Кристофър Райх
Клубът на патриотите (59)

58.

Агентът от „Сканлън“ лежеше на една страна, задъхан и сломен.

— Не е зле — каза Боби Стилман. — Не очаквах, че парите могат да купят толкова лоялност. — Тя се отпусна на колене и пъхна ръка под мишницата му. — Изправи се.

Мъжът не помръдна и тя го дръпна за крака. Лицето му бе почервеняло там, където го бе зашлевила. Но ударът не бе чак толкова силен, че пленникът да не би могъл да го понесе. При все това не можеше да не забележи, че приятелите й я гледат по-различно.

Тя беше гадна кучка. Без съмнение.

— Значи наистина не знаеш какво е „Краун“? — попита тя.

Мъжът поклати глава.

— Тогава няма да възразяваш, ако опитам един последен начин, за да открия отговора на този въпрос?

С тези думи Боби Стилман измъкна от джоба си къс нож с подвижно острие, от онзи модел „X-Acto“, който се използва за разрязване на мокети. Започна бавно да изважда острието навън. Клик. Клик. Клик. Милиметър по милиметър режещият стоманен ръб се подаваше неумолимо напред, докато накрая тънкото като бръснач триъгълно острие не изскочи навън. Малко, много малко, колкото нокът може би, ала достатъчно да среже всичко, до което ще го притиснеш. Тя го опря до бузата му.

Внезапно я обзе странно, необяснимо спокойствие. След всичките тези крясъци, заплахи, тероризиране, побои, които бе упражнила върху онемелия си пленник, най-сетне бе намерила вътрешен покой. Сега се питаше само докъде би стигнала; какво би сторила в крайна сметка, ако той отново откаже да проговори.

Вгледа се в очите на мъжа. Сигурна бе, че в тях сега се четеше дивото желание да й отмъсти за всичкото страдание, което му бе причинила. Нито за миг не му бе повярвала, че не знае. Джей Джей винаги бе казвал, че е много важно да вярваш на хората си, да им кажеш истината, та накрая тя да стане и тяхна истина. Затова, реши тя — няма да се съобразява с никакви правила. Да върви на майната си Женевската конвенция за хуманно третиране на военнопленниците. Заедно с благородната мисия на маркиза Куинсбъроу и нейните грижи за страдащите. Това тук нито бе война, нито пък боксов мач. Тя бе преживяла толкова много години отвъд нормите на цивилизования свят, че сега сама се изненада как не бе стигнала по-рано до този извод. Бог й е свидетел, че Джаклин и в това я бе изпреварил. Той винаги се стремеше да подчини всички и всичко около себе си в името на крайния резултат. Защото краят бе всичко. А средствата за постигането му — нищо. Или поне нищо особено.

Боби Стилман притисна устни към ухото на мъжа.

— Ще ми го кажеш — обеща му тя.

За пръв път прочете страх в очите му, сякаш той едва сега бе започнал да проумява с кого си имаше работа.

В този миг Джей Джей би се гордял с мен, помисли си жената. Но от този спомен й стана още по-тъжно. Ужасно тъжно.

* * *

Денят се случи горещ. Ужасно горещ, при това след една дълга, изнурителна поредица от все такива дни. Нервите на всички бяха опънати до скъсване. Хората нямаха сили дори да се усмихват и поздравяват. А пък беше едва юли и лятото още не бе достигнало разгара си. Боби се прибра в къщата, за да довърши опаковането на багажа. Мъкнеше със себе си голяма пазарска торба, натъпкана с неща, които може би нямаше да намерят там, закъдето щяха да заминат. Фъстъчено масло, овесени ядки и нова пижама за Джаки Джо с изображението на Супермен. Полетът им за Буенос Айрес от летище „Кенеди“ беше в единадесет часа. Бяха се разбрали да се махнат оттук поне за една година, а може би и повече, ако там се устроят добре. Завари Дейвид да говори с Джаклин в хола.

— Какво правиш тук?

— Вярваше ли, че ще те изпусна от поглед? — попита Джаклин и се усмихна презрително. — Веднага след като сградата бе вдигната във въздуха, се досетих кой може да е отговорен за стореното.

— Заснели са ни на видеозапис — обясни й Дейвид Бърнстейн. — Камерите на охраната са записвали всичко.

Джаклин пристъпи към Боби.

— Не усложнявай нещата, скъпа. Полицията вече е тръгнала насам. Ще имаш възможност да им поднесеш извиненията си.

Обзе я необяснимо тревожно предчувствие. Тук нещо не е наред, помисли си тя. Защо тъкмо Джей Джей ще чака полицията да пристигне тук?

— Тогава какво още чакаме? — каза тя на Дейвид и го сграбчи за ръката. — Хайде! Да се махаме! Веднага!

Обърна се и пое по стъпалата, водещи към горния етаж, където бяха оставили багажа си. Но на горната площадка я чакаха две от горилите на Джаклин, с широки рамене, късо подстригани коси и непроницаеми лица. Тя много добре знаеше какво можеше да очаква от наемни убийци като тях.

— Съжалявам, Боби — обади се отдолу Джаклин, като смачка техните самолетни билети в юмрука си. — Дойдох, за да уредим веднъж завинаги цялото това недоразумение.

— Недоразумение ли? Аз бих го нарекла престъпление.

— Е, да, можеш да го наричаш както искаш.

— Нищо няма за уреждане — продължи Боби. — Ти си фашист. Искаш всички да шпионираш, за да си сигурен, че никой няма да извърши нещо, което няма да ти хареса. Мислиш се за Големия брат, макар че краката ти са толкова къси, че дори не стигат до пода. Само защото си от правителството, не означава, че не си се споразумял тайно с тях. — Обърна се към мъжете, които й бяха направили засада горе на стълбите. — Кои са тези горили? Като Туидълди и Туидълдъм от „Алиса в Страната на чудесата“? И защо си ги довел? Защо? Защото не можеш сам да се справиш ли? А пък аз те имах за герой. — Тя продължи да го предизвиква. Гневът й достигна точката на кипене. Темпераментът й се взриви. — Джей Джей, ти винаги си бил само един клоун в каубойска премяна, понеже се мъчиш да бъдеш такъв, какъвто майка ти е искала да станеш.

— Достатъчно, Боби.

Именно тогава тя видя пистолета в дясната му ръка.

— Ние току-що купихме компанията — обясни й той и небрежно махна с лявата си ръка. — „Фанинг Файърармс“ вече е наша. Реших, че мога да спечеля нещо от нея.

— О, за бога, Джей Джей, това не е ли прекалено? Пистолет? Да не би да си мислиш, че ще се бием с теб? Ние, двама адвокати? Двама защитници на Конституцията? Ето го пред теб Бърнстейн Хлапето^[1], най-бързия евреин в Дивия запад. А пък аз съм… — Тя млъкна и се обърна към своя любовник. — Ще се погрижиш ли за него, Дейвид?

— По-спокойно, Боби — със сериозен глас се обади Дейвид Бърнстейн.

Той е знаел, помисли си Боби Стилман сега, след като бяха изтекли двадесет и пет години. Все пак беше син на полицай. Знаел е най-важното при боравенето с оръжията. Никога не изваждай пистолета от джоба, ако не смяташ да го използваш. А Боби от своя страна бе сторила всичко, което е било по силите й тогава, за да се сбъдне предчувствието му.

— О, я остави този пистолет, Джей Джей — продължи тя. — Нали полицията всеки момент ще дойде тук. Е, добре, щом така си решил! — Протегна ръцете си напред, все едно очакваше да й нахлузят белезниците. — Остави ги да ме арестуват. Но съдебната зала ще се превърне в онзи форум, от който се нуждаем, за да изкараме на показ, на светло твоята прогнила малка компания. Наистина ли си очаквал всички да ти повярват, че онези устройства, които произвеждаше „Сентинъл“, ще бъдат прилагани само от военните? И то само във войните, които водим далеч оттук, отвъд океана? Мога да се обзаложа, че ФБР вече е направило сериозна поръчка за тях. И кой още? Митниците? Данъчните? Агенцията за борба с наркотиците? Всички от замесените в играта ще искат да ги притежават. За да ги монтират само до една година във всяка телефонна централа. Благодарение на отзивчивостта на Джеймс Джаклин и „Сентинъл Майкросистемс“.

— Както обикновено, Боби, ти си прекалено умна, което обаче не е за твое добро — отвърна й Джаклин.

Удостои я с последния си презрителен поглед, след което се обърна и изстреля един куршум право в челото на Дейвид Бърнстейн. Тя никога не забрави тази кошмарна сцена… как коленете му се огънаха и цялото му тяло се сгърчи, сякаш бе картина, смъкната с един замах от стената. И докато лежеше там, стоварил се на пода, той ритна с крак във въздуха. Тъй силно, че обувката му излетя нагоре и тупна шумно долу. След което вече не помръдна.

Джаклин пристъпи и се наведе над него.

— Никой няма да свидетелства в съда срещу „Сентинъл“, скъпа — каза й той. — Въпрос на национална сигурност.

В първия миг Боби остана като вцепенена. Но после разтърси глава. Сълзите й рукнаха неудържимо. Не искаше да плаче, но бе тъй зашеметена.

— Ти си чудовище — разхлипа се тя. — Ти го уби. Но нали си повикал полицията? Те ей сега ще дойдат.

— И аз така се надявам.

В този миг една полицейска кола спря до тротоара пред къщата. Двама полицаи изскочиха от нея, като веднага откопчаха палките от коланите си. От гърлото й се надигна сподавен писък. Втурна се към прозореца. Един от копоите на Джаклин обаче я спря, обви силните си ръце около нея и запуши устата й с длан. След няколко секунди на вратата се позвъни.

Джаклин отвори вратата. И преди някой от полицаите да успее да види тялото на Дейвид Бърнстейн сред локвата от кръвта му, той хладнокръвно ги застреля. Точно в сърцата и толкова отблизо, че дори за секунда се Подпалиха разкъсаните места по ризите им.

Насочи пистолета към нея.

— Излизай! — заповяда й Джаклин.

Разтреперена, тя едва успя да се измъкне навън, прекрачвайки телата на полицаите, за да се затича, останала без дъх, към обраслата с бръшлян порта.

За известно време той остана така, с пистолета, насочен към нея.

— Ами Джаки Джо? — извика тя.

* * *

И така Джаклин създаде мита за Боби Стилман като убийцата на двамата полицаи. С което завинаги я обрече да бяга, да се крие. Ходът наистина си беше брилянтен. Защото с него я лиши от всичко. От свободата. От доверието на хората. И от сина й.

Боби се отдръпна от пленника. С едната си ръка съдра боксерките му и ги запрати на пода. Позволи си кратка пауза, колкото да се наслади на уязвимостта му. Само за секунда-две, колкото онзи да усети полъха на вятъра.

След което здраво хвана пениса му.

— Какво е „Краун“? — повтори тя за кой ли път вече, като нагласи острието на ножа под мъжествеността му. Дори леко повдигна острието нагоре, колкото да му пусне малко кръвчица. — Питам те за последен път.

— Вашингтон… сенатор Маккой — започна той, преглъщайки сухо.

— Продължавай.

— Наказателна акция.

— Кога?

— Церемонията… по встъпването в длъжност… утре.