Кристофър Райх
Клубът на патриотите (5)

4.

— За какво е всичко това? Заловихте ме. А сега ми кажете какво става.

Томас Болдън се наведе напред и докосна леко парчето стъкло, забито в дланта му. При падането върху тротоара панталоните му се бяха скъсали и се виждаше наранената и окървавена плът. Русокосият седеше от дясната му страна, отпуснал пистолета върху крака си. Латиноамериканецът се бе настанил от другата. Затъмнените прозорци скриваха напълно градския пейзаж. От шофьора ги отделяше дебела стъклена преграда.

— Господин Гилфойл ще отговори на въпросите ти веднага щом пристигнем — рече латиноамериканецът. Ризата му отпред бе скъсана от Болдън и от лявата страна на гърдите му се виждаше татуировка. Някаква пушка.

Гилфойл. Болдън се опита да си спомни дали бе чувал името, но то не му говореше нищо. Забеляза, че вратите са заключени. Замисли се дали да не се опита да разбие прозорците с ритник, но след това какво? Насочи вниманието си към мъжете до него. Нито един от двамата не изглеждаше изтощен след шестте пресечки тичане. По-едрият очевидно владееше джудо или някакво сходно бойно изкуство. Беше съборил Болдън на земята сякаш беше лек като перце. Е, разбира се, имаше и пистолет. Деветмилиметрова „Берета“. Стандартен модел в армията. Макар че заглушителят не влизаше в стандарта. Не се съмняваше, че блондинът отлично знае как да го използва. Замисли се за държането им, огледа изправените им стойки, уверените и нетрепващи погледи. Предположи, че са бивши военни. Долавяше го по отсечения им маниер на говорене. И двамата излъчваха усещане за безкомпромисност и сурова дисциплина.

— Облегни се назад. Отпусни се и се успокой — посъветва го по-мургавият мъж.

— Ще се успокоя, когато се върна при приятелката си — тросна се Болдън — и я закарам в болницата.

— За нея ще се погрижат. Не бива да се тревожиш за момичето.

— И защо да ви вярвам?

— Ирландецо, обади се.

Русокосият от дясната страна на Болдън извади клетъчен телефон с радиопредавател от джоба си и го долепи до ухото си.

— База едно вика База три. Какво е състоянието на госпожица Данс?

Госпожица Данс. Те знаеха името на Джени.

— База едно — долетя стържещият отговор, придружен от пукота, причиняван от статичното електричество. — Тук е База три. Обектът се намира в спешното отделение на университетската болница заедно с един полицай от нюйоркската полиция. Пристигнали са преди три минути.

— Каква е раната?

— Повърхностна. Десет шева, не повече.

Мъжът пъхна телефона в джоба си.

— Както каза Вълка, не е нужно да се тревожиш за това.

Вълка и Ирландеца.

Болдън огледа двамата мъже. Кои бяха тези добре обучени и ловки главорези? Откъде знаеха името му? Кой беше Гилфойл? И какво, за бога, искаха от него? Въпросите се тълпяха в една безкрайна въртележка.

— Трябва да знам къде ме водите — тихо рече той. — За какво е всичко това?

Вълка се втренчи в него. В жълтеникавите му, леко кървясали очи проблесна едва сдържана враждебност. Цялото му същество излъчваше насилие. Беше толкова силно и невероятно открито, че бе невъзможно да се пренебрегне, също както оглушителна плесница.

— Господин Гилфойл ще ти обясни всичко — изръмжа той.

— Не познавам никакъв господин Гилфойл.

— Той те познава.

— Не ме е грижа дали ме познава или не. Защо нападнахте моята приятелка и защо ме натикахте насила в тази кола? И кои, по дяволите, сте вие? Искам отговор!

Вълка се изправи рязко. Стиснатият му юмрук се заби със светкавична скорост в гърдите на Болдън.

— Казах да се отпуснеш. Ясен ли съм?

Болдън се преви надве, неспособен да си поеме дъх. Вълка бе действал толкова бързо и изненадващо, че той не бе имал време да предвиди, камо ли да реагира на нападението.

— Няма никаква грешка — заговори Ирландеца. — Ти си Томас Болдън и си ковчежник във фондация „Харлем Бойс Клъб“, освен това си член на управителния съвет. По-рано тази вечер те наградиха със сребърен поднос заради работата ти в клуба. Прав ли съм?

Болдън не можеше да говори. Устата му бе отворена, но дробовете му бяха парализирани. Думите се носеха някъде отдалеч като заглъхващо ехо.

Томас Болдън е започнал работата си в „Харлем Бойс Клъб“ преди шест години като участник в обучаваща програма на Уолстрийт. Надарен с вродена дарба да убеждава и искрена съпричастност към младите, той много скоро става постоянен доброволец към клуба. Преди три години господин Болдън съвместно с Групата за специална намеса към нюйоркската полиция основават движението „Нов ден“ водени от амбицията да предложат алтернативен начин на живот на младите обитатели на проблемните райони. Чрез съвместен курс за консултации, наставничество и академично и професионално обучение движението „Нов ден“ осигурява на младите мъже и жени в Харлем начин да се измъкнат от влиянието на уличните банди и да скъсат завинаги с този „разрушителен кръг“, впримчил в престъпната си хватка голяма част от младежите в този район.

Ирландеца продължаваше:

— Завършил си с пълно отличие и имаш магистърска степен по математика и икономика от университета в Принстън. Бил си капитан на отбора по ръгби, но в последната година в един мач срещу Йейл счупваш крака си и това е сложило край на кариерата ти на спортист. Списвал си инвестиционната колонка в един вестник, наречен „Общата валута“. Работил си по двадесет и пет часа в седмицата в Бътлър Дайнинг Хол. След това си посещавал Уортън Скул с пълна стипендия. Отказал си предложената работа в Световната банка и си спечелил Фулбрайтова стипендия, за да получиш работа в „Харингтън Уайс“. А миналата година си бил назначен за директор — най-младият от всички. Добри ли сме?

Болдън кимна.

Вълка се наведе напред и го потупа по бузата.

— Ирландеца те попита: „Добри ли сме?“.

— Добри сте. — Беше само шепот.

Ние искаме теб, господин Болдън.

Колата се движеше с равномерна скорост. Болдън заключи, че са се насочили на север или по магистралата към Уест Сайд, или по булевард „Рузвелт“. Все още не бяха излезли от Манхатън. Щеше да забележи, ако бяха пресекли някой мост или минали през тунел. Седеше застинал като скала, ала умът му бясно препускаше. Нямаше неуредени сметки, минали или настоящи. Не бе предал ничие доверие. Не бе нарушил законите. Отпусна се в меката кожена седалка и си заповяда да изчака, да сътрудничи, да бъде готов да се възползва от вероятния шанс.

Болдън вдигна сребърния поднос от пода и го сложи в скута си. Програмата за вечерта бе изпаднала от калъфа. Ирландеца я прочете, подаде я на Вълка, който й хвърли един небрежен поглед и я захвърли отново на пода.

— Защо го правиш? — попита Ирландеца. — Мислиш ли, че ще промениш нещо?

Болдън го изгледа внимателно. Лицето му бе много слабо, дори изпито. Страните му бяха хлътнали, а грубата и загоряла кожа — опъната силно по брадичката. Неспокойни очи, безмилостни, сини. Това бе лице на катерач, на състезател по триатлон или маратонец; някой, който изпитва удоволствие да подлага на изпитание издръжливостта си. Болдън реши, че белегът върху бузата му е от куршум.

— Вие, момчета, бивши военни ли сте? — попита той. — Рейнджъри или от въздушните сили?

Нито един от двамата не възрази, но се забеляза промяна в поведението им. Сега по лицата им се четеше неприкрита гордост.

— Какво беше вашето мото? — поде Болдън. — „Не изоставяй другаря си“. Тъкмо заради това го правя. Онези деца там нямат кой да се грижи за тях.

Погледна през прозореца, надявайки се да зърне някоя улица, но видя единствено собственото си отражение. Защо го правеше? Може би защото животът му бе станал прекалено еднообразен и предсказуем, а с децата нищо не бе предсказуемо и еднообразно. Всяко решение — от цвета на ризата, която да облекат за училище, до това в кое заведение за бързо хранене да си подготвят домашните за утре — можеше да има огромно значение за бъдещето им. Беше съществуване по ръба на бръснача и се изискваше умението и ловкостта на опитен въжеиграч, за да се предпазиш от неприятности. Може би го правеше заради себе си. Защото беше един от тях. Защото знаеше какво е да живееш ден за ден, цялото ти бъдеше да се простира само от едната седмица до следващата. Може би го правеше, защото бе имал късмет да се измъкне и да успее, а човек като него никога не забравяше братята си.

Вълка погледна часовника си.

— Обади се. Кажи им, че след две минути сме там.

Ирландеца се обади.

— Впечатляваща операция — отбеляза Болдън.

— Достатъчно, за да постигнем целта — отвърна Вълка.

— Аз ли съм целта?

— Май се досети.

Болдън поклати глава. Случилото се беше смешно. Безумно. Въпреки всичко, което знаеха за него, те бяха попаднали на грешния човек. Ала нямаше нищо смешно в раната върху китката на Джени, нито в пистолета със заглушител, намиращ се само на сантиметри от него. Погледна татуировката върху гърдите на Вълка.

— Какво изобразява това произведение на изкуството? Пушка ли е? В някакво братство ли членуваш?

Вълка придърпа раздраното парче от ризата върху татуировката и закопча палтото си.

— Щом толкова ти се иска да говориш, я ми кажи нещо: какво смяташе да правиш, когато ни заловиш?

— Смятах да си върна часовника и да те цапардосам по главата.

— Ти? — Върху лицето на Вълка се изписа невярваща усмивка. — Малко си поизгубил тренинга си, но стойката ти е добра. Виж какво ще ти кажа. Получи си часовника обратно. Защо не се опиташ да изпълниш точка втора от плана си? Давай. Нанеси най-добрия си удар. Хайде. Аз съм готов. — Усмивката му се бе стопила. Наведе се напред с подигравателен блясък в очите. — Хайде, Болдън. Твоят най-добър удар. Искаш да ме цапардосаш по главата. Направи го!

Болдън се извърна настрани.

Вълка се засмя.

— Какво ще кажеш, Ирландецо? Дали можем да го използваме в нашия отбор?

Ирландеца поклати глава.

— Това приятелче? Сигурно се шегуваш. Бягахме само шест пресечки, а той вече щеше да се пръсне. Напълно незадоволителен. Бих го определил като ФН.

— Физически негоден — поясни Вълка за сведение на Болдън. — Ти, сър, си напълно негоден.

Ала на Болдън не му пукаше за тази незадоволителна оценка. Нещо друго бе приковало вниманието му.

— За какъв отбор става дума? — попита той.

— Знаеш отговора на въпроса — рече Ирландеца.

— Все пак ми подскажи малко.

— Ние сме „добрите момчета“ — осветли го Вълка. После затършува в платнената торба в краката му и измъкна антисептична кърпичка. — Почисти се. Господин Гилфойл не обича кръвта.

Болдън взе кърпичката и попи кръвта по коляното. Телефонът на Ирландеца изпука. Един глас каза: „Ориентировъчно време за пристигане: след деветдесет секунди“.

Колата намали и зави наляво.

— Искаш ли един съвет? — обади се Ирландеца. — Дай на господин Гилфойл това, което иска. Не оплесквай нещата. Запомни, че ние знаем всичко за теб.

— Вашият отбор?

Ирландеца кимна.

— Дай на човека това, което иска. Разбираш ли, господин Гилфойл е много специален. Неговата дарба е да познава хората и да знае…

— Да знае какво? — не се стърпя Болдън.

— Всичко. Дори не си и помисляй да го лъжеш. Това ще го разстрои.

— Значи той веднага ще разбере, ако просто му кажа истината.

— Бинго! — Ирландеца докосна коляното му с дулото на пистолета си.

Вълка пъхна отново ръка в торбата и извади оттам една плетена качулка.

— Сложи си я и не я сваляй.

Болдън я огледа. Черна, с кръпки върху прорезите за очите. Качулката на смъртта.