента са подизпълнители, работещи на договор.

Хм. Подизпълнители, работещи на договор… Това бе термин, който напоследък все по-често присъстваше в новинарските емисии.

— Какви? Като Келог Браун и Рут? Или като Халибъртън? Нали те се занимават само със строителна дейност? Търговия с петрол, строителство, кафенета, химическо чистене, общо взето това.

— Аз пък бих обърнал повече внимание на другите, много по-активни от техните толкова разнородни дейности, като охрана на обекти, телохранители на богати и известни личности, инструктори по военно обучение. Не сте ли чували за големите играчи зад сцената? За „Тайдуотър“? Или пък за „Екзекютив Рисърс“? Ами групата на Милнър^[2]? Дори и сега около двадесет хиляди от тях действат в Близкия изток, за да се грижат за сигурността на нашите морски пехотинци. Яки момчета със слънчеви очила и бронежилетки от кевлар под ризите. Въоръжени до зъби. — Франсискъс поклати глава. — Като си помисли само човек докъде стигнахме! Цивилни да охраняват военни! Можеш ли да си го представиш? После започваш да се чудиш от коя страна на магарето се намира задникът му. — Накрая сви рамене. — Най-важният въпрос, който трябва да ви задам, е защо подобни типове са се втурнали по петите ви?

Откакто бе запокитен насила на задната седалка на лимузината при отвличането му в центъра на града, Болдън не бе престанал да си задава именно този същия въпрос. Но никак не му харесваше тонът на детектив Франсискъс. Беше същият като всички останали ченгета, с които досега го бе сблъсквал животът. Докато ти протягат едната си ръка, за да ти помогнат да си стъпиш на краката, в другата стискат белезниците, готови още в следващия миг да ги надянат на китките ти.

— Но нали ще го задържите?

— Това ни е работата. След като почистят раните му и той се поокопити, ще го препратим в първи участък към централното управление, а там ще го регистрират като особено опасен случай и ще му направят една снимка, която може да изпрати на майка си за спомен. Както вече отбелязах, за незаконно притежаване на оръжие в щата Ню Йорк му се полага минимум едногодишна присъда. Ще го натикат в килия колкото телефонна будка и ще опознае изправителното отделение по-добре, отколкото му се иска. — Франсискъс удостои Болдън с един по-продължителен поглед. — Не се ли опасявате, че същите тези типове отново могат да поемат по дирите ви?

— Мога да се грижа за себе си.

— Така ли? Ние сме тук, за да помагаме.

— Да — съгласи се Болдън с повече сигурност, отколкото всъщност чувстваше. — Те вече са наясно, че са попаднали не на този, който им е бил нужен. Не мисля, че повече ще се интересуват от мен.

Франсискъс отмести стола си и се надигна.

— Ако няма какво да добавите към показанията си, вече сте свободен да си ходите. Един от нашите полицаи от долния етаж ще ви съпроводи до дома. Но ако ви хрумне още нещо, непременно ми се обадете. Ето, вземете.

Болдън пое визитката му и я напъха в джоба си. Не бе сигурен дали трябва да му благодари, или да го наругае. Знаеше само, че беше безкрайно щастлив от разрешението да напусне полицейския участък.

— И не забравяйте, господин Болдън — обади се Франсискъс, но толкова тихо, че почти не се чуваше, — трябва да бъдете много внимателен. Не знам в каква игра сте се забъркали, но явно не прилича на следобеден чай с кекс.