Кристофър Райх
Клубът на патриотите (58)

57.

— Вълка го е заловил — каза Гилфойл още щом доближи Джеймс Джаклин по пътя към кабинета му.

— Е, слава богу. Вече не се надявах, че ще доживея този ден. Къде са го спипали?

Гилфойл предпочете да го дръпне настрани, за да не би случайно някой от гостите да чуе разговора им.

— В кабинета на Мики Шиф.

— Какво, по дяволите, е правил там?

— Проучвал финансовите дела на някои от нашите съветници.

— Оказа се доста съобразителен. Трябва да му се признае.

— Изненадва ли те? — Гилфойл наблюдаваше изражението на Джаклин.

Както винаги, дори за него, толкова опитния познавач, бе невъзможно да отгатне нещо по израза на това лице, освен недоволството, че светът не се е запътил точно по този път, който той желаеше.

За сряда вечер офисът бе странно притихнал. Целият персонал бе получил покани за тазвечерния прием. Повечето от директорите вече се бяха събрали в имението на Джаклин или пътуваха за там. Няколко от закъснелите притичваха по коридорите, като използваха последните минути, за да закопчават саката си и да оправят вратовръзките си.

— Обади ли се на Шиф? — попита Джаклин.

— Оставих му съобщение на гласовата поща. Но ще говоря с него веднага щом пристигне. Благодарение на него Болдън се е сдобил с тези документи.

Джаклин пое от ръцете на Гилфойл документите, препратени като факсове до Вашингтон.

— Работлива пчеличка се оказа, нали? Повечето хора на негово място отдавна да са се изпокрили. — Прелисти факсовете и веднага се намръщи, щом видя, че в справките от ЛексисНексис името Мики Шиф фигурира в графата „Директор“, а в графата „Име на компания“ бе изписано „Дифънс Асоушиейтс“. — Тези справки са отпечатани днес следобед. Кой работи отвътре за него?

— Помогнала му е секретарката му. Името й е Алтия Джаксън.

— Омъжена ли е?

— Самотна майка с едно момче. Дванадесетгодишно.

— По дяволите! — изруга Джаклин, поклати глава и въздъхна. — Погрижете се за момчето. Уредете му стипендия или нещо подобно. Напомни ми да се обадя в колежа „Сейнт Пол“. Познавам се с ректора. Тях ги бива, когато се сблъскат с подобни случаи.

Гилфойл кимна.

— Говорих с Марти Кравиц. Той се закле, че при поръчването на отчетите Болдън се е представил като един от старшите директори в „Харингтън Уайс“. Очевидно го е притиснал да му снесе тази информация. Мисля, че можем да разчитаме на това Кравиц да си държи езика зад зъбите. Ако от „Прел“ ще трябва да докладват за всеки случай на нарушение, скоро няма да им остане нито един клиент.

— Добре. Доведете тук Болдън. Искам да си поговоря с него на четири очи.

— Сега пътува насам. — Гилфойл пристъпи по-близо към Джаклин. — Може ли да поговорим и за още нещо? Ще бъда съвсем кратък.

— Казах на шофьора на лимузината да ме чака долу.

— Няма да отнеме много време. — Гилфойл го подхвана за ръката и го поведе към ъгъла. — Става дума за нещо, което трябва да знаеш. Нещо, свързано с Олбани.

Джаклин скръсти ръце, за да докаже на Гилфойл, че му посвещава цялото си внимание.

— Какво за Олбани?

— Един детектив от Ню Йорк се е добрал до твоите отпечатъци на палеца и показалеца и се захванал да търси сходни в базата данни на Националния център по криминогенна информация. Накрая успял да те открие.

— Откъде, по дяволите, се е сдобил с моите отпечатъци?

— Не знам, но сме длъжни да допуснем най-лошото.

— И какво е то?

— Че тези отпечатъци са били взети от оръжието, с което е бил убит Дейвид Бърнстейн.

— Как е възможно? Мислех, че отдавна си се погрижил за това.

— Така и не успях да ги намеря. Навремето това много ме притесняваше, но без Ковач нямаше причина да се безпокоим. Проблемът бе локализиран и изолиран. Говорим за случай отпреди двадесет и пет години, Джей Джей. Шокиран съм не по-малко от теб.

— Съмнявам се — възрази му Джаклин. Когато заговори отново, гласът му бе стихнал до шепот. Или по-скоро съскаше като гърмяща змия. — Това беше нашата сделка. Ти трябваше да изчистиш всичко около онази бъркотия в замяна на уютно местенце в „Джеферсън Партнерс“. Струва ми се, че за онова време условията бяха много прилични. Само че вече не съм толкова сигурен. — Джаклин се приближи към макета на бойния кораб „Мейн“. — Кой е този, който се е захванал с тези отпечатъци?

— Детектив Джон Франсискъс. Същият, който снощи е разпитвал Томас Болдън.

— И на какво толкова се дължи проклетото му любопитство?

— Просто е добро ченге. Предполагам, че всичко е свързано с това. Проследихме го, когато взе самолета за Вашингтон.

— Той ще се появи тук? Чудесно. Може дори да му изпратим на летището покана да се присъедини към нашата галавечеря.

— Почакай, Джей Джей. Аз съм разтревожен не по-малко от теб от цялата тази работа.

— Ти ли? — Джаклин вдигна пръст към него. — Ти си едно студенокръвно копеле. В теб никога не е имало чувства. Знаеш ли изобщо какво е да бъдеш разтревожен?

Гилфойл усети как част от него блокира. Знаеше толкова за чувствата, колкото и всички останали. И най-вече колко разрушителни могат да бъдат. Да те владеят. И ако веднъж им се поддадеш, с теб е свършено. Но сега си позволи да каже само:

— Имахме наш човек на „Лагуардия“, който следеше за появата на Болдън. Именно той се качи на същия самолет, с който детектив Франсискъс лети насам.

— Какво чакаш тогава? — нетърпеливо попита Джаклин.

— Ами той е полицейски служител.

— И какво? По-рано това не би те спряло. Тези отпечатъци могат и двама ни да пратят по дяволите.

— Първо, ще им е нужен свидетел, който да докаже, че си бил там, когато се е разиграла тази сцена.

— Имат един свидетел — гневно извика Джаклин. — Боби Стилман. Тези отпечатъци са нейният пропуск към свободата.