Кристофър Райх
Клубът на патриотите (66)

65.

Старият корабен часовник удари полунощ. Всички около масата сведоха глави за молитвата. — … за което ти благодарим, Господи. Амин — завърши монотонно Гордън Рамсър, президент на Съединените американски щати, преди да вдигне глава и да се огледа. — Всички нас утре ни очаква много натоварен ден. Затова нека срещата да бъде колкото е възможно по-кратка. Съжалявам, че в обсъждането със сенатор Маккой не успях да постигна желаните резултати.

— Трябваше да се обзаложим при едно към десет — отбеляза Джеймс Джаклин.

— Срамота — заяви Гордън Рамсър. — Тя заслужава по-високи залози.

— Въобще не е срамно — възрази Джаклин, който винаги бе презирал сантименталното лицемерие. Или си с тях, или си против тях. Всички морални проповеди на този свят няма да променят онова, което трябваше да предприемат мъжете, събрани сега в тази зала. Нито това, че щяха да бъдат като дамгосани заради дързостта си.

— Ще трябва да се погрижим за осигуряването на стабилна политика през следващите осем години — продължи той. — Ако все така целуваме задниците на нашите европейски съюзници и повтаряме, че е наша вината за всичките световни проблеми, вместо да се заемем с това, което ни е необходимо, доникъде няма да стигнем. Нали се предвижда първото посещение на госпожа Маккой да бъде във Франция? А след това тя трябвало да посети и долината на Рейн. Но защо? За да целува задника на германския канцлер? И всичко това в името на възстановяването на репутацията ни като надежден играч от отбора. Всякакви съюзи водят само до едно — до масово заразяване с нерешителност. Нищо няма да спечелим, ако продължаваме да се лигавим и мляскаме с безнадеждно престарялата Европа. По дяволите, та те копнеят само за едно: да ни видят паднали по гръб. Най-доброто, което можем да очакваме от госпожа Маккой, е тя да си остане все така сдържана и дистанцирана спрямо нас. Е, ще го преглътнем, стига да склони да допусне нашия човек в Белия дом. Иначе много ще пострадат плановете ни, които замислихме за политиката с Иран и Сирия. И тогава Близкият изток ще затъне още по-дълбоко в подвижните пясъци на фундаментализма. А накрая ще се окаже, че всичките ни усилия са били на вятъра. Дори не ми се ще да мисля какво ще стори тя с разходите по отбраната на страната.

— Разходите по отбраната? — попита Вон Аркс, директор на ЦРУ. — За това ли всъщност става дума? Нали сме се събрали, за да решим участта на следващия президент на Съединените американски щати. За бога, Джей Джей, понякога започвам да се опасявам, че смесваш недопустимо това, което е добро за страната, с това, което е добро за твоята компания.

— Какво искаш да кажеш? — озъби му се Джаклин.

— Че не ми харесва твоят метод на действие. Прекалено често призоваваш моите хора да разрешават твоите собствени проблеми. Говоря за Том Болдън и за това, което се случи тази сутрин в Манхатън.

— Болдън бе заплаха, която трябваше да бъде неутрализирана.

— Аз пък дочух, че било грешка.

— И кой ти го каза?

— Свързах се с ФБР. Имам там свои източници. — Вон Аркс се извърна към другите членове на клуба, насядали около дългата маса. — Някои от моите хора прегледаха видеозаписа с убийството на Сол Уайс. Казаха ми, че е бил обработен. Много качествена работа, но все пак техните компютри доловили издайнически детайли, доказващи фалшификацията. Никога няма да издържи в съда.

— Това ще зависи от съдебните заседатели — каза Джаклин. — Колкото до него, повтарям, че той беше заплаха за „Краун“. Затова се налагаше да го приберем направо от улицата.

— И къде е сега? — заинтересува се Вон Аркс.

— На сигурно място, така че повече няма да ви се налага да се опасявате от неговата намеса.

Гордън Рамсър удари с ръце по масата и отправи към Джаклин продължителен недоволен поглед.

— Носят се слухове, че „Джеферсън Партнерс“ излиза от контрол. Твоите разсъждения са се превърнали в любимо занимание на журналистите. Трябва да престанеш с всичките тези приказки за „подсигуряване на възхода на капитализма“. Разбрахме ли се по този въпрос, Джей Джей?

— Дадено, момчета — кимна Джаклин. — Само се опитах да ги подкупя, когато ми наредихте да се заема с тях.

— Имаме чувството, че прекаляваш с публичните си изяви — намеси се върховният съдия Ед Логсдън.

— Глупости! — възкликна Джаклин.

— Говорим за това да се държиш по-разумно, Джей Джей — предупреди го Рамсър. — Да не смесваш политиката на Комитета и делата на твоята компания.

Джаклин поклати отвратено глава. Не можеше да повярва на ушите си.

— Само не се опитвайте да ме убеждавате, че трябва да отделяме обществените от частните дела. Добрият стар Джон Пиърпънт Морган ни помогна да се набъркаме в Първата световна война и тогава на практика само неговата компания покри гаранциите за цялата ни военна намеса. Историята на тази страна не се свежда до нищо друго, освен до опитите на правителството да подпомага частния сектор, както и обратното. Едната ръка мие другата. Хамилтън го е знаел, когато е основал клуба заедно с Нат Пендълтън. Политиката на страната трябва да се диктува от нейните икономически интереси.

— Сега и ти започна да звучиш също като Хамилтън — подхвърли Чарлс Коноли, известен също с прозвището Руфъс Кинг. — Обаче той не се е стремял да извлече печалби от позициите, които отстоявал. Дори на няколко пъти е отклонявал предложения да закупи обширни парцели земя в Охайо и по долината на Мисури, макар че така би могъл да стане страхотно богат.

— Само че той същевременно е повел нашите предци по каменистия път, който ги отървал от всичките онези мошеници, които негодували срещу договора на Джон Джей. Не се нуждая от твоите морализаторски проповеди, свързани с Хамилтън. И той не е бил светец. По-скоро е бил отявлен женкар. Или си забравил какво се е говорело за него тогава? Ненаситен поклонник на женските прелести, когото проститутките така и не успели да задоволят. Ако не ме лъже паметта, това е цитат от твоята книга, Чарли. — Джаклин отмести стола си и се изправи. — И аз съм чел протоколите, които цитираш. Защо не се заемеш с историческите факти около Джон Рокфелер и неговата Стандарт Ойл? Или с истината за комодора Вандербилт и неговите железопътни линии? Всичките те са седели на това кресло много преди аз да се появя на този свят. А какво ще кажеш за Аверил Хариман^[1] и неговите приятелчета? Нали те до един са забогатели благодарение на решенията, които са били взети в тази зала? В Америка никога не е имало нещо по-важно от бизнеса. Казал го е човек, много по-мъдър от мен.

— Онези времена са били съвсем различни — каза Гордън Рамсър. — Тогава всичко е било много по-прозрачно. Докато сега ние не можем да си позволяваме да привличаме излишно вниманието на медиите.

Джаклин отпусна ръка върху облегалката на стола си.

— За какво намекваш, Гордън?

— Просто ти казвам да внимаваш какво правиш — решително заяви Рамсър. — Не можем да си позволим риска твоите акции да дискредитират нашите мотиви. На първо място трябва да стои добруването на нацията. Не е зле да го запомниш.

— Можеш да разчиташ, че ще предам пожеланието ти на Хю Фицджералд. Той е решил да ни даде своя глас. Така че законопроектът ще мине в Сената. И нашите предни складове ще бъдат презаредени най-късно до шест месеца. Ще можем отново да се заемем с плановете ни да хвърлим малко светлина в тази изоставена от бога пустиня.

— Моите поздравления — кимна Рамсър.

Към него се присъединиха неколцина от присъстващите, ала не успяха да излъжат Джаклин. Той отлично знаеше, че одобрението им беше неискрено. Забеляза прикритите погледи, извърнатите лица. Явно отново бяха говорили зад гърба му. Знаеше и причината за всичко това. Защото бе прекалено прям. Непоносимо рязък за техния изтънчен слух. Той бе единственият, който имаше дързостта да нарича нещата с истинските им имена. Затова никой от тези двулични копелета не смееше да го погледне в очите.

Джаклин се изкашля, преди да продължи:

— Надявах се, че ще си поговорим за сенатор Маккой. Трябва час по-скоро да си уредим сметките с нея. Случи се така, че попаднах на нещо, което нашият британски филиал е разработил за МИ-6…

— Извини ме, Джей Джей, но не вярвам, че тъкмо сега трябва да гласуваме, за да решим окончателно съдбата й — намеси се върховният съдия Ед Логсдън.

— Да гласуваме ли? Нали снощи го решихме? Гордън е направил последен опит, а тя е отклонила протегнатата й ръка. И сега сме в цайтнот. Президентът на тази страна винаги е бил член на нашия Комитет. Ако тя не желае да се вслуша в предложенията ни, сама си е виновна. Бог ни е свидетел, че ще бъдем много по-добре без нея.

— Не! — извика Чарлс Коноли.

— Какво означава това „не“? — удиви се Джаклин.

— Не можем да го направим. Все пак тя е президент. Народът я е избрал. Не е редно.

Той стана от стола и обиколи масата.

— И откога сте толкова загрижени за това, което ще каже народът? Този Комитет е създаден, за да се противопоставя на хората със зла воля. За да не им позволява да съсипят страната ни из основи.

— Клубът не е бил създаден, за да убива президенти — възрази Коноли.

— Говориш така, сякаш се страхуваш да не бъдеш лишен от специалния ти пропуск за достъп до Белия дом. Да не би Маккой да ти е обещала да повдигне завесите и да ти разкрие как е успяла да ни отърве от един „нов Виетнам“? Заради това ли се опъваш, Чарли? Намерил си сюжет за новата си книга?

— Нима не разбираш? — продължи Чарлс Коноли. — Винаги сме вярвали, че всяка власт в страната се крепи на президентската институция. Без него… хм, без нея… ние не сме патриоти, а само едни жалки ренегати. — Той му хвърли един наистина изпепеляващ поглед. — Или само шепа бизнесмени, загрижени единствено за собственото си забогатяване, при това за сметка на страната.

— Това са пълни глупости! — възрази Джаклин.

— Така ли? Хората очакват президентът да предприеме това, което е необходимо. Те осъзнават, че има ситуации, когато той не може да се допита до тях, а навярно и не бива. И тогава разчитат на доверието в него, че няма да ги излъже. Тъкмо на тяхното доверие се крепи нашата легитимност. Хамилтън никога не би основал този клуб без подкрепата на Вашингтон.

— Майната му! — троснато го прекъсна Джаклин. — Той е мъртъв вече от двеста години.

— Идеите му обаче още са живи — извика в отговор Чарлс Коноли.

— Клубът не се състои само от един човек — отново заговори Джаклин. — Никак не ме е грижа дали този човек е президентът или не. Всичките ние тук заедно сме отговорни пред нацията. Ние имаме славна история. Ти ми каза, че страната на практика ни принадлежи. Ние подкупихме онази лисица Талейран да се погрижи сделката за откупването на Луизиана да се осъществи. Ние убедихме стария Дюпон да я подкрепи, като отпусне заема за изплащането на цената, поискана от французите за Луизиана. А чия бе идеята да изнудим руския цар, така че да ни продаде Аляска по три цента за акър? През цялата история на страната ние и само ние сме помагали за ускоряването на всяка по-съществена придобивка на територии. Ти ни заявяваш, че се нуждаем от президент. Аз пък ти отговарям, че ние тук напълно заменяме президента на страната. Тук е Белият дом, истинският, да, точно тук!

— Млъкни, Джей Джей! — прекъсна го върховният съдия Ед Логсдън. — Стигна твърде далеч.

— Нищо не е твърде далеч! — сърдито извика Джаклин и с гневно махване с ръка отказа повече коментари за упрека на върховния съдия.

— А какво ще кажат останалите? — попита Рамсър. — Може би някой междувременно е променил мнението си?

За кратко в залата се възцари гробно мълчание. Чуваше се само тиктакането на корабния часовник, подарен от папа Йоан-Павел II. Джаклин започна нервно да крачи напред-назад, като капитан на кораб, обкръжен от вражески флот.

— Хайде, Вон Аркс — каза той, като отпусна ръка върху рамото на директора на ЦРУ. — Ти най-добре измежду нас знаеш кое е правилното решение в случая.

Вон Аркс неохотно кимна.

— Съжалявам, Джей Джей, но не мога да отрека, че Чарли е прав. Наистина е много рисковано. Ще трябва да дадем на Маккой шанса да се присъедини към нас. След като прекара известно време в Овалния кабинет, сама ще стигне до това решение.

— И аз съм на това мнение — подкрепи го върховният съдия Ед Логсдън. — Нека да й дадем време да преосмисля политиката си.

— Ами ти? — обърна се Джаклин към президента Гордън Рамсър.

— Не е толкова важно какво ще кажа аз. И без това вече има три гласа против. Доколкото си спомням, за едно толкова важно решение се изисква единодушно одобрение.

— Зарежи тези опити за увъртане, Гордън. Какво според теб трябва да предприемем?

Рамсър стана от стола си и се приближи до Джаклин.

— Джей Джей — рече той, — мисля, че доста пришпорваме събитията, при това абсолютно ненужно. След като Хю Фицджералд ни е обещал своя глас, няма защо да бързаме. Военните се нуждаят минимум от шест месеца, преди да могат да се заемат с прехвърлянето на складовете към предни позиции. Началниците на генералните щабове на трите рода войски са затънали в работата около ревизирането на бойните планове. Нека всички ние си поемем дъх и се успокоим. Или както каза върховният съдия: „Нека да дадем на тази жена време“. — За да разсее напрегнатата атмосфера, опитният в дипломацията досегашен президент се разсмя заразително весело. — И без това тя все още няма никаква представа какво я очаква.

Джаклин се усмихна насила, колкото да се присъедини към останалите. Но никак не му бе до смях. Като че ли корава буца бе заседнала в стомаха му, докато нервите му тръпнеха от непоносимото напрежение. Президентът Гордън Рамсър имаше право. Тя действително не подозираше какво я очаква.