Кристофър Райх
Клубът на патриотите (43)

42.

„Все пак е донякъде зашеметяващо“, помисли си сенатор Меган Маккой, докато разглеждаше горната зала на втория стаж в Белия дом. Всяка стая тук си имаше свое име, своя история. Например Залата с картите е била използвана като специално помещение за брифингите на Франклин Делано Рузвелт по време на Втората световна война. Докато Източната зала е служела като кошара за алигатора, подарен от маркиз Дьо Лафайет (удостоен с чин генерал от американската армия) на Джон Куинси Адамс. Що за хрумване — да домъкнеш жив алигатор в Белия дом? Странно, но това помогна на Маккой да се почувства по-спокойна за своята собствена менажерия от три котки, един дългоопашат папагал и стогодишната костенурка Уили, за която се носеха слухове, че принадлежала някога на президента Уилям Маккинли. Меган Маккой огледа скептично ярко осветения коридор. Утре вечер, както и през всичките вечери от следващите четири години — или дори осем, ако си свърши добре работата — ще бъде задължена да спи под този покрив.

— Е, най-после стигнахме до спалнята на Линкълн — каза Гордън Рамсър, президент на Съединените американски щати. — Сигурен съм, че ви е известно, че самият Линкълн никога не е спал в нея.

— Използвал я само като кабинет, нали така? — попита Маккой.

— По време на войната Ейб я ползвал като свой частен кабинет. А по стените вместо тези портрети били окачени фронтовите карти.

Маккой пристъпи в спалнята. Масивно легло, три на два метра, заемаше изцяло едната стена на спалнята. Мебелите приличаха на онези, които Линкълн би използвал — застлано с кретон канапе, кресла с дамаска от шифон, тежки махагонови дрешници. Сегашният президент бе превърнал нощувките в спалнята на Линкълн в израз на височайшата му благодарност към най-щедрите дарители за неговата политика, за корпоративните акули и за подбраното малцинство, което причисляваше президента към своя най-тесен приятелски кръг. Рамсър бе вдигнал летвата много високо. Говореше се, че преспиването в спалнята на Ейбрахам Линкълн струвало петстотин хиляди долара, заплащани на части в чекове от банка по негов избор. Според слуховете преспиването тук не се считало за пълноценно без подобаващ секс.

Не че щеше да има шанс лично да изпита това. Петдесет и пет годишната Меган Маккой бе два пъти омъжвана, два пъти развеждана и за съжаление останала бездетна. И макар избирането й за президент да бе умножило стократно вероятността да се намери кандидат, шансовете й наистина да спи с някой мъж отдавна бяха сведени до нула. На всичкото отгоре тя бе от старата школа — можеше да легне само с мъж, когото обичаше. Точно сега не разполагаше с нито един обожател, нито с такъв в най-близка перспектива. Освен това се опасяваше, че задълженията й като държавен глава и върховен главнокомандващ нямаше да й позволят да отделя време за романтични вечери на свещи или за разходки на лунна светлина.

Гордън Рамсър посочи с ръка към стаята.

— Това люлеещо се кресло край прозореца е идентично с онова, на което Линкълн е седял в театър „Форд“ вечерта, когато е бил убит. Много хора долавят неговото присъствие тук. Дори част от персонала отказва да прекрачи този праг. Както и кучката ми Тутси. Тя никъде другаде не лае тъй яростно, както когато минаваме покрай тази врата. Невъзможно е да я накараш да си подаде носа в тази спалня.

— Искате да кажете, че вярвате в привидения? — попита с усмивка Маккой.

— О, да — призна си Рамсър, при това с по-откровен тон, отколкото на нея й се искаше. — Няма да изтече много време след влизането ви в Белия дом и ще започне да ви се струва, че непрекъснато ви следят няколко чифта очи. Само че не съм уверен дали бих употребил думата „привидения“. Може би духове е по-точен термин. Нещо като духа на миналото. Президентският офис е като живо същество. Не толкова вие го притежавате, колкото той вас. — Рамсър заобиколи леглото и премина през един тесен междинен коридор. — А това е всекидневната на Линкълн. Приятно място за усамотяване, когато за кратко жадуваш да забравиш за всичко. Идвал съм тук, когато съм изпитвал необходимост да остана сам. След като се нанесете, рядко ще имате възможност да оставате сама.

— Ще имам много възможности да оставам сама, когато лягам да спя. Това е предимството, ако човек не е семеен.

Рамсър се усмихна.

— Никой не е твърдял, че е много лесно да се обитава Белият дом. Всеки от нас е длъжен да носи своето бреме.

Семейното положение на Меган Маккой отдавна бе взето на прицел от нейните опоненти. Както и външността й. Със своите десетина-петнадесет килограма над нормата тя не можеше да претендира да бъде красавица, в миналото или сега. Косата й бе късо подстригана, с естествения й сив цвят. Предпочиташе навсякъде да се появява с широките си черни панталони, за да не заприлича на пруския фелдмаршал Хинденбург, запомнен с плътно изпънатия си генералски брич. Не можеше да понася контактните лещи заради подлудяващото смъдене в очите. Ръководител на нейната предизборна кампания бе една афроамериканка, докато нейният прессекретар бе мъж, но гей, при това от най-бохемския квартал на Ню Йорк — Гринидж Вилидж. В представите на бясно атакуващите я политически противници тя беше една затлъстяла, дърта очилата лесбийка, която възнамеряваше да попълни правителството си с педерасти, негри и хора от нехристиянски вероизповедания. Така че едва сега трудно извоюваната изборна победа започваше, като успокояващ мехлем, да укротява накърненото й самочувствие.

— Желаете ли да поседнем за малко? — предложи Рамсър.

— С удоволствие — съгласи се Маккой, макар да се досети, че зад тази покана би могло да се крие нещо съвсем друго. Още преди час, когато започна тази церемониална обиколка, й бе направила впечатление напрегнатостта на предшественика й. — Краката ужасно ме болят — призна тя. — Може би защото не съм им давала почивка още от февруари, от началото на кампанията.

Рамсър се настани на стола срещу нея. През първите няколко минути никой не проговори. Чуваше се само барабанният тропот на дъжда по покрива. Внезапен, но краткотраен порив на вятъра разтърси прозорците. Откъм стената се дочу проскърцване на някаква греда. Заради скорошното пребоядисване на залите и коридорите, както и заради монтираните на покрива ракети земя-въздух „Стингър“, човек лесно би могъл да забрави, че Белият дом вече е прехвърлил своя двувековен юбилей. Накрая Рамсър наруши мълчанието:

— Доколкото разбрах, преди няколко дни Ед Логсдън е разговарял с вас.

— Двамата с върховния съдия проведохме интересен разговор.

— Знам, че ние с вас, сенатор Маккой, нямаме много общи възгледи, но като обитател на Белия дом през изминалите осем години бих искал да ви попитам или по-скоро да настоявам пред вас да обмислите още веднъж неговото предложение.

— Тайните клубове и задкулисните дискусии не са в моя стил, господин президент.

— Моля ви, наричайте ме Гордън. Време е отново да свиквам с това.

— Добре, Гордън — заговори тя на „ти“, вслушвайки се в молбата му. — Лично аз винаги съм се съобразявала с девиза „Глас народен, глас божи“. Не мисля, че моите избиратели биха останали очаровани, ако узнаят, че се прокрадвам като змия в задните, опушени от цигарен дим стаички, за да обсъждам и взимам решения без тяхното одобрение.

— И аз съм се чувствал по същия начин. Служенето в Белия дом натоварва президента на страната с огромна отговорност, като по-голямата част от нея при мен бе, заради това че служех на Комитета. Разбирате ли, отговорността на президента се простира много отвъд опазването на доверието, което са ни гласували нашите избиратели, понеже касае идеята за самото съществуване на нашата нация.

— И затова смяташ, че редовите граждани са неспособни да споделят тези идеи?

— И да, и не. Нуждите на хората поначало са егоистични. Помните ли какво бе казал Марк Твен за това никога да не се доверявате на човек, който е толкова беден и необразован, че няма право да гласува. Нашият средностатистически избирател се мотивира единствено от своето благоденствие и от благоденствието на семейството си. От това дали ще живее по-добре или по-зле в сравнение с преди четири години.

— Че какво лошо има в това?

— Разбира се, че няма нищо лошо. Ако бях обикновен избирател, самият аз бих споделял това мнение. Но като президент не мога да си позволя да взимам решения, които ще оказват влияние върху тази страна през следващото столетие, само с оглед на това дали през следващите шест месеца ще задоволя или не, очакванията на избирателите.

— Е, това сигурно означава нещо, особено когато е изказано от човек, който се нуждае от резултати от някое допитване, за да реши дали носи черен или сив костюм.

Рамсър предпочете да отмине ироничната забележка.

— Вашата отговорност е първо към страната и едва след това към нейното население.

— А пък аз си мислех, че това е едно и също.

— Невинаги. Понякога възникват ситуации, при които президентът трябва сам да решава кой е най-добрият начин за действие. При това без онези толкова досадни спорове с Конгреса. Без допитванията, на които, трябва да призная, винаги съм разчитал. Може би прекалено много. Ще видим дали и вие няма да последвате примера ми! Има моменти, когато президентът е длъжен да действа бързо и недвусмислено. При това тайно. Тази власт се основава косвено на доверието, с което хората са ни удостоили.

— Това означава ли, че хората ще очакват от нас понякога дори да ги лъжем?

— Да, по същество е така. Те очакват техният върховен главнокомандващ да взима решения в интерес на страната. Трудни решения, които могат и да не намерят одобрение в краткосрочен план.

— И затова ли е създаден този комитет?

— Да. Именно с тази цел е бил учреден още през 1793 г.

— Върховният съдия Логсдън ми разказа за твоята роля при прокарването на договора на Джей.

— Желателно е да пазим мълчание, защото в противен случай ще се наложи да се коригират учебниците по история на страната — полугласно промърмори Рамсър.

Маккой обаче не сподели заговорническата му усмивка.

— И още ли има за коригиране?

— Много.

— Като например?

— Нямам право да ви разкривам, преди да се присъедините към нас. Но бих добавил все пак, че не съм си позволявал нито веднъж да изразя несъгласие с решенията на Комитета.

— А пък аз винаги съм си въобразявала, че си от онези, които спят спокойно нощем.

— Джеферсън, Линкълн, Кенеди… всеки от управлявалите тук президенти е бил един от нас. За нас ще бъде чест да ви поздравим като наш член. Има някои въпроси, които изискват вашето внимание.

— Не се съмнявам, че ще бъдат разгледани от моите експерти по връзки с обществеността.

— Вероятно не.

Маккой се наведе напред.

— Не споделям твоя песимизъм по отношение на американския народ. Винаги съм вярвала, че ако им се обяснява всичко честно, без украсяване на действителността, хората ще бъдат по-способни да взимат правилни решения. Твоят проблем, Гордън, е в това, че никога не си им вярвал, при това още от самото начало. Може би не само ти, но и всички останали. Някак си ние успяваме да убедим себе си, че хората — нашите съпрузи, братя и най-добрите ни приятели — се нуждаят да бъдат заблуждавани и да си въобразяват, че всичко е по-добре или по-зле, отколкото всъщност е. Да си представят всичко по-мащабно, по-плашещо, по-застрашаващо. Аз пък се придържам към противоположното мнение. Мисля, че хората се наситиха на измами и заблуди и сега искат да виждат нещата такива, каквито са всъщност.

— Подобни приказки подхождат за една избирателна кампания, Мег — мина на „ти“ президентът. — За нещастие това тук е реалният живот. Повярвай ми, хората не желаят да виждат нещата каквито са в действителност. Защото ще се окажат за тях прекалено тревожни и застрашителни.

— Ще видим дали ще е точно така.

Рамсър сведе глава и въздъхна. Когато вдигна поглед към нея, лицето му бе по-бледо отпреди. Изведнъж заприлича на старец.

— Предполагам, че това е окончателният ти отговор.

— Не, Гордън, не е. Ето какъв е моят окончателен отговор. Отмина времето, когато малка шайка от тлъсти котараци и спекуланти с властта могат да действат зад сцената, за да дирижират събитията. Нямам никакво намерение да се присъединявам към Комитета, защото повече няма да има никакъв Комитет. Утре, след като положа клетвата, първата ми грижа ще бъде да измета оттук всичките тези твои действащи в сянка негодници.

— И как ще го постигнеш?

— Имам няколко приятели в „Поуст“, на които ще им бъде много интересно да узнаят какво си ме посъветвал. И тогава аферата „Уотъргейт“ ще ти се стори само едно незначително сътресение.

— Ще намесиш пресата?

Сенатор Маккой кимна.

— Мисля, че това си заслужава да бъде коментирано.

Рамсър кимна разбиращо.

— О, да, имаш право, Мег. Не се съмнявам, че твоята история ще им се стори много интригуваща. — За един дълъг миг се взря в очите й. — Съжалявам, Мег.

Сенатор Маккой усети как студена тръпка пропълзя по гръбнака й. Смути я странно прочувствената му интонация. Гласът на президента на Съединените американски щати прозвуча така, сякаш й поднасяше своите съболезнования.