Кристофър Райх
Клубът на патриотите (67)

66.

Те излязоха навън, спуснаха се по късата вита стълба, после продължиха по чакълестата алея, оградена с грижливо подрязан жив плет. Алеята ги изведе сред дърветата, които само след минута вече оформяха гъста гора от двете им страни, застрашителна и недокосната от човешка ръка. Над главите им надвисна балдахин от преплетени клони, толкова плътен, че през него до земята проникваха само отделни снежинки. Мракът бе пълен и непрогледен.

— Не спирай да вървиш — заповяда му Вълка.

Болдън събра всичките си сили и се потътри напред. Бяха му нахлузили някаква широка риза, разкопчана до кръста, някой бе наметнал върху раменете му изпоцапано сако от дебел вълнен плат. Парещата рана продължаваше да изгаря гърдите му, срязаната плът пулсираше. От полъха на студения вятър и от хапещия допир на снега до оголената му кожа очите му се насълзяваха заради болката и студа.

Погледна назад. Към Вълка и Ирландеца се бе присъединил трети бодигард. Някъде далеч напред, малко наляво, той съзря примигването на две червени лампи, но после отново се възцари мрак. Може би бяха стоповете на автомобил. Другите също видяха светлините. Те не се разтревожиха и това окончателно попари надеждата му за спасение. Светлините навярно бяха на катафалката му.

Двамата с Джени бяха останали насаме само за броени минути. Седяха на пода, ръка за ръка, докато си споделяха всичко, което бяха научили през последните кошмарни часове. За „Джеферсън Партнерс“, раздавала подкупи на толкова много високопоставени лица. За Джаклин и Клуба на патриотите. Но най-вече си говореха за тяхното бъдещо дете.

Джени му каза: „Сигурна съм, че ще е момче“, а Болдън й предложи да го кръстят Джак. Винаги бе харесвал това име. Поиска да го отгледат нейде далеч оттук, в някое екзотично и много по-топло място. Примерно в Коста Рика. Или пък Фиджи. Колкото може по-топло. И колкото може по-далеч от Съединените щати. Но след кратък спор склони да е в Кънектикът или в Ню Джърси. Идеята за къща до вода някъде край Гринидж Вилидж звучеше примамливо. Томас щеше да го научи да управлява яхта. Разбира се, преди това самият той трябваше да придобие тези умения, за да може да ги предаде на сина си. Най-бързо се разбраха за избора на училище — скромно и държавно. Джени мислеше, че няма да е зле да може да свири на пиано. А пък Томас добави, че задължително трябва да умее да играе добре баскетбол.

А Болдън… какво щеше да прави той? С кариерата му като инвестиционен банкер бе приключено. Това поне не подлежеше на съмнение. Не знаеше за какво друго го биваше. Имаше малко заделени пари, така че с тях би могъл да изкара година-две. Джени ще си остане у дома с Джак. От работата си бе видяла какво ставаше с децата, които нямаха майки… Том беше нагледен пример. Двамата се засмяха. Много скоро Джак щеше да се сдобие с една сестричка и това ще бъде всичко. На Джени й се искаше да пътуват семейно, а числото четири й се струваше много добро, някак си… кръгло число.

Мечти.

Болдън се огледа. Пътеката напред се губеше сред гъсто израслите дървета. Сега неговият свят се бе свил до един тесен тунел без начало и без край. Сграбчи ръката на Джени.

— Обичам те — прошепна й той.

— И аз, и аз те обичам.

— Завинаги.

За миг Болдън се замисли за бягство. Но къде? Пазеха ги от всички страни. Можеше да вижда само на десетина крачки пред себе си. Щеше да бъде истинско щастие да го оставят да направи поне още една крачка, преди Вълка да го прониже с ножа си в гърба. Вече нищо нямаше значение. А и с тази ужасна рана на гърдите не би могъл да избяга.

Стигнаха до малка поляна, подходяща за палене на лагерен огън.

— Спри! — заповяда му Вълка. — На колене!

Болдън спря. Джени погледна към него и той й кимна. Коленичиха заедно. Земята бе ледена, покрита с клонки и дребни камъчета. Сърцето му бясно препускаше. До ухото му изщрака предпазителят на пистолет. Нещо студено и твърдо опря в тила му.

Протегна пръсти към ръката на Джени и мълчаливо се помоли.

* * *

Боби Стилман се промъкваше безшумно сред дърветата — умение, придобито от опита. Вече двадесет и пет години се измъкваше през задните врати и прескачаше огради с младежка пъргавина. През цялото това време нито веднъж не бе прилагала уменията си, за да спаси някого другиго, освен себе си. Хари я следваше по петите. Най-отзад пристъпваше Уолтър. Силите на свободата и справедливостта, както ги наричаше тя.

Не беше чудо, че успяха да открият Томас. Принудиха техния пленник да се свърже с главната квартира и да докладва, че е отвлечен от Боби Стилман, но за щастие успял да избяга. От главната квартира му съобщиха, че Болдън е бил отведен в имението на Джаклин. Именно супермодерната технология позволи на екипа на Боби Стилман да проследи къде се намират агентите от „Сканлън“. Ако Хари бе мускулната сила в екипа, то Уолтър бе мозъкът. Той с лекота сглоби един радиоприемник, който улавяше честотата, на която се излъчваха сигналите от чиповете^[1], имплантирани в агентите на „Сканлън“.

Внезапно сигналите от приемника на Уолтър показаха, че онези пред тях са спрели.

Боби също се закова на място.

— Хари? — прошепна тя.

Една едра сянка се прокрадна към нея.

— Ще трябва да се разделим — съвсем тихо изрече той. — За да ги обкръжим. Напредвай полека, без никакъв шум. Стъпвай на пръсти.

В мрака Боби напразно се опитваше да различи силуетите им. Един, два… не бе сигурна дали нямаше още. Изчака за миг, колкото Хари да заеме позиция, след което започна да напредва, крайно предпазливо, към храсталака. Клонките одраскаха лицето й. Един по-широк клон й препречи пътя. С безкрайно търпение го отмести и заобиколи. Не знаеше какво да предприеме. Хари имаше бухалка, но освен нея те всъщност нямаха никакво друго оръжие. Никога не си позволяваше да носи пистолет или нож. За нея това бе въпрос на чест, ала сега горчиво съжаляваше. Всеки един от тримата имаше по един масивен прожектор „Маглайт“. Внезапната светлина и изненадата можеха да им дадат предимство.

Когато стигнаха само на шест-седем метра от тях, Боби се спотаи, ниско приведена, и зачака. Непрогледната нощ й осигуряваше надеждно прикритие. Вятърът фучеше из храстите, хапеше лицето й. Не бе изминала дори една минута, а ставите й започнаха да се схващат.

Самотна в мрака, Боби Стилман не можеше да се отърси от спомените си за деня, в който бе напуснала сина си.

Те идваха!

Като че ли и сега го виждаше как се затича по коридора в апартамента й в Гринидж Вилидж. Беше съвсем малко момче, обзето от неизказано силна детска паника. Тя го побутваше откъм гърба, за да побърза. В края на коридора той се шмугна през вратата на дрешника. Тя се наведе до него и вдигна дъските на пода, под които се разкри правоъгълен отвор, изкопан в земята.

— Скачай! — нареди му тя.

Малкият Джак скочи в дупката и остана легнал там, както толкова много пъти те двамата го бяха упражнявали. Тя го погледна с копнеж — нейния слабичък, вечно обезпокоен за нещо син с къдрава коса. Добро момче беше нейният Джак. Толкова старателно се опитваше да й се хареса, слушаше я, но винаги бе готов да се разплаче. Всичко това бе заради нея. Знаеше го. От нея той бе наследил параноята, безпокойството, страхът от целия този свят.

— Ще се върна за теб — обеща му тя.

— Кога? — попита я момчето.

Не знаеше отговора на този въпрос. Но не можеше да се насили и отново да го излъже. Как би могла да му каже „Никога“?

Побърза да сложи дъските на мястото им. А той остана неподвижен, с ръце, притиснати към страните си. Доловила страха му, тя се наведе над него. Непокорните кичури от червената й коса докоснаха бузата му. Усмихна му се. Очите на момчето се разшириха от радостта и за кратко изглеждаше така, сякаш всичко с него бе наред. Но само след миг кошмарите отново го завладяха. Знаеше, че майка му ще замине, а и тя не отрече, не се опита да го успокои. Сълзи започнаха да се стичат от очите му. Мълчаливи сълзи. Покорни сълзи.

Тогава не му оставаше нищо друго, освен да стисне устни и да се усмихне насила. Искаше да й покаже колко силен можеше да бъде. Да я увери, че с нейния Джаки Джо всичко ще бъде наред.

Тя постави последната дъска и изтича навън от къщата.

Те идваха!

Едва по-късно осъзна, че така и не успя да му каже колко много го обича.

Надяваше се съдбата да й предостави поне още един шанс.

Някъде отпред долетя нечий глас:

— На колене!

Сърцето на Боби Стилман замря. Огледа се наляво и надясно. Изчакваше сигнала на Хари. Мракът се сгъсти още повече. Тя се озърна, за да прогони виденията, които нейното въображение изграждаше от смълчаните храсти. Пристъпи крачка напред, после още една. И тогава забеляза Томас на колене насред малката просека. До него бе коленичила Джени.

Пристъпи още по-близо и една клонка изпука. Всички глави се извърнаха към нея. Боби застина. Облечена в черни панталони, в черна риза с дълги ръкави, с наскоро боядисана в черно коса като някоя вдовица, тя се сливаше напълно с мрака. Те не видяха нищо.

Не можеше да откъсне очи от нейния Джаки Джо.

Блясък на метал привлече погледа й. Някой се бе приближил до Джак… не, не Джак, а Томас. Трябваше да свикне да го нарича с името, с което живееше вече толкова години. Един мъж с протегната ръка се изправи до сина й. Стори й се, че държеше пистолет.

Искаше й се да изкрещи: Хари, къде си? Какво чакаш още? Уолтър? Чак тогава осъзна, че те чакаха нейния сигнал. Тя беше техният водач.

— Не! — изкрещя жената, включи прожектора и бясно се втурна през храсталака. Около нея блеснаха още два прожектора.

И тогава оглушителен изстрел прониза мрака.

* * *

Джон Франсискъс лежеше неподвижно, с полуотворени изцъклени очи. От едва забележимо повдигащите му се гърди излизаха накъсани хрипове. По-близо, мислено подкани той двамата си пазачи. Малко по-близо.

— Побързай — каза мъжът, който бе до него. — Опитай пак да се свържеш с Бърза помощ.

С крайчеца на окото си той видя, че единият изскочи навън. Другият се приведе над него и притисна ухо към гърдите му. Франсискъс обърна очи наляво. Там от кобура стърчеше дръжката на пистолета му. Само на сантиметри от пръстите му. Кобурът не бе закопчан, но пък предпазителят не бе вдигнат.

Онзи вдигна глава и се вгледа в зеещата врата.

— Размърдай се! — изкрещя той.

В този миг Франсискъс се надигна и сграбчи пистолета от кобура. Чисто свършена работа. Пазачът извика, но бе толкова изненадан, че не можа веднага да реагира. Детективът свали предпазителя и го простреля в гърдите. Мъжът се прекатури на една страна и глухо прохърка. Франсискъс опря дулото до челото му и отново натисна спусъка. После се завъртя на една страна и макар много трудно, все пак успя да се изправи на крака.

— Френки, какво стана?

Вторият пазач се втурна през вратата. Франсискъс залитна към него, стреля веднъж, после още веднъж. Оня рухна като подкосен на пода. Главата му се удари със силен трясък в бетона. Детективът се облегна на стената, едва поемайки си дъх. Раните му се оказаха много по-тежки, отколкото си бе мислил. Премазаната му буза болеше убийствено. Но най-лошото в момента бе замъгленото му зрение. Светлината от крушката се разкъсваше пред погледа му на стотици късчета, като че ли гледаше в калейдоскоп. Направи първата плаха крачка, за да излезе от вратата и да поеме надолу към плевнята. Всички конюшни наоколо бяха празни.

Това е то, малкият, каза той на себе си. Собственият му глас му се стори силен и това му вдъхна надежда. Кой би могъл да очаква? Но аз просто го направих, нали? За миг си помисли за Вики Васкес. Надяваше се тя да му даде шанс. Или поне да го изслуша…

Запъти се към средата на обора. Държеше оръжието пред себе си, с пръст върху спусъка. С всяка следваща стъпка тялото му се клатушкаше ужасно, докато се мъчеше да пази равновесие. Приличаше на болен от рахит. Може би Вики щеше да го обикне. Може би щеше да приеме едно остаряло момче със слабо сърце. Полуослепял, с рани по лицето, изгубил най-решителната битка на живота си.

Трябваше на всяка цена да се измъкне извън имението. Още десет крачки и ще бъде навън. Ще изстреля няколко куршума във въздуха, ще извика за помощ. За нула време ще се събере многолюдна тълпа. Бръкна с ръка в задния си джоб и напипа калъфа на полицейската си значка. Искаше му се да се усмихне, но лицето му бе прекалено обезобразено. За миг усети прилив на топлина, обзе го някакво странно самодоволство.

Добра се до вратата на обора. Тя се отваряше навътре. Опита се да отстъпи крачка назад, но бе прекалено омаломощен и вратата се затръшна под носа му. Политна назад. Някакъв човек се втурна към него. Не успя да го различи. По дяволите, какво ставаше с очите му? Отлепена ретина. Сигурно това беше проблемът. Прицели се напосоки и стреля. Но преди да успее отново да натисне спусъка, нещо горещо, адски горещо го порази в гърдите и го повали на пода.

Детективът примигна и се загледа във ветроупорния фенер, поклащащ се над него. Светлината бързо помръкваше, сякаш някой бе скъсил фитила. Устата му бе ужасно пресъхнала, дъхът му секваше.

Гилфойл се наведе над него, стиснал в ръка калъфа на полицейската значка на Франсискъс. Разтвори го и напъха палеца си в цепнатината между кожения калъф и металната значка. Не откри нищо, изруга и ядно запрати калъфа на пода.

— Това беше единственото място, където забравих да проверя — изрече той. — Това ме безпокои вече 25 години. Така че казвай: къде са те? Какво направи с отпечатъците от пръстите на Джаклин?

Франсискъс се опита да помръдне устните си, ала тялото му вече не му се подчиняваше. Отпечатъците бяха на сигурно място. Беше ги изпратил там, където може би щяха да послужат за нещо. Далеч от хора като Гилфойл и Джаклин.

— Къде са отпечатъците? — повтори Гилфойл. — По дяволите, трябва да знам.

Но детективът вече не можеше да го чуе. Носеше се над конюшнята и боровата гора, високо, високо в небето.

* * *

Томас Болдън подскочи от оглушителния изстрел. Пистолетът, опрян в тила му, се дръпна. Внезапно полянката бе залята от ярка светлина. Нечий гневен глас изкрещя: „Не!“. Томас се извъртя и ритна Вълка по крака. После скочи върху него и го халоса в лицето. Болката в гърдите, в цялото му тяло беше непоносима, заля го светкавично, като горски пожар. Но вече нищо друго нямаше значение. Гневът му придаде неподозирани сили. Единственото важно нещо сега бе, че е оцелял. Отново и отново надигаше юмрука си, за да го стоварва с цялата сила и ярост, на които бе способен, в лицето на своя мъчител и убиец.

Вълка успя да освободи ръката си и да удари Болдън по челюстта, като го просна на земята. Агентът на „Сканлън“ се претърколи и се изправи на крака, с ранено лице, с кръв, шуртяща от носа. Томас също се надигна. Двамата застанаха един срещу друг. Между тях на земята лежеше пистолетът.

Около тях тичаха някакви хора. Един висок мъж със сива коса, с тежък прожектор „Маглайт“ в ръка, се нахвърли върху Ирландеца. Джени също го нападна, обви ръка около врата му и го стисна здраво. Отнякъде се чу приглушен изстрел, през заглушител, последван от трясък на някакъв твърд предмет, блъснат в нечий череп.

Вълка изплю кървава храчка. Нехайно изтри лице с ръкава си. Болдън изчакваше, за да си поеме дъх. Вълка се хвърли срещу него. Но този път Болдън го изпревари, сграбчи ръката му и я изви зад рамото му. Вълка падна по гръб на земята. Томас се стовари върху гърба му и го притисна с коляното си. Ръката му трескаво се протегна нагоре, докопа го за гушата и пръстите му се впиха в плътта. Успя да напипа трахеята му и започна да я мачка. Вълка се замята по земята, опитвайки се да стигне с ръце лицето на Болдън, за да му издере очите. Болдън се постара да събере цялата си тежест в натиска на ръцете си. Ето че хрущялът започна да поддава…

— Не! Томас, недей…

Болдън не чу този вик. Само усили натиска, притискайки палеца си още по-дълбоко в плътта. Вгледа се в неговите изгарящи кафяви очи, очаквайки завинаги да угасне огънят на омразата в тях.

— Спри!

Нечии ръце сграбчиха Томас изотзад и го откъснаха от схватката на живот и смърт с агента на „Сканлън“. Вълка се изправи. Една фигура се появи иззад гърба на Болдън и със замах стовари прожектора „Маглайт“ в лицето на Вълка, който веднага рухна на земята и повече не помръдна.

Болдън пък се просна по гръб, отчаяно борещ се за глътка въздух. Смаян и вцепенен, втренчи поглед в майка си.

Боби Стилман се надвеси над него с прожектора в ръка.

— Не искам синът ми да става убиец.