Кристофър Райх
Клубът на патриотите (49)

48.

Справочният отдел към градската архивна служба, заемащ целия четвърти стаж, беше обзаведен в строг, бездушен учрежденски стил, като се започне от напукания линолеум по пода и се стигне до табелките „Пушенето забранено“ в крещящо жълто, окачени много преди главният републикански хирург да се появи пред медиите със своите предупреждения за вредата от цигарите. По цялата дължина на лявата стена на залата бяха изправени дървените шкафове с каталозите. А отдясно две дузини апарати за четене на микрофилми, спретнато подредени като чинове в класна стая, очакваха читателите. В момента обаче само два от тях бяха заети. Зад тях флуоресцентните лампи осветяваха редиците с библиотечни лавици, претъпкани с папки с каталози или регистри, както и служебна документация, в която подробно се изброяваха датите на ражданията, женитбите, разводите и смъртта на толкова много жители на Ню Йорк, обитавали го по време на неговата над тристагодишна история.

Джени прекоси залата, като токчетата й потропваха ритмично. Беше сряда, навън още валеше сняг и затова може би помещението бе полупразно и създаваше впечатление по-скоро за музей.

— Здравейте — поздрави тя, щом се приближи до единствения служител зад щанда.

— Един момент, моля.

Самотният чиновник седна на стола си в оградената клетка. Мрачен тип въпреки топчестото си лице, с още дремещи черни очи и ситно къдрава черна коса, неприятно напомняща за рояк черни мухи. Пред него лежеше разтворен днешният „Ню Йорк Поуст“. Като се надвеси над гишето, Джени успя да забележи, че вестникът бе отворен на шеста страница. Колоната с клюките. Тя търпеливо зачака. Точно сега официалната й усмивка, която отдавна си бе изработила за подобни случаи, се оказа напълно уместна. Най-после той сгъна вестника и се надигна от стола си.

— Да?

— Опитвам се да помогна на един приятел да проследи родословното дърво на фамилията си — обясни Джени.

— Така ли? — Чиновникът не само изглеждаше като професионален циник, но и гласът му звучеше така. — Ще ми кажете ли името?

— Джеймс Джаклин.

— И кого всъщност се опитвате да откриете? Неговия дядо? Или прадядо?

— Колкото е възможно по-назад в миналото.

— Дата на раждане, моля.

— Извинете?

— Дайте ми датата на раждането на господин Джаклин и едва тогава можем да започнем търсенето. Ще задвижим буталата. — Помръдна ръце като мотовилки на стар парен локомотив и дори започна да имитира с уста изпускането на парата.

— Не съм сигурна за датата. Но предполагам, че можете да проверите в електронната мрежа, защото той е от известните личности.

Мъжът рязко поклати глава. Очевидно подобна молба получаваше не за пръв път, за която обаче той имаше готов отговор:

— Тук не се разрешава достъп до ресурсите в интернет за частно ползване.

— А знаете ли тогава откъде бих могла да пробвам търсене в мрежата?

— От някоя обществена библиотека. Или през служебен компютър. Но може да ползвате и домашния си компютър. Или в другите обичайни места като интернет клубовете.

— Само че случаят е спешен. Нямам време да се върна у дома.

Чиновникът сви рамене с подчертано безразличие. Нали проблемът не бе негов.

Джени се наведе още по-близо.

— Става дума за онзи Джеймс Дж. Джаклин, който е бил министър на отбраната.

— Милиардерът?

Джени набързо се огледа през рамо, преди да отговори, сякаш се опасяваше да не би околните да я чуят:

— Той е мой вуйчо.

— Той ви е вуйчо?

— Да.

— Е, значи вие също трябва да фигурирате в това родословно дърво.

— Предполагам, че е точно така — побърза да се съгласи Джени, изпълнена с усещането, че най-после бе пробила бронята на безразличието на този тип.

— Тогава няма да имате нищо против да заплатите таксата от двадесет долара.

— Какви двадесет долара… — сърдито попита Джени, но успя навреме да се спре. — Не, разбира се — промърмори тя и се престори, че няма нищо против. — Естествено. — Бръкна в чантата си и му подаде банкнотата.

Чиновникът я взе от ръката й, а после се обърна и изчезна някъде навътре сред лавиците. Върна се след минута.

— Джаклин е роден на 3 септември 1938 г. Всичките данни за рождените дати за периода от 1898 г. до 1940 г. са в архивите, които се съхраняват в шкаф номер четири. Намира се вляво от входа. Започнете оттам. От свидетелството за раждане ще узнаете имената на родителите му. Ако господин Джаклин е бил роден в Ню Йорк, ще успеете да ги намерите. Нашите списъци с рождени дати стигат чак до 1847 г. Ако обаче ще трябва да търсим преди тази дата, ще се наложи да проверяваме нестандартните архиви.

— Нестандартните архиви? Какво означава това? — учудено попита Джени.

— Предимно ръкописни свидетелства. Например стари адресни списъци, сведения за раждания от болниците и други подобни. Само че това ще отнеме доста време. Много, много време. Дори до довечера няма да успеете да привършите търсенето.

Джени огледа залата. Сега се използваше само един от апаратите за четене на микрофилми. Забеляза също няколко читатели, крачещи сред лавиците с архивните томове. Мястото бе тихо като гробище.

— Ами вие какво ще правите? — внезапно попита тя.

— Какво ме намесвате мен? — озадачи се чиновникът.

— Не смятате ли да ми помогнете?

— Ако се заема да ви помагам, едва ли ще мога да си върша работата тук.

Джени посочи с поглед разтворения върху бюрото му вестник.

— Да, виждам, че сте много зает.

— Може и да не ви се вярва, но действително съм затрупан с работа.

— Ще го приема като лична услуга от ваша страна.

— Като лична услуга ли? — Чиновникът се ухили, сякаш отдавна не бе чувал толкова смешна шега.

Джени му подаде още една банкнота от двадесет долара.

— Може би така ще успея за няколко минути да ви откъсна от ежедневното напрежение. — Чиновникът протегна ръка и чевръсто затисна банкнотата с шепата си. Джени си каза, че навярно доста време му е било нужно, за да усъвършенства този ловък трик. След което той любезно й протегна ръка, за да се здрависа с нея. — Аз съм Стенли Хочкинс. Добре дошли в моя свят.

* * *

Без никакви проблеми откриха данните за Джеймс Джаклин. Роден в болницата Ленъкс Хил на 3 септември 1938 г. в 7 ч. и 35 мин., родители Харолд и Ивлин Джаклин.

— Какво знаете за бащата?

— Не много — призна си Джени. — Мисля, че е от Ню Йорк. Бил е голяма клечка през Втората световна война.

— Тогава да се върнем към търсенето в интернет. — Хочкинс пак се скри зад гишето и се върна след няколко минути: — Роден е през 1901 г. Конгресмен от трети избирателен район в Ню Йорк. Заместник-министър на отбраната. Член на комисията по външна политика към Камарата на представителите; сътрудник на сенатора Джозеф Маккарти в комисията за антиамериканска дейност. Хм, на мен поне този Харолд Джаклин ми се струва като някакъв нацист. — Хочкинс приклекна и извади най-долното чекмедже на шкаф номер четири, за който й бе споменал преди малко. Като намери микрофилма за този период, той бързо го зареди в един от отсрещните апарати и на екрана се изписа нещо. — Чакайте да видим какво има тук: 1901 г. Не, няма го тук. Сигурна ли сте, че е кореняк нюйоркчанин?

— Ами… семейството му е било споменавано сред Четиристотинте най-заможни фамилии заедно с клановете Морган, Астор и Вандербилт. Нали тъкмо те са създали Ню Йорк такъв, какъвто с днес.

— Значи трябва да е бил запален любител на голфа, нали така? Тогава да започнем проверката от 1905 г.

След десетина минути, изминали в упорито търсене в шкафа с микрофилмите, те все още нищо не бяха открили.

— Не се безпокойте — успокои я Хочкинс. — Това досега беше само за разгряване.

Джени се отпусна на стола до апарата.

— Къде още може да се пазят сведения за него?

Хочкинс се замисли и внезапно лицето му грейна:

— Как къде? Ами в данните от преброяването през 1915 г.

— Така ли? — учуди се тя и се усмихна, но не по задължение, а искрено благодарна.

Хочкинс обаче не помръдна от мястото си зад гишето.

— Хайде, нали казахте, че може да открием нещо — подкани го тя. — Мисля, че вече приключихме със загряването.

— Съжалявам, госпожице, но няма да мога да продължа.

Джени побърза да подгрее стихналия му ентусиазъм с още една банкнота от двадесет долара — всъщност последната в портмонето й.

— Това ще е наградата ви — добави тя, като отдръпна банкнотата, когато той протегна пръсти към нея. — Но трябва да ви стигне до края на търсенето.

Хочкинс нервно грабна двадесетачката.

— Дадено.

Изправи се и закрачи забързано напред, като човек с важна мисия. След минута вече бе изчезнал някъде сред десетките лавици с папки. Когато се върна, мъкнеше в ръце внушителен куп прашни томове, с корици, проядени от молците.

— Ето откъде трябва да се започне — задъхано й обясни той, като ги стовари на съседната маса. — Това са данните от преброяванията. Да не забравяме, че в далечната 1915 г. не са имали нито компютри, нито бази от данни. Всичко се е вършело на ръка. Преброителите връщали попълнените от тях формуляри в тази сграда, а сетне някой чиновник като мен е преписвал извадките в обобщаващия том за резултатите от преброяването.

Джени кимна, удивена от колосалната работа, която Хочкинс й бе приготвил.

— Само че това ни изправя пред нов проблем — продължи мъжът. — Резултатите от преброяването са разпределени според градските райони. Жителите кореняци са изброени по азбучен ред, но след като са били отделени по района на местоживеене. Ако един преброител е трябвало да обходи цялата Пърл стрийт, той започвал от първата къща отляво, после следващата и по-следващата. А когато свършвал, пресичал улицата и започвал с къщите отдясно, но в обратния ред.

— Нима искате да кажете, че всичките данни тук са според адресите и улиците?

Хочкинс уморено й кимна.

— Да, мадам. Впрочем мисля, че забравихте да ми кажете името си.

— Пендълтън — отвърна му тя. — Джени Пендълтън.

Тя отвори най-горния том. Всяка страница бе разделена на няколко колони. Най-отляво беше колоната с имената, следвана от тази за улицата, за професията, за пола, за възрастта и накрая за гражданския статут. Най-отгоре бе написано с красив почерк: „По сведения на обитателите на домовете“.

— Ох, май ще се наложи да се ровим цяла нощ — въздъхна Джени.

— Не е необходимо — възрази Хочкинс. — Знаем къде е живял Харолд Джаклин, когато се е родил синът му. Ако имаме късмет, ще се потвърди, че баща му е живял на същия адрес.

С помощта на Хочкинс тя лесно откри тома с имената на хората, обитатели на домовете по Парк авеню през 1915 г. Списъкът им заемаше само три страници. Адресът „Парк авеню“ 55 бе записан като адрес за местоживеенето на Харолд Джаклин, където се е родил синът му Джеймс. Само че в свидетелството за раждане бе записано и още едно друго име, избледняло от времето. Едмънд Пендълтън Джаклин, роден на 19 април 1845 г., професия — банкер, несъмнено американски гражданин. А под него фигурираше името на съпругата му Юнис и техните деца: Харолд, четиринадесетгодишен, Едмънд младши, дванадесетгодишен, и Катрин, осемгодишна.

— Пендълтън… това сте вие? — попита смаяният Хочкинс.

Джени кимна, не по-малко смаяна от него.

— Осемстотин четиридесет и пета — прочете гласно Хочкинс и прехапа устни. — Ето че сега започва да става интересно.

— Не ми харесва намекът ви.

Стенли Хочкинс я изгледа обидено.

— Винаги изпълнявам поетия ангажимент. Освен това вие успяхте да ме заинтригувате. И така, да се пренесем в 1845 г. Назад към мрачните епохи, докъдето се простират архивите. Тогава още не е имало градски болници. Така че не може да проверяваме там. Тогава жените са раждали по домовете си.

— Ами свидетелствата за раждане? Знаем кога се е родил Едмънд Джаклин.

— И това няма да помогне. Градският архив за свидетелствата за раждане е само за периода след 1847 г. А това означава, че сме изпуснали влака.

— Тогава другите преброявания?

— Извършвани са през 1816 г., 1819 г. и 1821 г., но това също няма да ни свърши работа. Защото е ясно, че не са могли да обитават същата тази къща на „Парк авеню“ 55 по простата причина че тогава никой не е живял толкова далеч по Парк авеню. Не забравяйте, че по онова време Ню Йорк е наброявал само тридесет хиляди души. — Хочкинс поклати глава и замислено се взря във флуоресцентните лампи по тавана. — Сетих се! Вестниците! Ако вашата фамилия е била от онези, важните, както го твърдите, то тогава те трябва да са печатали обяви във вестниците за появата на новите си наследници.

— До какви години назад се съхраняват архиви за вестниците?

— Имало е една дузина вестници в онази епоха, но най-добрият е бил „Ню Йорк Американ“. Освен това само неговите броеве са преснимани на микрофилми. — Отново се започна ровене из микрофилмите. Хочкинс прегледа дните след 19 април 1845 г. — Нищо не мога да открия. Май ще трябва да се търси по-нагоре.

Джени се надигна от стола, ядосана от неуспеха, но готова веднага да се отправи към по-горния стаж на сградата.

— Не — спря я с жест Хочкинс. — Когато казах, че трябва да се търси по-нагоре, имах предвид Вашингтон. Федералният архив от преброяванията. Правителствата са провеждали подобни преброявания веднъж на всеки десет години. Ще пробваме с това от 1850 г. Само че не бива да възлагате много надежди. Истинско чудо ще бъде, ако точно тези сведения, от които се нуждаем, са били преписани от документите в някоя от базите с данни. Но поне са подредени по азбучен ред.

Хочкинс я поведе по пътеките между лавиците с прашните томове. Стигнаха до едно бюро в дъното, където имаше компютърен терминал. Той избра уебсайта за предшествениците Ancestors.com, откъдето включи линка към федералното преброяване от 1850 г. От менюто кликна на данните за щата Ню Йорк, Манхатън, а после въведе името Едмънд Джаклин. На екрана се изписаха две имена, но само единият от тях се оказа, че тогава е бил петгодишен. Едмънд П. Джаклин, син на Джошуа Джаклин, тридесет и две годишен, и Роуз Пендълтън, двадесетгодишна. Адрес: „Уолстрийт“ 24.

— Има ли ги тук градските списъци? — попита Джени. В тях се посочваха имената, възрастта, адресите и професиите на гражданите.

Хочкинс не успя да скрие изненадата си от нейната осведоменост.

— Разбира се. За коя година искате да проверя?

— За хиляда седемстотин деветдесет и шеста.

— Но не желаете ли да се ограничим само до годината на раждането му? Хиляда осемстотин и осемнадесета?

— Не — каза Джени.

— Ето, намерих оригиналните данни. Какво точно ви интересува?

— Това, което най-бързо може да се открие.

Една жена извика Хочкинс и му нареди да приключва, защото вече щели да затварят, но той не й обърна внимание. Вместо това продължи да търси сред градските списъци. Върна се назад чак до 1796 г. Намери библиотечния номер на съответния архивен том, отиде до лавицата и се върна с един подвързан с кожа том, все още запазен, макар и покрит с дебел слой прах.

— Ето, открих го — каза й той.

Джени внимателно пое тома. Разгръщаше предпазливо листовете, които обаче не се късаха толкова лесно, колкото се опасяваше, понеже хартията бе плътна и качествена. Скоро стигна до страниците за Уолстрийт. И там прочете, че в къщата на номер 24 е живял Натаниъл Пендълтън, по прякор Нат Шотландеца. А пък в съседната къща, на номер 25, е живял Алегзандър Хамилтън, неговият най-добър приятел.

Крадците винаги се надушват помежду си, както би казал професор Саймън Бони.

Джени уморено сведе поглед. Всичко бе истина. Клубът, за който й бе говорила Боби Стилман, беше истински.