Кристофър Райх
Клубът на патриотите (46)

45.

— Съжалявам, че не успях да ти помогна. Но можеш отново да ми се обадиш. По всяко време. Наистина.

— Въпреки всичко, благодаря. — Джени затвори вратата на кабинета на професор Махмуд Басрани и тръгна по коридора, но малко след това се отпусна безпомощно на най-близкия стол. Само за един час бе успяла да посети двама щатни професори по американска история, един хоноруван професор по правителствена политика и един външен лектор по социология. Реакциите се оказаха доста различни — от смущение до изумление, но в крайна сметка отговорите им бяха идентични. Никой нямаше дори най-бегла представа за какво им говореше. Търсенето й бе приключило, преди да бе започнало. Уолш се оказа прав.

Усещаше как сълзите й напираха. Толкова скоро след като се бе заела да издирва истината за Клуба, и вече се чувстваше победена. Но той наистина съществува, идеше й да изкрещи. Те ме простреляха. Искате ли да видите? Какво по-реално от това?

Вълна от умора я обля и й се прииска да се прибере, за да се наспи най-сетне. Рамото не бе престанало да я измъчва с пронизващата болка, беше бременна в осмата седмица, нямаше къде да отиде, с никого не смееше да се свърже, за да не рискува и да го въвлече в тази ужасна бъркотия. Но най-лошото бе това, че бащата на бъдещото й дете, мъжът, когото истински обичаше, сега се бореше за живота си, а тя по никакъв начин не можеше да му помогне. Присви се още по-плътно на седалката, докато се опитваше да открие спасителната искра, която би я озарила с надежда.

— Вие ли сте Дженифър?

Джени вдигна глава и видя наведено над себе си едно слабичко червенокосо момиче, което надали имаше повече от деветнадесет години. Силите й стигнаха само за едно вяло кимване.

— Аз съм Пеги Кърк. Асистентката на професор Уолш. Хари ми каза, че преди малко сте го посетили. А после ние поговорихме за това, за което сте го попитали.

— За моя „клуб“ ли? — попита Джени с полушеговит тон. — Зная, че звучи доста глупаво. Но исках само да потърся тук някой, който да може да хвърли малко светлина по този въпрос.

— Не — възрази й Пеги с напълно сериозен вид. — Въобще не е глупаво.

Джени отново погледна слабичкото момиче. Лицето й, издаващо вродена прямота, сега бе озарено от широка доверчива усмивка, а сините й очи грееха от ентусиазъм. Облечена беше с износени джинси и торбест пуловер. Студентка, помисли си Джени. И все още вярваща в доброто. Бог ми е свидетел, че някога и аз бях като нея.

— Благодаря, но мога да разбера кога съм победена.

Пеги се настани на съседния стол.

— Не се оставяйте да ви обезкуражат. Те са само една сбирщина от овехтели дъртаци. Признават само собствените си лекции. Никой от тях не приема алтернативната история.

— Алтернативна история?

— Нали знаете… това, което би могло да се случи. Или както ние предпочитаме да казваме: „това, което реално се е случило“ — онова, което е било изопачено в документите, прикрито или дори заличено.

— А ти приемаш ли я?

Пеги сви рамене.

— Всъщност все още не съм съвсем сигурна. Но между нас казано, това е област, която тепърва ще започне да се изследва. Говоря за всичко, което досега е било обречено на забрава. Бащите учредители, Гражданската война. Можеш да зачеркнеш двадесети век. Защото всичко е било приключило доста преди това. Вече свикнах да чета между редовете и да си задавам въпроса: „Какво би станало, ако…?“.

— Тогава мога да ти разкажа една много интересна история — каза Джени и поклати глава.

— Не, не на мен — прекъсна я Пеги. — Ще я разкажеш на Саймън. Защото той е този, който ти трябва. Scientia est Potentia. Много ще му допадне.

— Саймън? Да не би да е някой твой приятел?

— Саймън Бони? Господи, не. Не ми е приятел. По-скоро го обожавам. Той е преподавател. Оглавява катедра в университета в Глазгоу. И е превъзходен изследовател. Оглежда всички тъмни ъгли, за да открие истината.

Напомня ми на „Досиетата X“, каза си Джени. Следващата спирка сигурно ще бъде Бермудският триъгълник.

— Глазгоу, така ли? — уморено се усмихна тя. — Е, все пак е някаква помощ.

— Не, почакай. Глупаво го казах — протестира Пеги. — Защото сега той не е в Глазгоу. Той е тук, в Колумбийския университет. Професор Бони през този семестър ще чете лекции на първокурсниците. Именно той е човекът, с когото трябва да разговаряш.

— А той знае ли нещо за този клуб… този професор Бони?

Пеги сви рамене.

— Ако въобще някой знае нещо за клуба, то това е само той. Искаш ли да ти кажа още нещо? — Тя кимна на Джени да се наведе към нея. — Той знае кой всъщност е убил Джон Фицджералд Кенеди.

* * *

В старата шотландска кръчма цареше полумрак. Дървената ламперия бе просмукана от миризмата на прясната наливна бира. Стори й се опасно да надниква в многобройните ъглови сепарета, където бе още по-тъмно. За щастие откри Саймън Бони на бара, с халба бира пред него и незапалена цигара, оставена в пепелника.

— Вие ли сте Джени?

— Професор Бони? — Джени протегна ръка. — Благодаря ви, че толкова бързо се отзовахте на молбата ми да се срещнем.

— Не се притеснявайте — рече Бони. — Както сама виждате, тук все още не е много пренаселено.

Облечен бе със сини джинси, поомачкана риза с едри копчета и сако от туид. Късо подстриган, с бледо лице и нервно изражение, с присвити очи, и неспокойно потръпваща адамова ябълка.

— Вашето обаждане много ме заинтригува. Клуб на влиятелни джентълмени, основан преди двеста години. Управляващи без одобрението на населението. Scientia est Potentia. Знанието е сила. Наистина звучи вълнуващо.

За пръв път някой да се развълнува. Интересът му й подейства освежаващо.

— Наистина ли? Звучи ли ви познато?

— Може би — призна професорът с лека нотка на недоволство. — Първо трябва да ви кажа, че позвъних на Хари Уолш. Исках да се уверя доколко сте сериозна. Надявам се да не възразявате. Той ми каза, че сте му се сторили доста притеснена. Като че ли по-скоро той беше разтревожен за вас. Има ли някакви основания за това?

— Не, не. — Джени наведе глава и се засмя. — Просто прочетох един любопитен материал. Професор Уолш… хм, Хари… бе мой научен ръководител, когато следвах тук. Мислех си, че ще може да ми помогне.

— Той е достоен за уважение колега, ала никога не чете източници, на които не вярва. А от това, което чете, всичко приема за чиста монета. Знаете ли, това е сериозен проблем. Защото историята винаги се е пишела от победителите. Но ако желаете наистина да узнаете какво в действителност се е случило, трябва да изучавате писанията на победените… как те биха подредили всичко, ако не са били победени… както и за да издирвате късчетата истина, както се търсят късове самородно злато сред купища глина. Само така ще добиете представа за тяхната версия за историята.

— Вие с това ли се занимавате?

— Аз, мадам, съм почетен покровител на победените — гордо заяви Саймън Бони и подкрепи декларацията с една яка глътка бира. — Впрочем докъде бяхме стигнали? Аха, да. До девиза Scientia est Potentia. Да, това е ключовото понятие. — Той подсмръкна и избърса уста с опакото на дланта си. — Мммда. Несъмнено ще опрем и до Талейран.

— Какво?

— Не „какво“, а „кой“. Шарл Морис дьо Талейран-Перигор. Или просто Талейран. Външен министър на Наполеон. Изпечен измамник. Мошеник. Фантазьор. Патриот. С една дума — интересен тип.

— Какво общо има той с всичко това?

— Ами това, че е бил близък приятел на Алегзандър Хамилтън. Двамата са общували оживено през 1794 г. Той пристигнал във Филаделфия, за да избяга от Робеспиер и неговия терор. Имам предвид онова второстепенно събитие, наричано Френската революция.

О, не, каза си Джени. Попаднах на педант, на всичкото отгоре неуморим.

— И какво общо има всичко това с Клуба?

— Почакайте, скъпа. Както вече се убедихте, Талейран и Хамилтън са били много близки приятели. И двамата са били реалисти, заинтересувани от ефективното упражняване на властта. Всъщност не са били нищо повече от малки, гадни змийчета. Обаче умни, скъпа, обърнете внимание на това. Наистина дяволски умни. Наполеон наричал Талейран „боклук в копринени чорапи“, докато Томас Джеферсън пък наричал Хамилтън „колос на злото, който на всяка цена трябва да бъде спрян“. Знаете, че Хамилтън е бил лидер на федералистите, които след десетилетия основават републиканската партия, с основен принцип по-силна власт (подразбирало се власт за богатите северняци индустриалци). Главен негов опонент е бил Томас Джеферсън, лидер на анти федералистите, формирали впоследствие демократическата партия, с основен принцип „Да властва народът“. А когато Талейран се върнал във Франция, те двамата продължили връзката си с кореспонденция. Всичко това можете да намерите в моята книга „Сенчестата монархия. Хамилтън през периода 1790–1800 г.“.

— Извинявам се, професоре, но съм я пропуснала. Пък и напоследък интересите ми в четенето се ограничават само до Джейн Остин^[1].

— Че кой не я обича? — Бони въобще не удостои с вниманието си опита й за извинение, а само се засмя добросърдечно, което много я изненада. — През пролетта ще пуснат ново издание, но само с меки корици. Сигурен съм, че няма да пропуснете да си го купите.

Джени се досещаше, че професорът се опитва да бъде забавен, но точно сега никак не й беше до смях. Не успя да се насили дори да се усмихне. Рамото й не преставаше да я боли и сега вече тя горчиво съжаляваше, че не бе взела някакво лекарство за успокояване на болката.

— А сега да се върнем към тези писма — продължи Бони и се приближи към нея, така че присвитите му зелени очи не я изпускаха от обсега си. — Както знаете, Хамилтън е оставил много добре подредени записки за частните, тоест тайните, срещи на силните на деня в Дългата зала в таверната „Фраунсис“ в Ню Йорк, както и в градската таверна във Филаделфия. Там са се събирали всичките тогавашни най-влиятелни личности: генерал Джордж Вашингтон, Джон Джей, Робърт Морис, а по-късно към тях се присъединили Мънроу, Мадисън, Галатен и Пендълтън.

— Не съм чувала за Пендълтън.

— Натаниъл Пендълтън е бил приятел на Хамилтън. Адвокат, а впоследствие и съдия. По време на дуела на века^[2] между Хамилтън и Айрън Бър този Пендълтън е бил секундант на Хамилтън.

— Следователно е бил интересна личност.

— Срещите са се провеждали винаги от полунощ нататък. Първо прочитали молитвата — онази, любимата на Вашингтон, която той повтарял пред войската си при презимуването във Вали Фордж. Не било разрешено да се пие, нито да се пуши. Тези събирания се отличавали с изключителната си сериозност и често се проточвали чак до разсъмване. Накрая Вашингтон повеждал всичките присъстващи към утринната служба в параклиса „Сейнт Пол“. Там, където отвел членовете на правителството след избирането му за първи президент на страната.

— И какво са обсъждали?

— Хамилтън никога не го е уточнявал изрично — бил е прекалено хитър, за да допусне това, — но аз имам някои предположения. Той споменава в писмата си до Талейран, че на тези събирания най-изтъкнатите политически водачи на младата република са търсели начини как да помогнат на генерал Вашингтон, тогавашния президент, да укрепи законодателната власт и как по-лесно да се приключи с подготовката на предстоящите избори.

Джени обаче оставаше изпълнена с недоверие.

— Нима той е бил същият онзи Хамилтън, който помогнал много при написването на Конституцията и учредителните документи за федерацията? Който учредил Конгреса? Тогава защо, за бога, е искал да му отнеме властта?

— Допуснал с грешка, нали? — Професор Бони въздъхна уморено и огледа помещението, като че ли търсеше откъде да започне. — Годината е 1793-а. Накъдето и да е погледнел, Хамилтън е виждал само едно — как току-що основаната държава се разпадала. Прекалено много доминирали местните интереси. Всеки действал само за себе си. Фермерите в Пенсилвания искали едно, докато банкерите в Ню Йорк — нещо съвсем друго. А той мечтаел за една единна огромна държава. Всъщност бил един от първите, които гледали на всичките земи на запад като на бъдещи територии на Съединените американски щати, а на тихоокеанското крайбрежие — като на естествена западна граница на страната. Обаче през онзи период републиката била все още безпомощна, парализирана от конфликтите на интереси. Всички настоявали за утвърждаването на силна изпълнителна власт, която да може да действа решително, но без протакане заради одобрението на Конгреса. В едно свое писмо той е написал: „Народът, сър, все още се държи като див звяр“. Не се противопоставял на идеята всеки да има право да гласува, но искал по някакъв начин да бъде намалено влиянието на Камарата на представителите и Сената в опитите им да ограничават върховния магистрат да действа както преценява за най-разумно. Затова Джеферсън го наричал „монократ“, т.е. наполовина монархист, наполовина демократ.

— Но Хамилтън в действителност не е искал да се възцари някой крал. Той е ненавиждал монархията.

— До известна степен това е истина. Обаче от думите му излиза точно обратното. „Във всички общности се наблюдава разграничаване на малцинство и мнозинство, писал той на Талейран. Първите са богати и с благороден произход, а останалите са простолюдие. Поначало хората са непостоянни и лесно променят мненията си. Рядко са способни да отсъждат правилно. Заради това на по-заможната класа трябвало да бъде предоставен по-значителен дял в управлението на страната, с цел да се компенсира нестабилността в решенията на мнозинството“. Под този „по-значителен дял“ той имал предвид президентската институция. Според него четири години били твърде кратък срок. Предпочитал десетгодишни мандати. Ако не можело да се възцари монархия, то поне да бъде монархия във всичко друго.

— Но тогава какво са направили те… Вашингтон и Хамилтън и всички останали? Нали споменахте, че имате някакви подозрения.

— Наложило се е да убият някого, нали?

Джени обаче реагира скептично.

— Сигурен ли сте, че не са седели просто около някоя маса, споделяйки идеите си?

— О, разбира се, че са говорили, при това много. В това няма съмнение. Но не забравяйте какви хора са били те. Тези джентълмени всъщност са били войни, свикнали да проливат кръв. Въобще не са се заседавали в креслата. Хамилтън е застрелял два коня, ранени, докато се е сражавал в битката при Монмаут, а после яхнал трети кон, докато накрая той не рухнат от изтощение. Вашингтон често яздел жребеца си покрай фронтовата линия и неведнъж се е излагал на опасността да бъде покосен от вражеския огън. Тези мъже са познавали отблизо смъртта.

— Но кого са убили те?

— Един опасно размирен негодник. Един парвеню. Някой, който заплашват оцеляването на републиката. Заради това той се оказал техен враг. Помните ли Договора на Джей?

— Смътно. Беше някакво споразумение, което ни е спасило от война с Британия.

— Точно така. Ако този договор не е бил подписан, войната е била неизбежна. А това би довело до разпада на Съединените щати. По онова време вие, янките, сте били прекалено слаби, за да се опълчите отново срещу британската монархия. Здравата сте щели да пострадате. Страната не би оцеляла. Защото и тогава е съществувало същото разделение, както много по-късно през Гражданската война. Северът срещу Юга. И Хамилтън е знаел това. Така че Договорът на Джей е най-важният документ от епохата, за който само малцина са знаели.

— Имате ли някакво име?

— Да го наречем засега мистър Хикс. Това е моята тайна. Която ще бъде предмет на следващата ми книга.

Джени скептично поклати глава, но после примигна, измъчена от внезапния пристъп на болка.

— Какво ви има на рамото? — загрижено запита професор Бони.

— Нищо.

— Но нещо явно ви измъчва — каза той и протегна ръка към нея.

Джени веднага се дръпна.

— Внимавайте.

— Тогава ми кажете какво има? — продължи да настоява той.

— Простреляха ме.

Бони въздъхна и вдигна очи към тавана. Отпи от бирата, преди да заговори отново:

— Нямам никакво намерение да си разменям шеги с вас, госпожице Данс. Наистина…

— Някой ме простреля преди три часа. Лекарят ми каза, че според него е било стреляно с пушка тридесет и шести калибър. Всъщност куршумът само ме е одраскал, но боли като…

— Сериозно ли говорите? — попита професорът и остави халбата си на барплота.

— Да, съвсем сериозно.

— Мили боже! — възкликна Саймън Бони. Внезапно започна да примигва неудържимо, а долната му устна се движеше така, сякаш говореше нещо на себе си. Накрая потръпна и двата му тика спряха едновременно. — Тогава какво правите тук, за бога?

— Опитвам се да открия кой е бил той, преди да изпратят някой друг. Не ми се вярва тези типове за втори път да пропуснат мишената. — Джени посочи към неговата халба. — Може ли една глътка?

— Боже мой, изпийте я цялата. По-добре да ви поръчам чаша уиски. Аз черпя.

— Не мога. Бременна съм.

— О, господи, вие наистина ще ме побъркате. — Професор Бони пъхна цигарата в устата си, запали я, смукна дълбоко, но веднага след това побърза да я остави в пепелника. — Хайде, тогава ще е най-добре да ми разкажете всичко.

— Колко точно искате да знаете?

Бони се огледа предпазливо наоколо, после приближи към Джени.

— Аз знам кой е изпратил онова писмо с бацили от антракс в сградата на Сената — прошепна й той и кимна утвърдително. — Можете да ми се доверите.