Кристофър Райх
Клубът на патриотите (53)

52.

В просторния салон на къщата си в Джорджтаун сенатор Хю Фицджералд изпъна краката си върху отоманката и се отпусна в удобната прегръдка на поизносеното, но удобно кожено кресло.

— Ах! — Въздишката му бе достатъчно силна, за да разтресе стъклата на прозорците. — Марта, донеси ми чаша уиски от най-хубавото, от онова от Тенеси, por favor. Generoso. Muy generoso^[1].

От сутринта денят му бе доста изморителен. Молитвената закуска в седем часа с колегите от консервативното крило — да, дори демократи като Фицджералд вярваха в бога — бе последвана от обичайните делови ангажименти, срещи и поздравления, поднасяни от сановниците от неговия роден щат. Днес трябваше да стисне ръката на председателя на съвета на млекопроизводителите от Върмонт и да поздрави тазгодишния шампион по ораторско майсторство — впечатляващ млад мъж, чиято приветствена реч много му допадна. А накрая бе дошъл редът на досадните изслушвания в сенатската комисия по одобренията на законопроектите, които се проточиха до безкрай.

Шест и половина милиарда долара, за да се попълнят предварително дислоцирани запаси, или така наречените „предни запаси“. Изумително бе как военните могат да искат толкова много пари. Шест и половина милиарда долара… при това само за да се поддържа бойната готовност на въоръжените сили. На всичкото отгоре техните експерти му бяха обяснили, че всъщност ставало дума само за минимални искания. Въобще не ставало дума за заделянето на средства за увеличаване на числеността на личния състав или за подготвянето му за някакъв неизбежно надвисващ военен конфликт. Не. Шест и половина милиарда долара единствено за да се подготвят максимално изтеглените напред (в смисъл до най-вероятните бъдещи фронтови линии) тилови складове и така да се гарантира, че Съединените американски щати ще бъдат в състояние да реагират с необходимата военна сила едновременно на два регионални конфликта. Шест и половина милиарда долара, за да се купуват още обувки, патрони, униформи, резервни части за бойната техника. Но нито долар за нов танк, за нов изтребител, за нов боен кораб.

Най-убийствената ирония се свеждаше до това, че макар Америка да притежаваше най-качествената военна екипировка в целия свят, както и най-грижливо обучените войски, тя нямаше откъде да намери достатъчно пари, за да финансира използването им в битките. Несъмнено да водиш модерна война се оказва изключително скъпо занимание, дори и за най-богатата нация в света. Поддържането на военни действия в една необявена и не отличаваща се с кой знае каква активност война срещу един жалък противник бе струвало на държавната хазна колосална сума. Повече от двеста милиарда долара. И за какво бе всичко това?

Като председателстващ комисията по одобрението на законопроектите Хю Фицджералд бе задължен да се занимава по цял ден с доста нелицеприятни подробности, които винаги оставаха скрити от обществото. Като например фактът, че една елитна дивизия бе останала лишена от храна за два дни. Без нито един хляб, нито една бисквита, нито една консерва. Друго поделение пък страдало от недостиг на питейна вода, което му попречило да се присъедини към атаката. Цял батальон бездействал по време на продължителните операции по прочистването на сунитския триъгълник в Северен Ирак. Защото нямал патрони. Патрони. Може ли да се изпраща на фронта войска без патрони?!? Стрували по петдесет цента единият и всичко се дължало на недостига на пари. Докато онези мръсни арабски копелета имаха патрони. Дори им ги доставяха с цели камиони.

— Заповядайте, сенаторе. — Марта се появи в салона и му поднесе вечерния коктейл.

— Gracias. Muy generoso.^[2] Ти си толкова добра с мен. — Отпи една наистина щедра глътка. — Хайде, Марта, седни до мен. Поостарелите мъже се нуждаят от малко внимание след един дълъг тежък ден.

Марта прегъна крак върху страничната облегалка на креслото. Беше стройна млада жена, с гъвкаво тяло, надали имаше петдесет килограма. Черната й коса бе стегната в конска опашка. Усмихваше се чаровно с черните си леко тъжни очи. Плъзна ръка зад врата му и се зае с масажа.

— Така е по-добре — измърмори той. — Много добре.

Фицджералд затвори очи и остави пръстите на Марта да си вършат работата. Трудно бе да се повярва, че една толкова слаба наглед жена може да бъде толкова силна. Пръстите й бяха като от стомана. Той въздъхна, когато движенията им разчупиха напрежението на малки късчета, за да го запратят нейде другаде. Реши, че се нуждае повече от това нейно докосване, както и от по-малко битки в Капитолия, разбира се.

Шест и половина милиарда долара. Не успяваше да изхвърли цифрата от ума си.

Разбира се, можеше да протака приемането на законопроекта през тази сесия, но щяха да му го поднесат за утвърждаване през следващата, само че тогава към тази огромна сума щяха да добавят още един милиард или дори два. И ще се оправдаят с инфлацията. Все пак това наистина можеше да се окаже най-добрият изход. Да отлага решението. Лисицата не би могла да тършува из курниците в селото, ако няма зъби. От друга страна обаче, трябваше да се вземе под внимание безопасността на мъжете и жените в страната.

Фицджералд се замисли върху предложението на Джаклин да приеме някакъв почетен пост в „Джеферсън Партнерс“. Имаше и по-лоши начини да приключи кариерата си, каза си той, макар че презираше онзи суетен, винаги самонадеян Джаклин. Но политиката го бе научила да не таи лична неприязън към никого. Сред обитателите на Капитолия не съществуваше такова нещо като приятелство или неприятелство. Там бе царството единствено на безкомпромисния прагматизъм. Той си представи как ще пристъпва сред залите на инвестиционната банка, как ще посреща клиентите си в огромния си безупречно подреден кабинет. Непременно с възхитителна гледка към бреговете на Потомак. За опитен политик с неговата осведоменост никак не бе трудно да узнае по колко печелеха партньорите в корпорацията „Джеферсън Партнерс“. Както Джаклин, така и останалите от тази пасмина годишно си докарваха по няколко милиарда. Милиардери. Бе виждал къщите на мнозина от тях, както и автомобилите им.

Хю Фицджералд бе отрасъл през тридесетте и четиридесетте години в малка ферма с мандра. Да имат пари за тях означаваше най-вече да си позволят нови дрехи за Коледа и всеки ден на обяд да сядат край трапезата с трите блюда — първо, второ и трето. Ако имаха късмет с някоя плодородна година, си позволяваха да отпътуват през лятото до морския бряг и тогава се мислеха за забогатели. Баща му никога, през целия си живот, не бе припечелвал повече от две хиляди долара годишно.

Милиардер. Ако Джаклин наистина бе толкова загрижен, колкото се кълнеше, за участта на мъжете в униформи, щеше да им подхвърли поне няколко милиона, които за него бяха все едно като трохите от трапезата му. Дори нямаше да забележи липсата им.

Силните и гъвкави пръсти на Марта продължаваха да отпускат натрупаното в него напрежение през този изнурителен ден и да прочистват съзнанието му. Фицджералд се зае внимателно да претегля възможните алтернативи. Едната бе да напусне Сената. След като шест години неотлъчно е бил във властта. Шест години, изтекли в безкрайни дискусии, обсъждания, изслушвания, гласувания… Подкрепяше го единствено надеждата да продължи да го огрява слънцето на Чесапийк. Все пак и това не бе малко за някогашното бедно селско момче, отрасло в подножието на Грийн Маунтин.

Разбира се, можеше да предпочете и другия вариант: да се върне у дома при жена си, да поеме отново преподавателската си дейност в университета и да му плащат още по-малко дори и отколкото взимаше сега. Изсумтя толкова силно, че Марта подскочи.

— Извинявай, скъпа — промърмори той, отвори очи и се загледа в милата, любвеобилна жена, коленичила край него. Ами Марта? Какво да прави с Марта?

Протегна ръка, за да я погали по коляното. Тя я сграбчи и я плъзна още по-нагоре, към бедрото си.

— За бога, не — възкликна Фицджералд и прибра ръката си в по-безопасната зона. — Самата мисъл ме изтощава. Тази вечер трябва да отида на едно парти. Нищо особено, само колкото да се покажа пред хората. Може да остана там до сутринта.

Марта се усмихна. Беше надарена с гореща кръв. Да, такава бе тя. Притисна я по-близо до себе си и я целуна по бузата. Не можеше да изостави своята Марта.

Шест и половина милиарда долара.

Е, какво пък толкова, в наши дни това не е чак толкова много, нали?

По-късно, каза си той. По-късно ще вземе решението.