Кристофър Райх
Клубът на патриотите (61)

60.

Самолетът се оказа един стар „Гълфстрийм III“. Само с десет седалки с окъсана кожа и некачествена облицовка, опитваща се да имитира дървена ламперия. Таванът беше много по-нисък, отколкото бе при по-новите модели. Болдън седна в средата на кабината, с вързани китки и глезени. Вълка се настани в дъното и през цялото време на пътуването само сглобяваше и разглобяваше заглушителя на пистолета си.

— Изстрелва патроните с ниска скорост — обясни той на Томас малко след качването им на самолета. — Достатъчна, за да ти пробие дупка в черепа, но не и за да издълбае отвор във фюзелажа на самолета.

Това не беше първото пътуване на Болдън с частен самолет. Нито второто, нито дори десетото. Щом си в бизнеса с купуването и продаването на корпорации за милиарди долари, няма как да се отървеш от трескаво забързаните пътувания на хиляди километри. Защото времето е пари. Никой не може да си позволи да пропилява десетки часове по опашките за билети, претърсванията на летищната охрана или да рискува в последната минута да отложат някой ужасно важен полет. През последните шест години, откакто работеше като бизнес консултант към няколко от най-могъщите в страната компании, той бе летял не по-малко от петдесетина пъти на самолети, притежавани от неговите клиенти.

В сравнение с останалите, условията при този полет бяха едва ли не най-лошите от всички възможни. Най-уместно би било да се нарекат „спартански“. И дума не можеше да става да се наслаждава на удобствата, обичайни при предишните полети. Нито диетична кока-кола, чай от женшен или „Ред Бул“ за възстановяване на жизнените му сили, нито изстудено шампанско „Дом Периньон“ за отпразнуване на успешното приключване на сделката, нито домашно приготвени бисквити и мармалад, нито грозде от Конкорд и сирене „Бри“ или тортила и гуакамоле^[1]. Нито пък предварително затоплени кърпи. Да не говорим за липсата на бордова масажистка или маникюристка.

Болдън се замисли колко странно бе устроен човешкият живот. И как можеше само за едно денонощие да се обърне с главата надолу. Преди броени часове той бе на гребена на вълната. Все едно го бяха провъзгласили за Мъж на годината. Високопоставен директор с необятни перспективи за бляскаво бъдеще. Но освен това още нещо се бе променило в живота му. И то изключително важно. Ще става баща. На дете, още сгушено в утробата на жената, която обича. Загледа се през прозореца и му се стори, че вижда лицето на Джени в мрачината навън.

Самолетът се наклони наляво, за да се измъкне от облаците над университета в Джорджтаун. После прелетяха над Потомак, като малко оставаше да докоснат с крилото Кенеди Сентър. При спускането на колесниците корпусът се разтресе. Сега летяха още по-ниско, едва ли не на височината на обелиска, зад който вече се бяха показали Мемориалът на Линкълн, езерото и паметникът на Вашингтон, наполовина забулен от мъглата и снега.

Очевидно това ще ми бъде последното кацане, помисли си Болдън.

* * *

— Сигурна ли сте, че сме се срещали? — попита Джаклин. — Не мисля, че бих могъл да забравя една толкова красива жена.

Дженифър Пендълтън енергично закима.

— Всъщност само веднъж… но беше преди толкова много години. Не успях да ви благодаря достатъчно за това, че ме спасихте. Наистина вече бях започнала да се плаша какво ще стане с мен.

— Не се безпокойте, скъпа. Всичко щеше да се уреди и без моята намеса.

Те двамата сега се намираха в голямата зала, заобиколени от шумно множество дами в бляскави тоалети и господа в строги вечерни смокинги. Джени отпусна длан върху ръката на Джаклин и той не разполагаше с друг изход, освен да остане притиснат до нея. Пък и тя беше толкова привлекателна.

— Казахте, че сте от рода Пендълтън?

— Всъщност знаете ли, че ние с вас имаме общ прапрадядо? Говоря за Едмънд Грийн Пендълтън. Само че нашият клон от фамилията се е преместил в Охайо. Ние сме предимно фермери, а не политици.

— Какво би правила тази страна, ако не бяха фермерите? Дори и Джордж Вашингтон е отглеждал по малко тютюн в имението си, ако не ме лъже паметта.

— Кажете ми, господин Джаклин…

— Наричай ме Джей Джей. Това Джаклин, дявол да го вземе, ме кара да се чувствам адски остарял.

— Кажи ми, Джей Джей — поде тя на „ти“, сочейки портретите с маслени бои, украсяващи стената, — всичките тези там от рода Пендълтън ли са?

— Хм, повечето са от рода Джаклин. — Погали ръката й. — Ще бъда щастлив да те разведа наоколо. — Поведе я из залата, като накратко й преразказа биографиите на предшествениците си. Започна от баща си — Харолд Джаклин, виден конгресмен. Продължи с дядо си, Едмънд Джаклин, собственик на железопътна компания и банка. Очарователно момиче, каза си той. Не е като онези студени риби, шарещи нагоре и надолу по Уолстрийт. Когато приключи с коментарите към портретите, остана много щастлив, че ръката й продължаваше да държи неговата.

— Знаеш ли, Джей Джей — заговори младата жена, — винаги съм вярвала, че Пендълтън са една от позабравените фамилии на Америка. В учебниците по история едва се споменава за Натаниъл Пендълтън, макар че е бил най-близкият приятел на Алегзандър Хамилтън и Джордж Вашингтон. Струва ми се, че е време да се отдаде дължимото на нашата фамилия.

— Напълно съм съгласен. Знаеш ли, самият аз много се увличам по историята. Защото в нашата кръв е заложена една велика традиция. И респект към миналото на нацията ни. За бога, та аз съм петото поколение Джаклин, което служи на страната си. Заради това бях офицер от флота, по-точно от военноморската авиация. Докато добрият стар Нат Пендълтън е бил полковник от кавалерията.

— В Южна Каролина, нали?

— Виждам, че знаеш доста за миналото на фамилията.

— Всъщност съм запалена по историята. Колко пъти съм обикаляла историческите места в Ню Йорк… И винаги започвах от таверната „Фраунсис“, а после продължавах със „Сейнт Пол“.

— Таверната „Фраунсис“ ли каза? Значи знаеш и за Дългата зала?

Дженифър Пендълтън кимна.

— Онази, в която генерал Вашингтон се сбогувал със своите офицери? Доколкото съм запомнила, това се е случило на 4 декември 1783 г.

Сега Джаклин погледна на момичето в друга светлина. Оказа се, че умът й е остър като бръснач. Ще трябва да звънне на Мики Шиф и да види дали не може тя да заеме мястото на онзи Болдън. Много щеше да се зарадва, ако това момиче успее да развърти още по-оживен бизнес с „Харингтън Уайс“. Да не говорим, ако всичко би могло да се обвърже със среднощни визити в Ню Йорк, но задължително в компанията на тази златокоса девойка. Погледна часовника си.

— Искаш ли още сега да я видиш?

— Дългата зала ли? Но нали Ню Йорк не е чак толкова близо, за да…

Джаклин я притегли по-близо до себе си и прошепна в ухото й:

— Кой е казал, че ще пътуваме чак до Ню Йорк? Ела с мен, но не трябва много да се бавим. Всеки момент долу ще започнат със сервирането на вечерята. Лично съм подбрал менюто. Обичаш ли трюфели? — Той поведе младата жена нагоре по стълбата. Когато стигна до вратата, се спря и се обърна към нея: — Отне ми двадесет години, за да изглежда всичко както трябва. Всеки детайл е изпипан точно така, както е изглеждал в онази историческа вечер през 1783 г.

Младата жена го удостои с усмивка, подсказваща, че бе изпълнена с очакване. Е, проклет да съм, ако греша, отново си помисли той. Тя е запалена по историята. Също като мен.

Джаклин отвори вратата и включи осветлението. Заобиколи масата и посочи към витрината, в която се съхраняваха Библията на Линкълн и кичур от косата на Алегзандър Хамилтън. Изостреното внимание, с което гостенката му удостои тези скъпоценни реликви, му напомни за това колко обожаваше самият той всичко в тази стая.

— Нат Пендълтън е имал навика именно в тази стая да приема генерал Джордж Вашингтон и онази лисица Алегзандър Хамилтън. Дори би могло да се каже, че по-скоро е било клуб, а не таверна.

— Клуб? Наистина ли? — Сърцето на Джени се разтуптя. Значи беше съвсем реален. Също както й го бе казала Боби Стилман. Също както бе предрекъл Саймън Бони.

— Да. Уединено местенце, където те са можели да отдъхват в пълно спокойствие, да изпушат по някоя и друга пура, да пресушат по две-три халби бира. Но Вашингтон е бил сериозен мъж. Идвал е тук само по работа. За да обсъжда делата на страната. — Джаклин погали нежно голямата кутия за пури от обгорено дърво, оставена най-отгоре на специалния щанд, изработен от същия материал. — Виж това.

— Красива е — призна тя.

— Изцяло ръчна изработка, за да прилича максимално на оригиналната, принадлежаща на генерал Джордж Вашингтон. Не е някаква примитивна имитация. — Отвори кутията и избра една пура „Ромео и Жулиета“, която щеше да подхожда чудесно на портото, предвидено за сервиране с десерта. Напомни си, че в днешно време дори и жените пушеха проклетите пури. Пък нали не искаше да изглежда като неин дядо. — Ще вземеш ли една… Джени?

— О, не. Винаги съм мислела, че пурите са за мъжа в къщата.

Той кимна одобрително. Момичето като че ли умееше да чете мислите му. Успокоен, домакинът продължи покрай дългата страна на масата.

— Щях да забравя да ти спомена, че в тази стая са били взети повечето от най-важните решения за нашата нация, отколкото човек би могъл да предположи.

— Тук е толкова хладно, че цялата настръхнах — обади се Джени.

— Ето, ето, сега. Позволи ми да те стопля. — Джаклин веднага се зае енергично да разтрива ръцете й. — Но ти цялата трепериш!

— Трябваше да си взема шал.

— Глупости. — Той я обгърна с ръце, като си позволи ръката му да се спусне леко под талията й. Господи, наистина си я биваше. Усети как внезапно се сгорещи целият. Може би точно сега бе моментът за първата целувка.

— Нима искаш да кажеш, че точно тук генерал Вашингтон е провеждал срещите си? — сепна го гласът й. — Дори и когато е бил президент?

— О, да. Имало е толкова много въпроси, които не е можел свободно да обсъжда във Филаделфия. Прекалено много шпиони и съгледвачи. Представа си нямаш… — Отдолу долетя силен удар на гонг. Джаклин погледна към вратата. — Това бе сигналът за вечерята. — Остави ръката си да се задържи още малко под талията и забеляза, че младата жена въобще не се опита дори да възрази. — Коя е твоята маса, скъпа?

— Ох, забравих поканата си у дома. И сега въобще не мога да си спомня къде трябва да седна.

— Ако желаеш, ти си добре дошла на нашата маса. Лиона и аз ще се радваме да се присъединиш към нас.

— Не, всъщност не желая да ви се натрапвам. И без това вече отнех толкова много от времето ти.

Джаклин изключи осветлението и затвори вратата.

— Смятай го за уредено — изрече той, възпламенен, предвкусвайки предстоящото си ново завоевание. — В края на краищата нали сме роднини. Трябва да се поддържаме един друг.